Българска кръв

   Това беше денят, в който Санди Билика доведе в пенсионерския клуб оная чужденка. Влезе и се огледа преди да отиде на масата на Киро Горския.

   - Кироооо – викна от вратата Санди – виж таз мома тука, иска нещо, ама не й се разбира. Га че е англичанка, ама такваз ли е, не е лиии..., кой я знай?!

Бившият горски пазач беше от няколко години пенсионер и заедно с останалите пенсионери седеше по цял ден в клуба, пиеше кафе, играеше карти и табла, гледаше телевизия и обсъждаше новините.

  - Ей мистерке, гябурда! – провиква се авторитетно той към чужденката, помахвайки с ръка, което ориентира непознатата и тя застава пред Киро.

   - Гууд моорнинг! – поздравява тя. Беше грозновата млада жена, на възраст днайсет и две-три години, висока, суха, плоска като дъска, руса и очилата.

    - Гуд моринг! – отвръща Горския.

  Като бивш пазител на горите около селото Киро се ползва с авторитета на бивш държавен служител, поради което останалите очакват той да установи контакт с чужденката.

   - Ко има, мадам? Що Вы търсите тука у нашенско?

   - Ай донт андърстенд, ай донт ноу... – отговаря тя повдигайки рамене, в знак, че не разбира.

  - Дот ноу, дот боу... – повтаря след нея Горския. - Ти шпрехен па руски?
 Мъжете в пенсионерския клуб слушат респектирани от езиковите умения на Горския.

   - Ай донт андърстенд... – повтаря оная повдигайки отново рамене.

  - Абе ти нито знаеш български, нито руски, къде си тръгнала като не знаеш чужди езици? Чакай тука - поръчва Горския и подава стола, на който е седял до сега, след което се обръща към Билика:

 - Санде, върви и намери Мончо Пощаджията! Той трябва да поназнайва английския, нали казваха, че лани бил няколко месеца в Англия, че да се разбере с тая.

   След четвърт час Билика влезе отново през вратата на пенсионерския клуб, следван от Симеон Бонев, наричан от всички Мончо Пощаджията, заради работата му в пощата. Оказа се, че Мончо не само поназнайва, ами напълно свободно си заговори с англичанката. И така си говориха десетина минути. После излязоха и Мончо я поведе на някъде, а Билика ги следваше на разстояние. Завел я на гробището, право на гроба на Ловрин и Джилияна Таушанови. Там тя оставила голям купешки букет цветя на гроба и дала на Мончо малко пари, за някой, който да го оплеви и подреди. После се качила на таксито, с което беше пристигнала и си заминала обратно.

  През целия ден разговорите в пенсионерския клуб се въртяха около англичанката. Надявахме се Мончо да мине през клуба и да обясни, какво я води в нашето село, но той не дойде. От гробището отишъл право на работа. Привечер беше, когато Киро Горския не издържа и рече на Билика да отиде до пощата и да доведе Мончо в клуба.

   - Абе Моне, като не дойде днеска, да ни кажеш каква беше таз жена, решихме да те повикаме, за да попитаме, що търсеше тя тука?

   - Тя е внучка на Таушанови, дядо Киро, дойде да почете паметта им – отвръща Мончо.

  - Тц, тц, тц, значи старците, бог да ги прости, имали внучка, пък ние си мислехме, че Бончо, сина им де, е умрял след като замина в чужбина. Бяха се почернили още преди двайсетина години да беше – каза Горския.

   - Починал е, но е имал дъщеря. Това беше дъщеря му.

  - Ами то значи това е наше момиче, нищо, че не знае да говори български – рече Горския. -  То колко такива вече има по чужбините. Не можаха старците да видят внучката си. Важно е, че е жива кръвта им. Някъде там в Англия тече българската кръв.