1.
     Беше есента  на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не му даваше покой. Черните облаци се бяха спуснали ниско, задушаваха Земята и всичко живо, попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците не желаеха да пеят в приспиващата горещина. Силни гръмотевици разтърсиха земята и заваля пороен дъжд, който ме  събуди  и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се покрай брега – където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още бе  доста  горещо.
    Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях  неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от  милицията,  за  да не попадна в ръцете ù. От два дни не бях ял нищо, но страха беше по-силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер. Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото… Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото ни приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:
    - Бягай, документите ти за интерниране са готови!
    Послушах го и реших да избягам. Имах нужда от пари и затова продадох, каквото можах. Сърцето ми беше  обзето от мъка и страх. Мислите ми бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък съм живял с мечтата да избягам на Запад. Заминах за столицата  да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите.
    Мина цял месец, но успех никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго. Трябваше да бъда предпазлив. България беше държава-затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант беше последният ми шанс да напусна родината.  Беше опасно за живота ми да остана.

    Паяжините на комунистическото гестапо  бяха  обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и  труден път, но може би най-сигурния.

    Животът ми в България вече не струваше нищо … Бях попаднал в черните списъци на неблагонадеждните. Не отговарях на високите изисквания на комунистите. Имах дълга коса, ходех с дънки, слушах радио „Свободна Европа” и западна музика.
    Интересувах се от историята на западните държави, включително и САЩ – тяхната икономика и култура…

     Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и  изпълнени с омраза, по  причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безскрупулни  негодници. Според мен животът, в който няма свобода… няма и любов към родината и тези, които я управляват.
    Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост отвсякъде… Отвращавах се от  системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по  затворите, където тези глупци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си.  Нещастията не можеха да продължават повече.

    Някакъв шум откъм храстите отклони  мислите ми… Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от нестабилния ми и винаги в състояние на тревожност  живот. Седнах под едно дърво,   за да се скрия от дъжда.
    Душата ми бе потънала в мрак… Времето минаваше бавно. Наблюдавах силния дъжд и обмислях плана за бягството. Нямаше време за мотаене…
    Към обяд  дъждът спря. Небето се прочисти и  слънцето полека-лека се показа.
    Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време до бягството. Не желаех   да мисля повече за минали неща.   Животът ми в тази държава беше свършил. Мъчех се да сдържам гнева си. Дори не можех да прогнозирам предстоящите ситуации и дни. Бяха само догадки. Досега не бях предприемал сериозни моменти в живота си, който бе единственият смисъл за мен.
    На недалечен хълм от местонахождението ми имаше  малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Долових и приятна миризма. Стомахът ме  присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Разнесоха се речи, чуваха се ръкопляскания и смях. Един  много  оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили и ме накара да изляза от  прикритието си. Изтърсих си панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта. Веселието беше в пълен разгар и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега беше подходящият момент да хапна нещо.
    Поех  крадешком към трапезите, където музиката зазвуча необичайно силно.                                            

    Чувствайки се неудобно, седнал на един стол, налях си една водна чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството  набираше скорост като ракетен двигател. Ракията изгори стомаха ми, но  успокои нервите. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, със закован поглед в яденето. В целия този вихър едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още ме държеше, но реших да сръбна. Дори мислите ми бяха вързани, като коне на ясла. Извършваха някакви движения, но без резултат. Всички размахваха чаши. Имах чувството, че бях на състезание по надпиване. Справих се отлично. Участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен. В ъгъла на  една  маса стояха две бутилки неизпито вино. Грабнах едната бутилка с мисълта, че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Време беше да си вървя. Въздъхнах и лека-полека тихомълком се изпарих. Върнах се в моето  убежище  край реката. Седнах на земята, държейки бутилката тържествено и заслушах музиката, която идваше от ресторанта.  Вълчият ми апетит вече го нямаше. Ударих едра глътка от виното. Беше идеално. През целия  ми живот, алкохолът  ми е бил враг номер едно, понеже ми довлече много  поразии. Но пък тази вечер свърши добра работа – реши моята съдба. Чувствах се прекрасно, мислех точно и ясно. Усетих прилив на смелост и енергия. Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Музиката от ресторанта затихна.

     Нощта падаше и обгръщаше с плаща си майката  Земя. Съблякох дрехите и ги  вързах на кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината, целунах родната Земя и бавно влязох в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставаше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката бързо без проблеми.

    2.

    Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната  бразда, тъй като пръста под краката ми бе рохка. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично ударих през нивите.
    Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата.
    Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням  колко време съм бягал, но ми си стори цяла вечност.
    Открих две бали слама и легнах да спя. Имах  усещането, че от умора ще ми се пръсне сърцето. Рискът засега излезе сполучлив.
    Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.
    Небесната синева обгръщаше Земята с нежната си коприна. Усещаше се задух.
    Работниците идваха на работа, насядали на  ремаркета, закачени на трактори.
   От другата страна на пътя имаше царевична нива,  която се напояваше.
    След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и набързо се шмугнах в царевичната нива.
    Тънки високи тръби поливаха реколтата.  Застанах под една от тях, за да се окъпя.
    Почувствах се бодър и по-добре от  студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха.
    Тръгнах между нивите.
    Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше.
    Бях  сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока вървя.
   Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя… Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах  жела -
нието да литна като волна птица,  накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен.
    Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга.
    Включих в употреба малкото румънски думи които знаех:
    „Унде Калараш? ( Къде е Калараш?) “ – и се засмях приветливо.
    Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.
    Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето  усмихнато подаряваше топлината си и сушеше дрехите ми.
   Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.”
    Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих.  Когато стигнах в града, макар че не видях нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността.
    Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като дете и на малкото, което видях.
    „ Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.
    Въпреки  загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си.
   Знаех, че дълго време ме очаква мизерия, но по добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах  „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума… Обичах родината си, но желаех да бъде някак си по свободна и независима…
     Страхът  все още живееше в цялата ми същност. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Все пак в мен живееше оптимизмът. Разхождах се по улиците и зърнах табела – „Букурещ – 100км „
    Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки.
    Задушният ден беше към края си. Уморен от  горещината, заспах в една купа слама край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.

    Ревът на автомобилни двигатели ме събуди.

    Станах, изчистих се от сламата и излязох на пътя.
    Не след дълго светлините на голям камион ме  накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и  спирачките заскърцаха гневно…
    Отворих вратата и скочих  вътре. Сърцето ми биеше от притеснение… Не виждах шофьора добре поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.
    „Турист фром Югославия” - казах със спокоен глас и  безцеремонно.
    Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Почти през целият път не  разговаряхме. Исках да кажа нещо, но нямах късмет.
    Водачът на  камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен… Никаква заинтересованост за мой късмет.
    Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи.
    Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми повече, отколкото очаквах. Всичко наоколо изглеждаше красиво и  спокойно.
    Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми.
    По време на кратката ми подготовка за  бягството бях научил, че главната гара се нарича „ Гара де Нор”. 
Трябваше  да се кача в някой влак с направление гр. Турно Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия.         

    Целта ми беше да преплувам Дунава през Сърбия и Словения, за да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят  към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга.

    Знаех  много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив.
   Свих вежди, въздъхнах бавно и тежко и свих пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не  мисля за това…
   Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и обмислях нещата.

   Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за табели по улиците.  Накрая се метнах на един трамвай без кондуктор, който ме отведе до гарата. Разгледах я с любопитство. Беше занемарена. Липсваше  и  хигиена.  Срещу нея имаше голям парк. По пейките спяха уморени пътници. Обикаляха пияни цигани. Бяха дръзки и зловещи. Навсякъде цареше безпорядък.

    Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на  една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навсякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката.
    Най сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на отсрещната пейка. Беше около  седемнайсетгодишен, по-малък от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи  зелени очи, изразяващи приятна усмивка. Носеше дънки и жълта тениска.
    Кимна ми с глава за поздрав. Усмивката ми беше  искрена. Поисках му цигара  с подходящ за целта знак.
  Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка.
  Запалих и с поклон му благодарих  приятелки. Попита ме нещо, което не разбрах.  Отговорих му, че съм  българин на развален  италиански и че ще пътувам за Турну  Северин.  Дори споменах за безпаричието си.
   „ Ще рискувам!” - казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.
    Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.
    Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети.
    Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя. Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея.    

    Имах чувството, че няма да го забравя никога.
   Завихме край малко площадче и се  насочихме към една закусвалня – препълнена с хора.
    Честно казано, бях безкрайно изненадан от намерението на момчето да ми помогне.    

    Спътникът ми посочи една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.
    Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ми на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята.
    Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.
    Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава, облиза устните си от бирата и се надигна от стола.
    Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Реших, че е от моята класа и затова се разбирахме така добре. Имах усещането, че нещата сами се наместват в моя полза.
    Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да му благодаря за вниманието, но не знаех как. Като  че Бог ме срещна с него. Излъчваше доброта и всеотдайност.
    Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста изморени, които бяха окупирали почти всички пейки.
    Моят млад приятел спеше някъде наоколо.

