3.

Тайлър не можеше да повярва колко бърза беше тази жена. От малкото което успя да зърне, ставаше въпрос за възрастна дама, вероятно прехвърлила петдесетте години. И въпреки всичко успя да им се измъкне.

Докато двамата с Л се качваха по основното стълбище, жената се беше изнизала през аварийното. Защо ѝ трябваше да бяга изобщо? Дали се канеше да убие някого? Тайлър беше усетил нещо когато срещна погледа ѝ, нещо което не беше изпитвал никога до сега - нейната прииждаща смърт. Но не знаеше дали наистина може да се довери на това усещане, или просто беше нещо измамно, случайно.

Двамата мъже бяха пъргави и бързи, в разцвета на силите си, и не след дълго прихванаха следата на вързастната жена. Последно я зърнаха миг преди да се затворят вратите на метро- влака. Нямаха и представа коя е тази спирка и на къде отива този влак, и двамата не бяха от Ню Йорк, но следващият дойде след пет минути и го хванаха.

- Какво ще правим? - попита го Л.

- Няма как да знаем на коя спирка ще слезе тя. Трябва ни карта на метрото и освен да налучкаме, за друго не се сещам.

- А защо гоним точно тази жена, видя ли нещо? - попита Л.

Тайлър чак сега осъзна, че партньорът му беше хукнал в това преследване изцяло на доверие, без да знае защо. Как обаче щеше да му обясни усещането си?

- Виж, няма по-правилен начин да ти го кажа. Когато бяхме в коридора на онзи офис, срещнах погледа на жената. Почувствах нещо наистина странно. Сякаше самата Смърт се беше вселила в нея. Имах странното усещане, че тази жена ще умре, най-вероятно ще се самоубие. И просто тръгнах след нея.

- Разбирам. - каза след кратко мълчание Л. - Добре, Т, започнали сме го, нека го довършим.

Никой не беше наричал до сега Тайлър - Т - Тай, Т-бой, но не и само Т. Но той не се възпротиви. Нямаше време за това. А и беше кратко и удобно. Като в някой шпионски трилър. Само че, дори нямаше време да си се представи в ролята на 007.

Л беше намерил парцалива карта на метрото от близката стоянка за брошури.

- Мисля, че ако наистина е тръгнала да бяга, поради каквато и да е причина, трябва да се измъкне от Ню Йорк. Този влак е до Фултън Стейшън, а от там - кой знае. Предлагам да слезем там и да огледаме.

- Сългасен.

Стигнаха Фултън и слязоха от вагона. Половината поток от хора се насочи към табелките обозначаващи пътя за мемориала на Световния Търговски Център. Чак сега Тайлър разбра къде всъщност се намират. Л предложи да се разделят и да се срещнат пак тук след половин час.

Тайлър изкачи на бегом стълбите и се озова в гора от бетонни и тухлени гиганти. Нямаше чак толкова много хора по това време на деня, и въпреки всичко имаше достатъчно за да объркат възприятията ти. Прииска му се наистина да беше агент от Сикрет Сървис, да има снимка на жената и достъп до уличните камери. Не всичко в този живот беше толкова лесно обаче.

Реши да отиде до мемориала на Световния Търговски Център, да огледа околностите, и после да се върне за срещата. Следваше най-прекия път към мястото на някогашните стъклени исполини и само след няколко минути беше сред младите дръвчета наобиколили някогашните основи на небостъргачите. Мястото беше притегателно както за туристи и за роднини на загиналите, така и за местни хора, които го ползваха като вид бягство от забързаното ежедневие и скривалище където да си съберат мислите си.

Приближи се до парапета, който съдържаше гравирани имена на загинали хора. Отвъд него красив водопад се изливаше по четирите стени в изкуствено плоско езеро с квадратна дупка по средата, която сякаш водеше към непрогледен мрак. Доста подходящо, помисли си Тайлър, като мястото, на което всички загинали бяха отишли вовеки.

Огледа хората и околните пейки, след което продължи към близначния мемориал построен върху място на втория небостъргач. Отново погледът му не улови възрастната жена и след кратък престой се запъти обратно към входа на метрото.

Връщайки се обратно през тесните улички мерна с крайчеца на окото си силуета на жената. Беше толкова за кратко, та спокойно можеше да мине за илюзия. И все пак Тайлър хукна натам. Нямаше как да каже на Л, нямаше и време за това. После щеше да мисли за него.

Зави наляво и отново мерна сивкаво-бялата коса миг преди да се скрие по стълбите надолу. Гара Фултън - гласеше надписът под стъкления прозорец. Мястото имаше почти същото име като гара Фултън Стрийт, и можеше да бъде сбъркано на картите. Какво обаче я беше забавило близо половин час Тайлър така и не разбра. Но беше благодарен.

Успя да я настигне, след което забави темпото и я последва. Вътрешното му чувство му подсказваше да я проследи вместо конфронтира директно и да види къде води нейният път. А и друга работа нямаше. Ако беше сбъркал за нея така или иначе щеше да бъде късно за каквото и да било друго. Господи, как се надяваше да не е сбъркал обаче!

Следеше от известно разстояние жената и изчакваше търпеливо да види нейната крайна цел. Последва я на бусчето, както и на влака движещ се покрай брега на Хъдсън, последва я и през ферибота за Хавърстроу. Изглеждаше спокойна, но от време на време хвърляше уплашени погледи встрани сякаш сетила се за нещо.

