Буря в корона – Глава 18: Довереникът

Едгар крачеше покрай студения камък със свещ в ръка. Кухненско слугинче препусна покрай него, толкова бързо, че едва не изпусна кошницата си, за което навярно щеше да изяде немалко бой. "Като мравки пъплещи под краката на хората", помисли си той. Намираха се в друга част на двореца, която никой крал не бе познал. Все влажно и мрачно, Едгар презираше върволицата от коридори, която приютяваше помещенията за дворцовата прислуга. Връщаше се тук всяка нощ след неуморна работа горе в кралската канцелария. Толкова се полагаше на един прост чиновник. "А сега съм кралски секретар и личен довереник на регента и тази нощ сигурно пак ще спя тук." Дотолкова с почетните постове. Едгар почти го напуши на смях, но острата миризма на мухъл го обърна на задавена кашлица. Надолу по коридора две перачки си разменяха обичайните клюки. Бе на ред да обсъдят новият помощник в конюшните и думите им бързо прераснаха в спор дали има по-красив от него и коя го обича повече. Едгар се зачуди дали някога са спорили така и за него. Беше все едно. Той се бе прицелил високо и вярваше, че заслужава много повече от една перачка. А така или иначе всички знаеха, че конярят заглежда дъщерята на готвача. Идеше му да им го изкрещи в лицата, но вместо това продължи все така мълчаливо напред. Двете сякаш дори не го забелязаха.
Пътят му го отведе към килер за метли с изненадващо мръсен под. След като разбута наоколо в дъното намери това, което търсеше - стара прогнила врата. Водеше към още коридори, изоставени по причини, които Едгар не знаеше. Там не властваха никакви крале, само прах и паяжини. "И мрак." Всички пътища до там бяха отдавна залостени, за да не се влиза, не че имаше причина на някой да му се прииска. Едгар извади ръждясал ключ и го пъхна в ключалката молейки се да не се разпадне. Завъртането бе последвано от благополучно щракване и Едгар вече бе от другата страна. Отново го лъхна остра миризма на мухъл, с разликата, че този път долови и малко плесен. Пое си дълбоко дъх и закрачи бавно през мрака. Не правеше този преход за първи път и вече можеше да се ориентира сравнително лесно в този лабиринт. Трябваше само да си гледа в краката. Не искаше да се спъне и да падне по лице в миши изпражнения, или нещо по-лошо. Скитането му скоро стигна до своя край след като успя да напипа дървена рамка в стената. Приближи пламъчето на свещта и я огледа внимателно. "Това е." Почука по дебелия дъб и изчака отговор. Нищо. Почука по-силно. Плъх изцвърча до крака му. Не този отговор чакаше. Да не би да бе сбъркал някъде? Почука отново, по-упорито. Насреща дървото упорито мълчеше. „Каза ми да почукам. Направих го", помисли Едгар. Никога не е трябвало да чака. Не искаше да чака. Не и тук. Мракът се приближаваше все повече, свещта му догаряше. Скоро щеше да остане съвсем на тъмно. Сам, с плъховете, и каквото още се криеше в сенките... "Какво пък?" Притисна се към стената в опит да я помръдне. Нужно бе да приложи повече сила, но успя да я избута напред, и се разтвори процеп достатъчно голям да премине. Бляскавата част от двореца го посрещна отново с приятна топлина. Едгар се бе появил иззад висок рафт с дебели книги. Нищо чудно, че бе толкова трудно да го помръдне. Събра сили и го избута обратно на мястото му. Проходът, през който влезе, изчезна. Едгар се намери насред просторна всекидневна. Сам. „Каза, че ще е тук. Каза, че ще ме чака." Поредното неспазено обещание. Вместо това той щеше да чака. Както лакей чака господаря си, друг избор не му оставаше. Бавно се разходи по дебелия килим и се огледа наоколо. Чу пращенето на цепеници в камината. Огънят им хвърляше мека светлина върху обширно кадифено кресло. На масичката до него сияеха кристални чаши и кана пълна догоре с вино. След цялото това бутане малко почивка щеше да му дойде добре. Прииска му се отпусне на възглавниците и да си налее една чаша, но се отказа. Всеки момент можеше да влезе някой и никак нямаше да му се зарадват, ако го завареха така. Може и вече да не бе обикновен чиновник, но още си оставаше мравка.