    На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо му отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах толкова рано.
    Стори ми се, че каза да вървим. Пристъпвахме бавно. Изглеждаше изтощен. Вероятно не бе спал цяла нощ.
    Мислите не ми даваха мира. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица.
    Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми.
    Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда бе общо взето мизерна.
    Не след дълго излезе с хляб и някакъв салам. Отряза с една ножка по едно парче от салама и хляба, а другото даде на мен.
   Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема.
   Положи дясната си ръка на сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб.
    Дори беше предостатъчно, за да се нахраня.
Така прекарах една седмица в Букурещ.    

    Двамата бяхме непрекъснато заедно.    

    Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам и бира.
    Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.
    На пейките в парка спяха много самотни жени. На една пейка, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме.
   Внезапно спътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна ù роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. В един миг момичето скочи. Беше уплашена. Долната ù устна трепереше.         

    Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата.  Странното  му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да бъда недисциплиниран.
    Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас.
    За миг се втренчих в момчето.
    „Оплеска всичко” - помислих си и се втурнах към навалицата в една улица край парка.
    Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си бързо път и свих в една пресечка,  отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Остатъка от деня прекарах ядосан, търсейки ново място за преспиване.
    След случката до гарата беше рисковано да остана  там. Преместих се в съседния парк до гарата.
  Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. По-късно почувствах, че някой ме подритва по краката. Отворих очи и на блестящата лунна светлина видях висок едър мъж с голямо шише в ръцете си. Продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех, че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който  направи…
    Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
    Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, та чак усетих алкохолния му дъх.    

    Ризата му беше разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана на гол тумбак.
Тъпа болка изпълни главата ми.
    Внезапно, все още озъбен над мен, човекът-гигант пиянски изрева с войнствен дух.
    - Бандит! Бандит!
    Остави шишето на земята, отскочи храбро и се люшна към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.
    - Тревога! – казах и скочих на крака.
    Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите. Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка на гарата.
    Седнах зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино. Изпих го, преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. На сутринта реших да напусна Букурещ,  вместо да се мотам.
   Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет  не беше толкова просто. При създалите се обстоятелства картината не беше приятна.
    Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота.

    Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. С незначителни неприятности и трудности напуснах Букурещ.
    Близо до една бензиностанция, на самия край на града, чакаха на автостоп доста хора. Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали.
    Жегата беше непосилна, дори и на сянка.
    Леките коли спираха една след друга и по трима или четирима се настаняваха в тях.
   Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах заникъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживените проблеми, не исках да имам повече неприятности.
   Една дачия спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам и ме покани с поглед.
    Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, когато се настаних и умишлено си подсвирках за кураж.
    Тъкмо се настанихме и тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора.
    Стана ми неудобно и се загледах през прозореца.
     Шофьорът ме подбутна и направи жест, разтривайки трите си пръста, за да му дам  пари, гледайки ме с алчните си очи.
    - Турист фром Югославия! – казах с  увереност.
    Ядосан, той ме изгледа кръвнишки със студен поглед и започна да псува озлобен.
Тримата отзад се разсмяха подигравателно.
    Без да губи време, водачът на автомобила отвори вратата и ме изгони от автомобила.    

    Върна се обратно към града, вероятно да вземе платежоспособен пътник.
    - Негодник! - казах, ядосан на себе си.
    Лошото държание на шофьора охлади ентусиазма ми за деня и въобще.
    Това беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Обзе ме страх. Не желаех повече да попадам в беда. Знаех много добре какво ме очаква, ако ме хванат.
    Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока
    Тръгнах дисциплинирано пеша по посока за Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този стадий от пътуването си и приемането на всякаква помощ от обществото. Трябваше  успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си.

     
        3.

