Бяла светлина
2 мин за четене
Беше петък вечер. Седях и гледах през отвроения прозорец на стаята ми. Чуваше се някаква далечна музика. Светеха хиляди светлини. Луната и звездите нежно се отразяваха в морето. Телефонът ми, захвърлен на леглото, изведнъж зазвъня. Хвърлих един бърз поглед към малкия светещ дисплей и вдигнах:
- Ало.
- Ей, как си, мацка. Хайде оправяй се и след половин час идваме да те вземем, и да те водиме на диско.
- Добре - казах аз.
Оставих телефона на масата и започнах да се оправям. Бях щастлива, че някой се е сетил за мен.
След малко на вратата се звънна. Отворих и видях цялата компания. Всички изглеждаха много щастливи. Какво ли място имах аз при тях?!... Но все пак, за да не разочаровам никого, реших да се присъединя към тях. Набързо ме издърпаха от къщи и се отправихме към дискотеката.
Седях на бара. Пред мен беше чашата с текила. Неоновата светлина отсветяваше белите ми дрехи. Защо ли бях облякла бяло, след като душата ми беше в траур. Чувах единствено силната музика. Тя обаче не ми пречише. Обожавам силната музика. След няколко чаши текила не чувствах почти нищо, освен удара на баса.
Огледах се наоколо. Всички танцуваха и се забавляваха. Само моята фигура седеше неподвижна. Бях заобиколена от хора, а се чувствах самотна. Една сълза се отрони от почервенелите ми и замъглени очи и падна в чашата текила. Навсякъде хора, светлини, музика... Платих си набързо сметката и се запътих към изхода на дикотеката. Притичах покрай двамата огромни мъже, които бяха охрана на дискотеката. Единия ми извика нещо, но не му обърнах внимание. Исках просто да избягам от всички онези танцуващи тела. Слязох надолу по стъпалата и се озовах на улицата. Огледах се. Нямаше никой. Никой не бе забелязал отсъствието ми. Запътих се към отсрещната тъмна улица с разтреперени ръце и крака и с насълзени очи. Музиката все още се чуваше зад гърба ми. Единственото, което исках, беше да чуя гласа му... Онзи омагьосващ глас. Започнах да набирам номера по телефона, избърсах насълзените си очи и се затичах към отсрещната страна на улицата. Вече не чувах нищо друго освен свободния сигнал в телефона. "Хайде, вдигни, моля те... Искам да те чуя... Имам нужда да те чуя..."
Изведнъж върху мене връхлетя кола, дошла от нищото.
Телефонът беше захвърлен на едната страна на улицата, а безжизненото ми тяло - на другата. А колата беше изчезнала така, както и бе дошла.
"Ало. Ало. Кой се обажда?"
Това бяха последните думи, които чух. После не чух и не усетих нищо. Видях единствено бяла светлина, която бе огряла всичко около мен...
- Ало.
- Ей, как си, мацка. Хайде оправяй се и след половин час идваме да те вземем, и да те водиме на диско.
- Добре - казах аз.
Оставих телефона на масата и започнах да се оправям. Бях щастлива, че някой се е сетил за мен.
След малко на вратата се звънна. Отворих и видях цялата компания. Всички изглеждаха много щастливи. Какво ли място имах аз при тях?!... Но все пак, за да не разочаровам никого, реших да се присъединя към тях. Набързо ме издърпаха от къщи и се отправихме към дискотеката.
Седях на бара. Пред мен беше чашата с текила. Неоновата светлина отсветяваше белите ми дрехи. Защо ли бях облякла бяло, след като душата ми беше в траур. Чувах единствено силната музика. Тя обаче не ми пречише. Обожавам силната музика. След няколко чаши текила не чувствах почти нищо, освен удара на баса.
Огледах се наоколо. Всички танцуваха и се забавляваха. Само моята фигура седеше неподвижна. Бях заобиколена от хора, а се чувствах самотна. Една сълза се отрони от почервенелите ми и замъглени очи и падна в чашата текила. Навсякъде хора, светлини, музика... Платих си набързо сметката и се запътих към изхода на дикотеката. Притичах покрай двамата огромни мъже, които бяха охрана на дискотеката. Единия ми извика нещо, но не му обърнах внимание. Исках просто да избягам от всички онези танцуващи тела. Слязох надолу по стъпалата и се озовах на улицата. Огледах се. Нямаше никой. Никой не бе забелязал отсъствието ми. Запътих се към отсрещната тъмна улица с разтреперени ръце и крака и с насълзени очи. Музиката все още се чуваше зад гърба ми. Единственото, което исках, беше да чуя гласа му... Онзи омагьосващ глас. Започнах да набирам номера по телефона, избърсах насълзените си очи и се затичах към отсрещната страна на улицата. Вече не чувах нищо друго освен свободния сигнал в телефона. "Хайде, вдигни, моля те... Искам да те чуя... Имам нужда да те чуя..."
Изведнъж върху мене връхлетя кола, дошла от нищото.
Телефонът беше захвърлен на едната страна на улицата, а безжизненото ми тяло - на другата. А колата беше изчезнала така, както и бе дошла.
"Ало. Ало. Кой се обажда?"
Това бяха последните думи, които чух. После не чух и не усетих нищо. Видях единствено бяла светлина, която бе огряла всичко около мен...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Павлета Todos los derechos reservados