Над камината бе окачено внушително острие от тъмен метал с лилави жилки. Прочутият пламтящ меч, с който рода Гарлакх толкова се гордееше, взет от главатаря на най-кървавата разбойническа банда кръстосвала Лангустия в последния век. Легендите гласяха, че мечът можел да подпали кръвта на всеки, който посече, и че самият той светел като слънце дори в най-непрогледната нощ. Игривите пламъци от камината се отразяваха в острието пред Едгар, но в самото него не успя да види никакъв огън. Знаеше, че това е най-обикновена реплика. Истинският меч, бе чувал, се пазеше дълбоко в семейното имение на Гарлакх, далече оттук в Гарл – града, в който господарстваха. Не го показваха на никого, което само забулваше мистериите около него. Някои се отнасяха с пренебрежение към тази легенда. Други обаче се кълняха, че в подземията на имението винаги било горещо и толкова задимено сякаш нещо гори постоянно там долу... Но нещо друго сега привлече вниманието на Едгар, много повече от тази детска приказка. Нали си беше чиновник, трябваше да огледа писалището в другия край на стаята. Многобройните листове и мастилници бяха прилежно подредени, сякаш никой не ги бе ползвал дълго време, но истината бе точно обратното. На средата на бюрото лежеше някакво писмо, или поне така реши Едгар. Наведе се над него и зачете: „Банкерът от Гарл получи предложението на лозаря от Фелн и е съгласен на венчавка, когато чучелото си получи сламената шапка. Стане ли това, при първа възможност племенницата на банкера ще се омъжи за сина на лозаря. Банкерът от Гарл държи да обърне внимание, че племенницата му ще получи банката, а за сина на лозаря си остава лозето. Гарантира обаче, че когато им се родят деца, те ще бъдат и банкери, и лозари." Не това очакваше за кореспонденция на кралски съветник. Може би банкерът от Гарл бе някакъв приятел на граф Гарлакх, който по някаква причина бе решил да помага с уреждането на бракове. За лозаря от Фелн не му се мислеше. Майката на Едгар може и да бе от рода Таненбер, но баща му бе от Флин, които властваха над Фелн, това бе домът на баща му, това бе и домът на Едгар. И смяташе да се върне там, когато дойде времето...

Чу приближаващи се стъпки и бързо се отдалечи от писалището. Хърбав лакей разтвори вратите, за да проправи път на кралският ковчежник, граф Корент Гарлакх, гладко избръснат с остро лице и преждевременно побелели коси. Едгар тъкмо се канеше да даде поздрав, когато лакеят се стрелна към него, бърз като вятъра. В следващия миг усети хладен допир по гърлото си и от устните му вместо думи излезе едва доловимо хриптене. Графът вдигна ръка.
-Всичко е наред. – каза сякаш това бе дребно недоразумение.
Острието изчезна толкова бързо колкото се и появи. „Грубиян.“, помисли Едгар докато разтриваше гърлото си. „Дори не се извини.“ Изглежда обаче беше опитен с ножа. По Едгар нямаше и драскотина. Графът закрачи спокойно към двамата.
-Добре съм. – измърмори Едгар мислейки, че идва да го пита как е.
-Приключих с писмото. – каза графът. – Прати го, където трябва.
Лакеят се поклони покорно и изпълни заръката. След като вратите се затвориха, с графа останаха сами.
-Надявам се ще простиш лошите му обноски. – заговори Гарлакх докато се наместваше в креслото си. – Но неканените гости често представляват опасност.
-Вие ме повикахте тук. – защити се Едгар. – Не съм натрапник.
-Така е. – отвърна графът. – Но очакваните гости обикновено влизат през предната врата, ако мога така да се изразя. Поради забавяне в съвета не можах да те пусна лично, макар че изглежда си намерил начин да влезеш и сам. В бъдеще обаче ти препоръчвам да не правиш повече така.
-Аз… няма повече. – смотолеви Едгар. Не знаеше какво се очаква да каже.
-Седни. – покани го графът сочейки малка табуретка наблизо, която навярно използваше да си обляга краката. „Колко гостоприемно“, помисли Едгар. „Трон достоен за крал.“
-Имаме да обсъдим някои неща. – заговори Корент Гарлакх загледан в „пламтящия“ меч. – Свързани с мисията ти до Грединг.