Тайлър беше съблякал сакото си, прибрал очилата и запретнал леко ръкавите на синкавата си риза. Така не изглеждаше като федерален агент, а по-скоро като уморен от работа служител. Среброкосата жена така и не го позна.

Фериботът изсвири няколко пъти за да сигнализиара пристигането си, а слънцето вече жареше с оранжеви лъчи небосклона. Залезът наближаваше. Жената стоеше спокойно и чакаше всички хора да слязат. Явно искаше да е последна. Или просто се беше замислила толкова дълбоко, че не беше разбрала за края на пътуването.

Тайлър нямаше да позволи да бъде разкрит точно сега, за това слезе преди нея и се подпря на едно от близките дървета. Правеше се, че сякаш си търси ключовете за колата, а автомобили на паркинга - колкото искаш. След малко целта му слезе от ферибота и полека се отправи пеш по тесния тротоар.

Тайлър я последва на прилично разстояние, като често изоставаше до такава степен, че да не я вижда. Беше научен как да следи без да бъде забелязан и правеше всичко като по учебник. Преминаваха покрай ниски къщи с дворове без огради, паркирани семейни автомобили и малки деца каращи триколки.

Беше много спокойно и това напомни на Тайлър за родното му място. За онези отминали години на безгрижие и безопасност, когато хората не си заключваха вратите и не си следяха децата с GPS гривни. Когато можеше да играе до два след полунощ в квартала и неговите родители нямаше да изпитват панически страх, че той може да бъде отвлечен. Миризмата на кестени, на прясно окосена трева, и на барбекю го пренесоха в едно безвреме за което не беше подготвен.

Спомни си родители си, спомни си и сестра си Кели, фосфорните звездички по детската им стая, сбирките в дървената къща, която сами бяха построили в близката гора, виковете на майка им когато беше време за обяд или вечеря, за първите опити да кара колело и ролери, за дните когато той и неговите приятели бяха царете на квартала. Сигурно все още пазеше старите класьори с картинки на коли от дъвки, с пощенски марки на американските президенти, или с излагащи го полароидни снимки някъде в мазето си.

Сърцето му се сви при мисълта за изгубеното време, което никога нямаше да се върне. Не само за него, но и за целия свят. Всичко се беше преобърнало с главата надолу от тогава, омразата и убийствата бяха навсякъде. Бяха почернили неговата душа, както и на милиони други хора. Той беше вкусил от спасението, вероятно един от малцината, но ето че черната яма все още беше в него и ако ѝ дадеше храна щеше да го погълне отново.

Отърси се от мислите си и се съредоточи отново върху жената пред него. Дрехите ѝ изглеждаха ретро, но не и изхабени. Бяха поддържани. Чантата ѝ също беше от една отминала епоха и той само можеше да си представи какви спомени крие вътре.

Следва я близо двайсет минути, накрая пресякоха един по-широк и оживен път и стигнаха гробището Свети Петър. Изглежда това беше крайната цел на жената.

Тайлър я проследи до малката бяла къщичка в дъното и видя как тя подаде някакви пари на уредникът. Той се зае да описва нещо на компютра си, след което ѝ върна няколко листа - документи или квитанции.

Какво ли беше платила? Гроб?

Той се направи, че посещава гроб на свой близък и застана пред един паметник, който му осигуряваше добра видимост към цялото гробище. Имаше мраморно разпятие върху паметника.

"Най-накрая свободни" - гласеше надписът върху него, след това бяха издълбани имената на млади съпрузи.

Жената вече беше приседнала на мраморната облицовка на един от гробовете. Остави малко шишенце до самия паметник, след което прегърна студения камък и зарида.

Тайлър имаче чувството, че плачът ѝ продължи цяла вечност. Спираше за кратко, избърсваше сълзите си, след което започваше отначало. И шепнеше нещо много тихо, само тя и мраморният паметник можеше да го чуят.

Слънцето вече преваляше и всеки момент щеше да поддаде под натиска на нощта. Ридаенето беше стихнало и жената, която Тайлър следва през целия следобед, беше спокойна. Може би все още шепнеше нещо под носа си, но не беше сигурен.

Не след дълго тя премести чантата си леко в страни, не беше доволна, и няколко пъти смени мястото ѝ. Накрая се събу, прекрачи през жълтите цветя и седна с кръстосани крака върху малката мраморна плочка в центъра на гроба. Пресегна се и взе малката стъкленица.

Тайлър изтръпна и побягна към нея.

Жената сякаш вдигна наздравица към небесата и доближи към устните си жълтата течност.

Но тя така и не докосна кожата ѝ.

Тайлър успя да избие шишето от ръцете ѝ, а жената го погледна с невярващ, уплашен и бесен поглед.

- Какво направи?! - най-накрая каза тя, с нетипично прегракнал глас, сякаше не е говорила от доста време.

Той беше смазал жълтите цветчета в дпсно от нея и здраво се беше натъртил.

- Тя иска да живееш! - можа да каже само Тайлър, докато се опитваше да се изправи. Всъщност той изобщо нямаше план какво да прави, след като спреше жената.

- Кой?

"Хубав въпрос" - помисли си Тайлър и се укори, че за пореден път се беше впуснал в нещо, без да има ясна представа как точно да подходи. Без никакъв план, без замисъл или дори без бегла идея какво прави.

Успя да стане и единственото, което му хрумна, беше да стисне ръката ѝ в опит да я успокои.

- Тя... - започна плахо той.

След което светът потръпна и потъна в мрак.