Дори не мога да заплача. И моите ли сълзи достигнаха предела? Мислех, че никога няма да свършат, но дори очите ми сега пресъхнаха. Чувствам се сама. Някога бях толкова щастлива. Сърцето ми се пръскаше от радост. Усмихвах се всяка секунда. Умеех да живея и да се забавлявам. Днес обаче се превърнах в това, което никога не съм искала да бъда. Времената се промениха. Аз също. Пречупих ли се, или по този начин се предпазих? Паднах, но изправих ли се, или все още съм в калта? Защото очите ми пресъхнаха, но преди любовта ми поне се четеше във тях. Сега са безразлични и студени.
Бяха ми казали, че жената е ангел, изпратен да пази мъжа... Но точно той скърши крилата ми. И точно той разпръсна сърцето ми навред. Не мога да открия парченцата, а и дори да го направя, никога няма да успея да го съединя. Белезите ще останат, напомняйки за раните предишни.
Бях твоят ангел. Винаги добра и мила. Твоята опора във всичко. Твоята дясна ръка. И прощавах грешки. И търпях, и се раздадох цялата на теб. И сърце, и душа, мисли, мечти... Всичко ти дадох. Всичко ти подарих. Колко съм щедра, нали? И бях до теб във всеки труден момент. Изричах думи, които мислех, които да ти дават стимул за напред.
Бях твоят ангел, но крилата ми отне. И аз паднах самичка. Отникъде не се подаваха ръце. И някак трудно се изправих. Изтрих кървавите колене. Главата си гордо изправих и продължих, но със тъжно лице.
Сега дори не мога да заплача. А самотата всичко в мен разкъсва. Пресъхнаха очите ми. Пясъчни дюни откривам във тях. И кого залъгвам, че по-щастлива ще съм аз? Кого залъгвам... Себе си ли, че ще положиш усилия и ще се промениш, че ще съм способна отново да простя? Себе си ли лъжа, че те мразя, а нощем в съня си бълнувам те, твоето име мълвя?!
© Лилия Todos los derechos reservados