-Съжалявам… – отвърна засрамено Едгар.
-Съжаляваш? – графът повдигна вежда. В тона му се четеше досада. – Толкова ли имаш да кажеш?
-Не трябваше да става така. – оправда се Едгар. – Арън трябваше да пази кордона, това бяха просто някакви бандити… но кралската гвардия не направи нищо. Бе моя работа да пазя херцог Гардрел, но те го отведоха. Как можех да ги спра?
Насреща получи само мълчание. „Не иска да слуша оправдания.“, помисли си той. Беше се провалил и трябваше да приеме последствията. „Както ги пое Арън.“ Лошо сравнение. Пое си дълбоко дъх и продължи:
-Вие и кралският съвет ми поверихте тази задача, но не успях да направя нужното… Провалих се.
-Задачата на капитан Арън действително бе да защити кралския ескорт. – отвърна графът с поучителен тон. – Изглежда, че ти обаче си забравил своята.
-Задачата ми? – попита учуден Едгар. – Моята задача…
-…бе да следиш Гардрел изкъсо. – продължи вместо него граф Гарлакх. – И да предотвратиш всякакви опити да ни създаде неприятности. В това си начинание се справи. Даже трябва да те поздравя, че си успял да убедиш Гардрел да тръгне с вас почти веднага. Научих, че ден след потеглянето ви, в Грединг е пристигнало писмо от север, точното съдържание на което не зная, но съм сигурен, че не е било нещо, което искаме.
-Благодаря. – отвърна гордо Едгар. – Вложих всички усилия в изпълнението на своята мисия…
-Което ме навежда към следващата ти задача. И следващата ни тема на разговор: предателството на капитан Арън.
-Предателство? – обърка се Едгар. – Той беше пиян.
-И както стана ясно, неговото пиянстване е основна причина за отвличането на Гардрел. Удобно оправдание, не мислиш ли? Кажи, не си ли забелязал капитанът да се държи съмнително?
-Не… не мисля. – каза Едгар, мъчейки се да си спомни поне едно подозрително действие на Арън, но без успех. Какво му убягваше?
-Лошо. – отвърна Гарлакх. – На регента искам да изпееш друга песен. Ще му споделиш своите подозрения.
-Можем ли да сме сигурни?
-Едва ли ще се изненадаш да чуеш, че капитанът не е преживял стоте камшика. Каквото и да е направил, няма да може да ни каже. Аз обаче знам нещо, което още не е известно на никой друг. – каза и сивите му очи светнаха в цвета на огъня. – След два-три дена в старото жилище на капитана ще бъде намерено скрито малко състояние в злато. Състояние, което не би могъл да изкара и след десет години служба. Тогава регентът ще осъзнае, че си се оказал прав. И, надявам се, това ще ти подсигури мястото на доверен човек в неговите очи. Нещо повече, макар и отсега да има подозрения, след това разкритие ще бъде пределно ясно, че отвличането на Гардрел не е случайно. А това ще вкара още малко параноя, която да замъгли погледа на регента.
-Тогава кой мислите, че стои зад това?
-Би могло да е всеки. Беркинстер подозира Велмарите, Фаренсел е убеден, че е инсценировка на Робинорите. А защо да не е някой по-близо, някой сред нас? Може би съдия Фаренсел иска допълнителен кос в джоба, или пък някой друг в двора…
-А защо не и вие? – Едгар сам се зачуди на себе си, че го изрече на глас. Налудничава идея. Но колкото повече я премисляше, толкова по-вярна звучеше. Арън бе обвинил бандата на пламтящия меч. Като нищо можеше да се окаже прав. А и Гарлакх знаеше за скритото му злато. Откъде би могъл иначе?
-Както казах. – натърти графът. – Може да е всеки. Но нека ти припомня, че именно аз предложих херцог Гардрел да бъде придружен от кралски ескорт. Защо му е на някой да настоява за повече охрана на този, комуто мисли злото? Аз не бих сочил с пръст такъв човек.
-А регентът би ли го посочил? – попита Едгар по-дръзко отколкото възнамеряваше.
-Не. – каза твърдо графът. – Преди всичко той е човек на логиката. Гледай да го запомниш, ако искаш да си свършиш работата добре.
