Залез е. Небето е придобило червеникав оттенък, облаците са обагрени от слънцето. Луната вече изгрява и носи със себе си тъмнината и звездите.
Ето го часовника на гарата. Някъде в далечината се усеща мирисът на море. В един приказен миг не мога да различа дали чувам шума на морето и разбиващите се в скалите вълни, или ударите на часовника. Високо горе прелитат гларуси и последните слънчеви лъчи се отразяват в преминаващите автомобили.
Заваля. Тичам към автобусната спирка. Автобусът идва бързо. Качвам се и сядам до прозореца, отмятам мокрите кичури от лицето си. Затварям очи. Картините от преживения ден изникват пред погледа ми: мостът с хората, разхождащи се по него, веселият смях и звукът на морските води; гарата с непрекъснато пристигащи и отпътуващи влакове, чуждестранни туристи и множество хора, дошли да посетят музеите, да се видят с приятели и роднини или просто да поплуват в морето. Някъде сред тези хора всеки намира приятели от друг град, друга държава, друга религия, но всички ...