4 mar 2025, 0:39  

Бялата Пеперуда

  Prosa » Otros
344 2 5
4 мин за четене

- Не искам да бъда с теб! - извикала Светлината - Колко пъти да ти казвам?! Не те искам!!

- Ще ме поискаш, ще видиш! Ти ще станеш моя! - отвърнала Тъмнината.

Светлината се ядосала и побягнала. Бягала, бягала накъдето и видят очите. А после, щом се уморила, седнала под едно дърво и започнала да плаче от безсилие.

- Как?? Кааакк да я накарам да се откаже от мен? Да ме забрави? - хлипала тя.

Съжалила я бялата пеперуда, която била кацнала на клона на същото дърво до нея.

- Хей? - прошепнала тихо тя.

Светлината се стреснала и ококорила очи.

- Не се плаши. Аз съм просто една пеперуда...

Светлината избърсала сълзите си с ръкава и се успокоила.

- Помниш ли-попитала я пеперудата-имаше време, когато ти искаше тази Тъмнина? Привличаше те, струваше ти се загадъчна и искаше да изследваш всичките и нюанси, защото вярваше, че там.. някъде на дъното и се крие бисерчето на доброто.

- Помня! Но не искам да си спомням! - намръщила се Светлината.

- И какво постигаш така, а? Нали знаеш, че колкото повече бягаш и се опитваш да се скриеш от нещо, то толкова по-силно бяга срещу теб? Точно както когато ти бягаше към Тъмнината, а тя се криеше от теб. Тогава... ти какво искаше от нея?

Светлината отворила уста да отговори, но пеперудата я прекъснала.

- Не, не ми казвай! А помисли. Ти правиш същото, което преди време Тъмнината направи към теб.Този омагьосан кръг ще се разпадне, само ако направиш това, което тогава искаше от Тъмнината.

- Не! За нищо на света! Аз отдавна вече не я обичам! Мразя я! Презирам я! Отвращава ме!

- Ти, тогава не намери бисерчето в Тъмнината, нали? Но го намери в себе си. В своята тъмнина.Затова сега я мразиш. Учениците винаги стават по-добри от учителите си. А после се възгордяват.И забравят. Какви са били, преди да ги срещнат и да се научат да търсят бисерите първо в себе си, за да могат да ги намират и в друг. Че как иначе, ще видиш нещо в някого, ако не знаеш как изглежда?

- Не мога! Не мога нищо да и дам! Нищо!!-извикала Светлината.

Искам да ме забрави, да умре! Искам да умре!- повторила Светлината и крадешком погледнала към пеперудата очаквайки тя да я нахока и обвини. Пеперудата се засмяла. Тя виждала сърцето на Светлината. И знаела, че тя не мрази истински. И че думите и не излизат от сърцето и, а от устата, защото е много наранена. После литнала и кацнала на ръката и.

- Можеш ли да си представиш този свят, ако няма нощ? Ако бъдеш само ти и на земята и винаги ден?

Помисли, хубаво помисли как би, било тогава. И за още нещо помисли - този свят е пълен с раздели. С болка. И с тъга. И колкото по-пълен е, толкова по-пълен става. Само любовта има край. Тук на земята. Ако искаш Тъмнината да те забрави, обикни я. Дай и любов. И щом тя се насити ще си отиде.

- Сигурна ли си? - зарадвала се Светлината.

- Ами, да! Разбира се, че съм сигурна! След като взима, взима и взима от теб и се напълни, ще поиска да ти даде от същото, защото не може да те носи цялата. 

- И тогава? - нетърпелива била Светлината.

- И тогава, ако е взела любов, ще ти отвърне с любов. И ще дойде краят. Няма да се налага да бягаш повече. Тя сама ще си отиде.

- Така ли?

- Да, защото Светлината и Тъмнината не могат да бъдат заедно постоянно, защото от тях ще се получи Сиво. Срещат се само за малко,

за да внесат Баланс в този свят и после пак се разделят на Черно и Бяло. И точно Сивото е този Баланс, но хората на земята го намират за скучен и бързо им омръзва. Затова пак тръгват към Черното, а след това извървяват с болка трънливия път към Теб.

Светлината се замислила...

- Преди не беше ли същото, само че на обратно? Ти имаше нужда от Тъмнината, за да заблестиш още по-ярко. Затова се разделихте, ти прогони Тъмнината. Сега тя има нужда от теб, за да повярва, че не е толкова черна. Ние сами избираме това, което да ни трансформира. Понякога го правим по-силно, отколкото е, за да можем ние да станем по-силни, че да се преборим с него. А когато това нещо се върне, разбираме, че сме успели.

Всички хора на земята, мразят връщащите се хора. Ехидно съскат как палачинката се била обърнала. Никой не проумява, че един урок е научен и завършен, тогава когато върнем на връщащите се, това, което не сме получили от тях. Това, което сме получили благодарение на тях. Благодарение на това, че не са ни дали, това което сме искали от тях, за да можем да го намерим сами в себе си. А после се връщат, за да вземат същото това нещо, което преди не са ни дали, за да си го намерят в себе си. И когато ние, вместо да ги гоним им дадем възможност да го намерят... Тогава настъпва Равновесието.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Анахид Демирова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • Естествено е, Ани!
    Това е Пътят!🙂
    Бъди благословена!
  • Благодаря, Ивита. Може и да е ценно, но... животът непрекъснато ми показва, че греша, че съм сбъркала... Тези ми изводи са неприложими на земята.
  • Това е за ценители!...
    Много е стойностно, Анахид!
    Поздравявам те!
  • Да ти я пратя с DHL, виждам, че имаш нужда? Благодаря, бат Жоре!
  • Мъдра пеперуда.
    Поздравявам те.

Selección del editor

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...