Кожените му ботуши шумно шляпаха в калта, но бурята заглушаваше бързите му стъпки. Панталоните му бяха подгизнали, ризата залепнала за тялото му, а яката на коженото яке го шибаше неистово във врата сякаш се опитваше да го скърши. Вятърът зловещо пееше в ушите му. Смъртта също.

Бягаше без посока и мрачната дъждовна нощ беше съучастник на прииждащата гибел. Неизбежна, лепкава, тягостна, черна, всепоглъщаща. Ако не бягаше толкова бързо и клонки не раздираха лицето му, щеше да си помисли че краят вече е дошъл с настъпването на тази дяволска тъма. Мрак, от който измъкване нямаше.

Чу изпукване съвсем близо до себе си, но беше съсредоточен в опипването на дърветата пред себе си и не можеше да си позволи грешки. Едно завъртане на главата и можеше да се забие в дънер. А тогава … тогава всичко щеше да свърши без дори да разбере.

Не знаеше колко време е бягал, но осъзна че теренът вече е равен и крачките му някак се случваха по-лесно. Искаше му се да крещи. Да пие вода. Да седне. Да ги заколи. Да съблече тези подгизнали дрехи. Да се махне от тук веднага. Но най му се искаше да живее.

За това и бягът му не затихваше, напротив – сякаш ускоряваше крачка право напред. Човекът без посока беше решил да намери такава насред високата мокра трева, която беше заместила гората.

Светкавица раздра небето, но беше твърде кратка за да се види нещо повече от храсти и треви.

След още една цяла вечност и произволно лутане краката му го бяха отвели пред една ниска барака, сякаш погълната от високата трева. Малката дъсчена постройка щеше да промени завинаги животът му, но той нямаше как да знае. Бъдещето чакаше вътре с отворени пипала, готово да погълне малкия човек вив вихрушката на съдбата. И ето - той почука на врата му.

Заблъска. А после затряска.

Tя се отвори и той пристъпи в новия свят. Вторият му живот беше започнал още с първото почукване.

Малкото момиченце стоеше пред вече затворената врата и гледаше запъхтения и мокър мъж изпитателно. Острият син поглед проникваше през него, сякаш виждаше цялата му същност, разплиташе съдбата му и я заплиташе на ново. Пресътворен, но все още не знаещ.

- Седни. - посочи тя към малкото трикрако столче пред камината. - Има сухи дрехи в онзи шкаф, а тези можеш да ги изхвърлиш отстрани за разпалки. Аз ще направя чай.

Той не знаеше какво да каже, но беше благодарен. Кимна и просто изпълни поканите. Всъщност това не бяха покани. Заповеди, непривични за говора на едно невръстно дете.

Заслуша се. Нищо не се чуваше освен пукането на дърветата поддържащи огънят. Бурята сякаш беше изчезнала, гръмотевиците утихнали, а преследвачите...мъртви. Те трябваше да знаят къде е влязъл, но никок не го последва тук.

Дали не беше преминал отвъд? Мъртъв и вече в друго измерение? Беше чувал предположения, че ако има нещо след краят, то човекът нямаше да си спомня угасването на живота си. Може би сега точно това се беше случило? Загинал и прекрачил в следващото нещо.

- Жив си, не си отишъл в рая или ада, или в каквото вярваш. Сърцето ти изпомпва кръв, в мозъкът ти тече електричеството на сложен и невъобразим мисловен процес. Следоватено си още там където си бил роден - на Земята. Облечи се по-бързо и изпий това. Трябваш ми здрав.

Сега чак осъзна, че беше захвърлил старите си дрехи до огнището, но не беше тръгнал към дървения гардероб. Мислите му го бяха вкопчили в стоманена хватка.

Но изпълни желанието на синеоокото момиче - облече се, като странно не изпитваше срам от нея.

А след това седна на малкото столче и то изскърца звучно. Отпи от старата метална чаша горещия шипков чай и животът му наистина започна наново. Ароматната топла течност съживи всяка брънка по тялото му, сякаш божествена сила се разтече по всяка негова клетка за да го върне в света на живите. И вече беше сигурен, той беше по-жив от всякога.

- Благодаря. - беше първото нещо което успя да каже.

Сега се вгледа по-подробно в малкото момиче. Не можеше да е на повече от десет години, но кристалните ѝ очи бяха по-дълбоки от най-дълбоките езера на този свят, а русата ѝ коса беше перфектно сплетена на символ, който никое дете не знаеше, а и не можеше да спелете само.

Нещо в него потръпна. Може и да изглеждаше като дете и да говори като дете, но вътре в малкото телце имаше нещо от което всеки човек трябва да се бои. Нещо ужасяващо. Трябваше да се махне от тук. Изобщо не трябваше идва. По-добре да беше умрял.

- Преследваха ме. Лоши хора. Сигурно ще ме намерят, а покрай мен ще пострадаш и ти. Трябва да проверя дали са по петите ми. - използва истината за да получи възможност за бягство. Беше единственият му коз.

След което отиде до вратата и отвори, подготвен да бъде шибнат от тежки капки дъжд и силен вятър.

Нищо.

Стоеше пред каменна стана покрита с мъх.

- В безопастност си. Погрижих се за това. - детският глас полази съзнанието му и накара всички негови косъмчета да настръхнат. Тръпките които го побиха бяха по-болезнени от режещи куршуми.

