Бялата жилетка   / по действителен случай/  Втора част

  Беше лятото на 1979 година. С малкия ни син, Максим на 4 години, бяхме в началото на август в нашето село.В двора ни  растат много дървета. През август берем сливи.Когато си тръгвахме за Шумен, набрахме  в едно кашонче от тях и се приготвихме за тръгване. Не знаехме, че в понеделник автобусът  за Котел  пристига в Жеравна по- късно от другите дни... Шофьорът тръгвал от своето село.

Притеснихме се, че ще изтървем в Котел автобуса за Шумен. И така стана: пристигнахме, а автобусът

тръгна преди да си купим билети.Разбрахме, че след 5 минути ще има автобус за  Търговище . Шофьорът ни каза да си вземем билети за Шумен , тъй като той ще пресрещне колегата си  с автобуса за Шумен на село Тича. И се качихме в  автобуса за Търговище. Имахме два сака и кашончето. Качихме се от предната врата и аз с детето седнах на втората седалка за майки с деца.Оставих сака до мен.Мъжът ми остава кашона и отиде със сака назад. Пред мен беше седнала жена с дълга коса и бяла жилетка.Пътувахме няколко минути до Тича.Нашият шофьор забеляза  автобуса за Шумен и сигнализира на колегата си . Спряха и двата автобуса. Ние слязохме и трябваше да отидем на другата страна,защото единият автобус се връщаше от Тича и отиваше на главното шосе, а а този от който слязохме, отиваше до Тича.Аз взех сака и кашона и бързо слязох. Качихме се със съпруга ми и детето

и автобусът тръгна. Попитах го : 

    - Докато пресичахме защо не хвана детето за ръка?

    -Как да го хвана, като носех два сака? Да  си го хванала ти - отговори той.

    -  Погледнах саковете и изтръпнах.Този сак не е наш -посочих единия.

    - Как така?- попита той.

    -Чужд е този сак. Какво ще правим сега? Как ще разберем на кого е, как ще го върнем? Разтре-

   вожих се аз.

     Шофьорът изглежда подочу нещо. Отидох до него и му обясних какво и как се е случило. Той ме  успокои.

   - Случват се такива работи -  каза той. Ще стигнем във Върбица, там автобуса има двадесет минути престой. Ще се обадя на следващата гара за Търговище и ще разбера за собственика на сака.

    Така и стана. На автогарата във Върбица той слезе и като се върна каза:

   - Сакът е на момиче. Тя пътува за Варна през Търговище. Ще слезе в Шумен на ж.п гарата.Вие

идете със сака и го върнете.

  Малко се успокоихме. Помислих си: дано сака е на жената с бялата жилетка. Ако е на друга жена, как ще я позная,  не видях никакво друго лице за  няколко минути.

   Наближавахме Шумен. Валеше дъжд. На автогарата ни чакаха майка ми с дъщеря ни. Ние оставихме малкия Максим и без да обясняваме какво се случва взехме чадър и бързо тръгнахме към  ж.п. гарата, която е близо до автогарата. След минута дойде влакът за Варна. Застанахме до вратата и гледам, че перона се напълни с хора,слизащи, качващи се. Аз държах сака пред себе си и се оглеждах. Изведнъж забелязах бялата жилетка! Под дъжда примижавайки, тя се луташе! Веднага извиках, тръгнах към нея, дадох  й сака, извиних се, тя не каза нищо, обърна се към влака и се качи от най-близката врата .

   Така благополучно завърши тази история, в която решаваща роля имаше една най-обикновена тънка бяла жилетка. Благодарение на нея жената спокойно щеше да си изкара почивката, а защо не и да разкаже на някого какво се случи на сака й от своята гледна точка? А сега, като пиша това, се питам: има ли  днес в нашата България такива шофьори? Много ми се иска да има!