Вали от една седмица. Постоянно, непроменливо. Сиво, а дърветата толкова чисто и истински зелени, по-зелени от зеленото като понятие за цвят. Един монотонен, модернистичен и бавен потоп - с много чадъри, някои, за радост - цветни, и много плуващи коли, мокри и псуващи хора, увлечени в ежедневното и заслепени, хванати за ритъма "работна седмица-уикенд" като удавници за сламка. Този път може и в пряк смисъл. Ще ми се да стане като в онзи разказ на Виан за мъглата и голямото чукане, породено от нея, само че да откачим напълно заради дъжда. 

Ти постоянно ми звъниш, не вдигам телефоните. Има ли смисъл да знам колко ме обичаш и колко не можеш без мен, щом като скоро всички ще си отидем?!

Още е рано. Рано е за непременни, спешни, неотложни любовни обяснения, рано е за последни целувки, прощални sms-и и писма, рано е за последно, умопомрачаващо любене с чувството за прекрасна обреченост.

Няма място за паника. Излишно е да се прибягва до разни обяснителни философии и теории за смисъла на живота и за смъртта. Всеки има своя смисъл. Това, че ще си отидем повече на куп е само едно нелепо съвпадение.

Дали сега мога, заради ревността си, да избия всичките бивши, не на бившите, а на настоящия?! Може да им направя белодробна услуга, защото пътят е само един - всички ще се издавим. И не си струва да бъдеш по-богат, яхти, планини и разни други капсули решение няма да помогнат - нима е нужно да се умре прекалено адреналинно и с чувството, че под и малко преди теб са измрели толкова много? Това вече са глупости, затова спирам да ги пиша.

Цял ден вися в тая тъпа администрация, с чиновнички богини, не че са красиви, напротив - дрешките на някои са скъпички, но толкова семпли, да не кажа нефелни, че ми напомнят за братовчедка ми, което ме вбесява още повече, пък и при мисълта, че скоро няма да ни има, направо побеснявам от загубата на безценните остатъци време, та богините се имат за такива, само и единствено защото усещат силата на зависимостта на разни себеподобни от тях и избиват закърнелите си комплекси. Понякога се иска много добро сърце, за да си любезен. След 4 часа и 18 минути идва моят ред и след 32 минути вече бързам към магазина - онзи на голямата улица, с дебелия продавач, който навремето е разтрепервал доста женски колене, понеже е бил по-скоро едър, отколкото дебел.

Вали. От време на време се усилва и дъждът пада на чертички, но сега е спокоен и упорит, като някакъв безумен инат, въплътил се в течна материя. Поглеждам нагоре - вече няма небе. Бързам.

Влизам в магазина, поздравявам по навик, даже намерих и усмивка - от задоволството ми. Великанът насреща не ми се усмихна. Дали той полудяваше или всички останали му се струваха луди и дали само му се струваха такива или действително вече бяха?! Подавам му влажната хартия, той пак ме поглежда, после пак нея, документите ми. ОК. Избирам. Как искам да е пушка, повече би ми отивало, а толкова мразя този вид лов!

Страхът е страшна сила. Отидох да простя на всички. Накарах ги да разберат, че им прощавам и насила да приемат прошката ми. "Насила хубост не ставало" ли? Става. Защото силата е хубост.

Курвата на бившия ми мъж се напика като й опрях дулото в гърдите, т.е. в липсата на такива. Ха-ха! А аз бях толкова мила, просто исках да знае, че й прощавам и й благодаря от сърце.

Простих на приятелите-предатели. На някои безмълвно, на други с повече думи - и прости и не толкова, но все истински.

Бившата ти жена, любими, излезе от депресията си, сякаш се събуди от дълго егоистично пътуване в дебрите на собствените си черни чекмеджета, и пълна с енергия, зацелува мен, пушката, прости си всичко сама на себе си, за да й простиш и ти. Аз й простих травмите ти от нея и всичките ми сили, отишли за лечението им.

Съседът се разрида. Простих му, че бутна котката от терасата, че удряше по стената, когато се любим, че изливаше олио пред вратата и че навикваше рояка ни деца, чиито имена вече не помня.

Може би като си мислим, че някой не ни прощава оправдаваме себе си пред себе си. Не на гузната съвест - другият е виновен, че не ни прощава. Страхотен трик! Жалко, че и това умение на хората ще отплува. Принудих ги да приемат факта, че им прощавам, заради себе си и заради тях, безплатен катарзис за едно спокойно пътуване. Да, вероятно с дуло на красива пушка срещу себе си, много хора биха направили толкова много неща, повече отколкото ако пушката беше смотана, но аз исках само да знаят, че им прощавам, че са чисти и че аз не нося вече и капчица вина (ама че метафора, точно в тази дъждовна картина!) от личното им оправдание за лошото и болното, и безсънното, което са ми причинили. Прощавам им и мотивите.

След събраните признания се прибирам прекрасно уморена, не мога да заспя, въпреки унеса от дъжда. Цветовите ми сензори са притъпени от недоспиването и сивите сгради, въпреки най-зеленото на дърветата. В главата си имам филми от ощастливени хора. Тук вече се пръскам от смях!

Красивата ми пушка дори не беше заредена.

Ти идваш на срещата - шофирал си цял ден. Уморен си, но вече спокоен, защото виждаш мен и мислиш, че ме имаш. Убеден си в силата си и си сигурен, че ще ме имаш поне няколко пъти тази нощ и поне двойно толкова утре. Fine! Нека умрем щастливи. Не мога да си тръгна без да съм простила на всички.

И защо родих най-накрая този син, когато този дъжд не спира и ще измие и неговото име, както ще изличи нас?!

Прощавам ти неизречените думи. Прощавам ти двойните подаръци. Прощавам ти липсата на смелост. Прощавам ти страха.

Бум-бум!