- Благодаря. - новата благодарност вече не беше искрена.

Затвори ненужната врата и отиде да седне отново на столчето. Трябваше му нов план.

Проучи по-подробно с поглед стаята. Освен гардеробът, наоколо имаше само още една ракла, дървена прогнила маса, и няколко стари стола. Умивалникът не беше използван от десетилетия. Кепенците на двата прозореца около вратата бяха здраво залостени отвън, но прз процепите на дъските се процеждаха снопове дневна светлина. Лъчове надежда в новия ад.

В дъното на неголямата и единствена стая имаше тоалетна. Посочи към нея и момичето му кимна. Може би вътре щеше да има друг прозорец.

Уви, вътре в усвоеният някога външен клозет имаше само свещ. Малката зле изглеждаща колиба се оказа добре направена с двойни дървени стени, пълни със слама и вълна помежду им. Нямаше никакво измъкване от никъде. И след кратък престой той се върна по-отчаян отвсякога обратно в стаята.

Същото нещо което му подсказваше, че с него е свършено, му казваше да не се съпротивлява на малкото дете. Едно погрешно движение към нея и щеше да бъде захвърлен в ад, какъвто въображението му не можеше да си представи. А той вярваше на този вътрешен глас безрезервно. Беше му спасявал кожата всеки един път през всичките тези години.

Накрая се предаде. Това беше единствената възможност.

- Какво искаш от мен? - нямаше друг избор освен да разбере.

- Радвам се че попита. - каза момичето и се изкикоти с невинен детски глас, толкова не намясто, сякаш дошъл от пъкъла.

Кафевите безлични дрехи на русото дете придаваха още по-голяма строгост на тези остри сини очи. Двете бездънни цветни ями се приближиха бавно към него, прободоха всичките му сетива, проникнаха в дъното на душата му, а две малки ръчички прилепнаха на врата му.

- Искам да умреш. - каза тя спокойно и той усети как малките длани се вкамениха.

Стаята изчезна и светът помръкна.

И после той беше дете тичащо по плажа. Баща му го люлеше на люлка. Виждаше замъци в облаците. Майка му го водеше на детска градина. Първият учебен ден. Играеше с приятели в близката гора. Гледаше как излитат совалки към космоса. Караше колело по сякаш безкраен мост. В училище му се подграваше някакво момче. Участваше в пиеса. Момиче го целуваше под черешово дърво. Пренасяха се в нова къща. Посаждаше дърво. Пише кафе. Нанасяше се в общежитие на универститет. Караше кола по магистрала. Беше на самолет приземяващ се в Париж. Беше в легло с чернокосата Лори. Четеше книга на шезлонг до басейн, а необятна морска шир се простираше отвъд. Валеше го дъжд докато пренася детско колело. Беше в болница със счупена ръка. Смееше се с приятели в кръчма. Ядеше китайска храна с клечки заобиколен от небостъргачи. Натискаше се на пейка с червенокосата Жана. Плачеше пред телевизора. Пазаруваше в супермаркет. Неговата сватба на поляна оградена с фенери. Беше сред палми и се опитваше да свали кокосов орех с камъчета. Газеше в дълбок сняг и краката му измръзваха. Погребваше жена си. Беше с черни дрехи в тъмна стъклена сграда. Не чувстваше нищо. Изпълняваше заповеди. Черно. Черно. Черно. Беше в дървена колиба и малко момиче държеше с ръце врата му.

Сърцето му се сви, тялото му трепереше. Сините очи не прощаваха. Вадеха забравени спомени, изкарваха ги най-оптред и му ги забиваха в душата. Връщаха се отново и отново, сякаше ренде стържеше по неговата бетонна същност. Вибрациите го убиваха, но той не можеше да умре.

- А сега живей. - двете сини безкрайности се доближиха до главата му и детски устни леко се допряха до челото му.

Топлина погълна тялото му, слънце огря душата му, а същността му беше извадена от черния ад и върната в този свят. Сякаш ангел се беше спуснал там долу, беше се сбил с дяволите, беше победил, и беше донесъл нещо отдавна изгубено и обречено на вечни мъчения. Всичко това в един миг в който някой сякаш каза върни се и той се върна.

- Добре дошъл отново. Прероди се в един свят жесток, свят красив, свят истински и свят измислен. Бъди подготвен за неочакваното, защитен за лошото и отворен за доброто. Бъди смел за мен, но смел и заради теб самия. Сътвори тази реалност по твое разбиране, но следвай моя план. Убивай за мен и обичай за мен. Живей и ще живееш. А сега стани!

И той стана.

Намираше се на върха на небостъргач, обграден от цветя и гълъби, а ухание на лалета изпълваше въздуха. Дишаше освободено, с чисто съзнание, а погледът му попиваше просналият се мегаполис отпред. Лек топъл вятър ожули лицето му, а слънчев лъч докосна сърцето му.

- Задачата ни започва след пет минути. - каза мъжът до него в елегантен черен костюм и лилава папионка. Същите като неговите, съдейки по отражението си в полицейските очила на непознатия мъж. - Тя иска да приключим до залез слънце.

- Каква е задачата? - намести свойте очила и пое подаденият му плик. Разтвори го и прочете краткия текст, след което го смачка и прибра във вътрешния джоб на сакото си. - Няма да я разочароваме!