     Времето беше топло и приятно.
    Минавах през поля, гори, овощни градини, колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми и от реките в горите. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.
   Времето беше горещо. Полето приличаше на океан от жълти и зелени багри, поглъщаше ме с величието си, но криеше много изненади – тайните на мечтаната свобода.
   Беше ми ясно, че ще се срещна с много трудности и тръни по каменистия път за осъществяване на мечтата ми, но не и до такава степен… Предизвикателствата ми действаха като магнит.
    Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство и трябва да имам силна воля и умение да изляза от него, за да поема по чистия път… Въпросът беше друг, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде.
Навсякъде има ред и закони. Но навън нещата стоят по друг начин…
    Придвижвах се повече вечерно време. През нощта по пътя ме застигаха цигански каруци, натоварени с животни.
    Бях брадясал, с протрити панталони и с обгорено от слънцето лице. В конкретния случай минавах за циганин. Беше ми хем смешно, но и плачевно…
    Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше.
     Често ме лаеха кучета и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите… Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми.
Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната ù природа.
    И тук, както в България, се виждаше  недоимък по колиби и къщи. Тя бе държава на работниците и селяните.
    Видът им подсказваше колко са нещастни, с изкривени от работа и жега лица.
    По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.
    Започнах да вярвам, че ще успея. Добих кураж и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите и бъдещето си, за което определено започнах да мечтая.
    Изминавах километър след километър.   
    Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките с високи токове ми тежаха и едва издържах…
   Така беше всеки ден, седмица, дори и месец.   

    Загубих постепенно чувството за време, оставяйки около триста километра зад гърба си.
    В утрото на един хубав ден на проточилото се  като че ли заради мен лято внезапно от височината на пътя, в далечината, пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен бе очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори.

Дунава величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния. Тази гледка беше най-красивата, която до момента бях виждал.
    Възбуден и нетърпелив, с уверени стъпки бързах за града. От височината до града пътят се виеше като змия надолу. Градът се простираше почти до реката. Влязох в Турну Северин малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата по улиците и разглеждах всичко наоколо. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе че навсякъде е пълно с войници.
  На пазара имаше много плодове и зеленчуци, нападали по земята.
   Намерих голям найлонов чувал, в който можех да вляза целият и да спя на топло.
   Вечерта  захладняваше. През деня сгъвах чувала и го носех със себе си.
    В продължение на няколко дни се разхождах до реката, търсейки сгодно място да преплувам Дунава до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, тъй като бродеха войници и това ме притесняваше.
    Време беше да изпълня следващия етап на пътуването ми. Сръбският бряг се виждаше.   

    При вида му изпадах в неописуемо желание моментално да преплувам реката, но всяка погрешна постъпка беше опасна.
    Вървях из улиците привидно спокоен, но изцяло съсредоточен. На необичайно място в началото на града малка мръсна уличка водеше към реката, която ми се видя доста тясна.
    Бях гладен и изтощен. Затова предпочитах да плувам там, където реката беше по-тясна.
    Рано сутринта реших да премина активно към акция. Трябваше внимателно да се приближа до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено”. Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше пред очите ми. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Изгубих съзнание.
    Сам в чужда земя, попаднах като в клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно.
    Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно, но по някакво чудо не си счупих крак или ръка. Лежах под дървото и се опитвах да преценя положението. Чувах викове и подсвирквания на войниците. Ако можех поне малко да куцам, щях да тръгна. Страхувах се от граничарските кучета.
    Не можех да вървя, нито да пълзя.
    Виковете се усилваха. Забих нокти в земята и бавно изпълзях от лозето. Замаян в тъмнината като преследван хищник се провирах напред. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.
    Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. Пих доста и водата ме ободри. Продължих по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време.
Лицето ми беше в пот, ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.
    Дупката беше много ценно откритие -  доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях с ръце избуялата трева наоколо и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, за да си направя дюшек. Намерих три -четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.
   Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове.     Направих тениската си на торба и я напълних с круши. Пребит от умора, влязох с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер. С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката.
    С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера круши и за необходимите човешки нужди.
    Разкъсах долните си гащета на ленти. Бинтовах кръста. Така болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно.    

    Хубавото време ми беше истински съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше.   

    Трябваше да продължа делото си, а времето напредваше. Лятото си отиваше.
    - Стегни се, момче! – казах си, не обръщах внимание на болката и поех към града.
    Нуждаех се от движение.
    На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел. На паркинга имаше много западни коли. Явно хотела даваше подслон на богати туристи. Пред входа винаги имаше тълпа от млади момчета - елегантно облечени, които разговаряха тихо.
   Зяпаха колите и просеха цигари.
   Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи търговия с чужденци, без милицията да разбере какво точно правеха.
   По облеклото им се разбираше, че бяха  западно ориентирани.
   Около групата бродеше около  двадесетгодишен елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. Лицето му изразяваше приятелска усмивка и това бе достатъчно да ме спечели.
   След кратко колебание изчаках да се отдели от групата и се приближих с намерение да поговоря с него.
    Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера къде е най-добре да се преплува.
    Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид.
    Момчето ме погледна недоверчиво. Лицето му изразяваше страх…
    - Perikolozo ( опасно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето. – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!
Като изрече тези думи, се обърна и тръгна.
Заплахата от милицията държеше хората в страх.
    От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.
    Окуражен след разговора с момчето, реших да се разходя в един парк близо до центъра в по-късните часове.
    Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон.
    Заговорих го без колебание и риск. Не беше разрешено да носиш брада през комунизма.   

