Вали от една седмица. Постоянно, непроменливо. Сиво, а дърветата толкова чисто и истински зелени, по-зелени от зеленото като понятие за цвят. Един монотонен, модернистичен и бавен потоп - с много чадъри, някои, за радост - цветни, и много плуващи коли, мокри и псуващи хора, увлечени в ежедневното и заслепени, хванати за ритъма "работна седмица-уикенд" като удавници за сламка. Този път може и в пряк смисъл. Ще ми се да стане като в онзи разказ на Виан за мъглата и голямото чукане, породено от нея, само че да откачим напълно заради дъжда.
Ти постоянно ми звъниш, не вдигам телефоните. Има ли смисъл да знам колко ме обичаш и колко не можеш без мен, щом като скоро всички ще си отидем?!
Още е рано. Рано е за непременни, спешни, неотложни любовни обяснения, рано е за последни целувки, прощални sms-и и писма, рано е за последно, умопомрачаващо любене с чувството за прекрасна обреченост.
Няма място за паника. Излишно е да се прибягва до разни обяснителни философии и теории за смисъла на живота ...