***

    По Коледа Малин се върна и донесе със себе си алена кърпа и две златни пари. Всичкото, което беше скътал. Посрещна го Нонка. Очите й сияеха и така усмихната Малин я видя по-хубава отпреди, по-красива и от забуления в мъгла образ, който беше останал в главата му. Дълго, след като се беше прибрал у дома в Райково, той се улавяше да мисли за нея и семейството й. Родното място вече не го влечеше както преди, другаде бяха мислите му. Жалеше Гунчо, който щеше да умре без успокоение за своето чедо. Жалеше Нонка, задето щеше да остане сама. Но освен тези чувства в спомените му се връщаше и каритната на бедния, но уютен дом, топлината в гласа и ръцете на Нонка. Сега тя го срещна като свой, сякаш не беше чужд, а отдавна в тази къща. Това го стопли. Почувства, че най-сетне е намерил мястото си. А когато отвори уста, за да каже защо е дошъл, Нонка го спря:
- Тети ми каза.
     Малин се досети за малката лъжа на баща й, но с нищо не го издаде. Откак се реши да се върне в сърцето си сещаше вина към стария, че не беше се решил още тогава.

***
     Мина година откак се венчаха. Дълго, много дълго беше чакала Нонка, дорде усети, че е заченала рожба. Изкарваха едва залъка си, но не беше вече сама. Животът й беше станал друг. Бе срещнала Малин и обичта му плъзна като лековита топлина по тялото й. Помогна й да надживее смъртата на баща си и майка си, отишла си наскоро след Коледа. За кратко дори повярва, че оная тежест се е стопила в гърдите й. Повярва го и Малин. Но тая година времето отрано застудя. Есента дойде влажна и Нонка усети като преди нещо студено да стяга гърдите й. Старата болест се обаждаше. Нажали се Нонка. Не й се губеше това, което имаше. Не й се отиваше в студената земя. Малин се чуди какво става с невястата му, защо посърнаха хубавите й очи. Мислеше, че се тревожи, задето нямат рожба.
     Детето й даде сили и тя се смири.

***

    Болестта все пак дойде преди детето.
Рано напролет Нонка легна. Навън капчуците припяваха на слънцето, весели пилета бързаха с медени песни да съградят гнездо, в което да излюпят малките си. Светъл и гальовен, Райко позлатяваше водата на кладенеца, където влюбени момци я напиваха от тежки бакъри. До прозореца тънката вишня се издигаше в зелено, а Нонка тихичко я гледаше и сърцето й набъбваше от мъка по недочаканата рожба. Очите й се пълнеха с влага. Натежали клепачи засенчваха слънцето в тях. Приличаше на сърна – няма, а като че ли очите й току ще продумат. Цялата й попарена душа се беше свила в тях. Виждаше ги Малин и не хващаше вяра на нагласената й усмивка. Светът отново чезнеше за него заедно с тези очи.
     С тази тиха усмивка си отиде и кога треперещата ръка на Малин склопи очите й и светлината на утрото се плъзна по лицето й, тази лъжовна усмивка стопли чертите й. Като сияние я покри. Светла като пролет беше тя на смъртното си ложе. Восъчният цвят се изгуби в полумрака на стаята, в която я положиха и премина в жълто, като златистото на светла ябълка. Такава слънчева, изтъняла, смалена, я свалиха в черната земя. Като дете, което спи и сънува светъл сън. Втори път осиротя Малин. Снажен, висок се изправи той на гроба й. Този човек, що не беше отронил и сълза кога беше дете, сега стопен преглъщаше на сухи горчиви капки съдбата си. Къщата оставаше празна. Безлюдна и нестоплена като душата му. Черна като гората, мъката напираше. Приседна и като зарови ръце в пръстта, отведнъж от гърлото му се понесе песента за гроба на Бона. Захвана тихо, па се понадигна като рязък вятър и плъзна низ целите гробища. Бона, легнала болна, заръча на майка си:

„Да ми викаш, мале,

троица дюлгере,

да ми градят, мале,

гроба със дуваре,

да оставят, мале,

до три пенджюрчета.

Първи пенджур, мале,

слънце да ми грее,

втори пенджур, мале,

роса да ми роси,

трети пенджур, мале,

дружки да доодат

на мене да викат:

„Стани, стани, Боне,

цвете да си берем,

китки да вием,

на вода да идем!”

пък аз да им думам:

„Моето е цвете

рано прецъфтяло,

моята е вода

се мътна потекла”
     Заслушаха се белите камъне и в глухото мълчание отвърнаха на мъката му. Вятърът отнесе Малиновата песен в село, под стряхата на Нонкината къща. Притихна дори лястовичката, тревожно разпери крила и се заслуша, пък сама разтвори гърло и зачурулика нежно на дребните голи пилета в гнездото.

юни 1994 г.
Нова Загора