    Говорих на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми донесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал.
    Разменихме си погледи и хлапето веднага тръгна.
    Тази част от града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих го с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше веднага да напусна Турну Северин.
    Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше да ме опише по дрехите и брадата. Така можеше да ме хванат бързо. Градът беше малък. С напредващ страх влязох в гората на тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.
    На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си да бъда силен.
    От върха на възвишението, където бях, можех да наблюдавам целия град. А реката, залята от слънцето, се виеше като огромна змия. Ясно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара дъха ми да спре. На средата на реката имаше остров и затова ми се струваше толкова тясна. Отдолу островът не можеше да се види. Това беше загадка – кошмар. Нещо ме притесняваше, а и никога не съм бил истински религиозен.
    Може би този остров бе военна база или затвор като Белене.
    Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага.
    Това би било най-ужасното място, където можех да се озова.
    Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спускам в обратната страна.
    - Довиждане, Турну Северин! Завинаги!
    Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно, но имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял няколко дни и изпитвах вълчи глад.    

    Нахвърлих се върху малините. Ядох до насита. Самочувствието беше друго.
    Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като  весели птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.
    Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи досега, се убедих каква е цената на свободата…
    Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и на държавата си.
    Всички тези, които управляваха държавата ни, според мен трябва да преживеят всичко това, за да оценят това, което е необходимо за народа и държавата.
    - Мамка им мръсна и долнопробна…! – казах си и свих юмруци.
    Болеше ме кръстът. Изминах доста път, а и бях в последната отсечка от пътуването ми в Румъния.
    Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.
    Уплахата бе голяма.
    Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със  страх в душата седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Отново и отново драсках, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това - ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде… Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци.
    Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.
- Ще успея, за да бъда победител…! Няма да им се оставя…!
    Прогоних лошите мисли и потеглих. Листата и сухите клони пукаха под краката ми.

    Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Турну Северин.
    Реката ставаше все по–широка  и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разглеждах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално. Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.
   Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.
    Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах.
    Моментално излязох от унеса си.
    Войникът ме гледаше изпитателно и очите  му блестяха. За щастие не носеше оръжие.   

    Първоначално не обръщах внимание на виковете му. В ръката си държах здраво

дърво, което използвах като бастун.
    Изглеждах като бушмен – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.
    Той се насочваше срещу мен и не преставаше да крещи. Проклет идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.
    В този момент ме обзе отвратително разочарование.
    Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта и не биваше да се обричам  на провал. В мен се надигаше гняв. Съвземайки се, аз се спрях и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.
   - Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.
   Номерът ми не мина. Втренчих се в него.   

   Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки.   

    Гледаше ме внимателно и сякаш ми четеше мислите. Спря се на няколко метра от мен.   

    Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Той разбра намеренията ми. Внезапно се обърна и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.
    Тук дърветата бяха много нагъсто и го изгубих от погледа си. Проклетото животно се изпари бързо, както и дойде… Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление.
    Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив заровен.
    Реших окончателно още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял около 350 километра с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме напускат. Времето ми беше дошло. Бях убеден, че на другия бряг на Дунава  ще бъда по-добре.
    Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. С огромно нетърпение очаквах часа да напусна тази чужда страна.
    Около полунощ, както бях решил, се отправих към магистралата, която беше между  гората и реката.
    Вървях полека, без да вдигна шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката.
    Съблякох си дрехите и като първия път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират, за да изследват шума за нарушител.
    Почаках за миг. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата, щяха да ме убият. Все пак такава смърт беше за предпочитане.
Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста.
   Излязох да си поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестящата от светлината река потъна в мрак.   

    Времето беше много топло за сезона.
    Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше  абсолютна и  смразяваща. Оставаха десетина минути, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато наближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е трудно да го изкача, понеже беше висок. Плувах по течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Починах си за малко и се изкатерих по клона на брега. Бях пребледнял и треперех. Сложих си дрехите да съхнат върху храстите на брега и влязох в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.
   Близо до брега, където плувах, имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата…
    Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и оттам  към  далечна  Австралия -  моята съкровена мечта.

Разказът е написан по действителен случай.

© Николай Пеняшки - Плашков