-Коя работа? Да съм „доверен човек“? Каква полза за нас? – Едгар спря да спазва почтителния тон. Бе му омръзнало да следва сляпо. Искаше отговори.
-Ако не си забелязал, Анторн е регентът. Властта е у него. Като негов довереник можеш да се добереш до повече от нея отколкото който и да е друг сега в кралския съвет. Това малко ли е за теб?
-Част от властта… – Едгар не вярваше на ушите си. – Всичко това за ЧАСТ? Защо? Защо не я взехме цялата, когато можехме?
-Може би теб трябваше да изберем за регент? – попита ехидно графът.
-Не но… вас. Имате влияние…
-Влияние имам, да. – съгласи се както винаги Гарлакх преди да ти каже, че грешиш. – Но не достатъчно, че да се изправя срещу цялото кралство, когато се обърне срещу мен. А това щеше да стане, повярвай ми. Но влиянието ми стигаше, че да наклоня везните на там, където поискам. И така и направих. При това само глупак би завидял на Анторн за положението, в което е сега. – добави с тон все едно говореше именно с такъв. – Короната на Лангустия се превърна в най-желаното бижу от тази страна на света. И този, който сега я пази, ще си създаде много врагове, ако не се погрижи за нея както трябва. Регентството не е толкова крилете на властта, колкото котвата на отговорностите, която чака да те завлече надолу. И мисля, че няма по-подходящ човек, на когото бихме могли да дадем тази отровна награда. Казвал съм ти, че баща ти имаше врагове в кралския двор, каквито подобават на един първи съветник. Но нека ти задам въпрос. Как ти можеш да станеш първи съветник докато старият още диша? И как опитен ездач пада от коня си?
Едгар се досещаше накъде отива това. Купища картини и спомени се сблъскаха в едно в главата му. Спомни си деня, в който баща му не се върна. И процесът, който последва след това. „Майка ти е блудница“, така му казаха, „а ти си изчадие на разврата.“ Отнеха му баща му и майка му. Взеха му името Флин, взеха му и наследството. И най-лошото – взеха му това кой е. Трябваше да си го върне, трябваше. Или щеше да остане изгубен завинаги…
-Не… – промълви той.
-Но е така. – отвърна тежко графът.
-И искаш да съм му доверен човек? След това, което ми причини той? След като… го е убил?
-Доверен човек, но не за негово добро. – устните на Гарлакх все така не трепваха, но очите му се усмихваха. Едгар прецени, че това ще да е злобна усмивка. – Ще сипеш отрова в ухото на Анторн докато не се пропие и прекърши целия. Ще управляваме кралството чрез него, а когато се намери нов крал… нека кажем, че повече няма да ни е нужен регент…
-Да… – Едгар се усмихна на свой ред.
-Но трябва да знам, че ми вярваш напълно. – продължи с по-мек тон графът. – Баща ти бе най-добрият първи съветник, когото е виждало кралството. Нещо повече, той бе мой приятел. Може би единственият, когото можех да нарека така. Той ме издигна до това, което съм сега, както аз вдигнах едно отритнато сираче от пръстта преди толкова години. Но няма да спра тук, не. Ще те върна там, където бе той, че дори и повече. Защото Корент Гарлакх не забравя своите приятели. Имаш думата ми.
-И вие имате моята.
-Добре. – каза графът със задоволство. – Преди да приключим имам нещо за теб. – добави и надигна стъклена бутилка вино от масата. – Стара реколта от златните времена на Фелн. Баща ти винаги ме черпеше и, трябва да призная, почти ме докара до алкохолизъм.
„Сладко вино от горчивия дом.“, мислеше Едгар докато Гарлакх наливаше.
-Да пием. – вдигна тост графът. – За теб, Едгар Таненбер.
-Флин. – поправи го той. – Едгар Флин. Това е моето име.
Гарлакх кимна одобрително и надигна чашата си. Едгар също надигна своята. Сякаш сини пламъци пробягаха по стъклото, гмурнаха се в море от вино и изчезнаха в дълбините на чашата. В ума му отново пробягаха думите на Арън. „Синият пламък в очите им…“ Отпи дълбоко и блаженият сок го изпълни с топлина. „Не“, поправи се той. Огънят гореше в червено. Червено като виното. „Като кръвта.“