В началото на българския път,

стоят мъже, готови да умрат.

Мъже, дошли от друг, далечен свят,

във който всички царя „кан“ зоват,

а воините във смелите дружини,

боили, багатури, багаини.

И нищо, че заровена е в мрака

следата от борбата тяхна яка.

И нищо, че не знаем и грешим,

какво кавхан е, имник, багаин.

Ала от тези хора с титли странни,

погинали във битки непрестанни,

от орловите техни имена,

в света започва нашата страна.

Древната история на България е една вълшебна приказка за народ, създал традиции и държавност в твърде отдалечено от нас време, някъде след Вселенския Потоп, когато синовете Ноеви потеглят в различини посоки на земната суша, за да поставят началото на нов живот за човечеството. Нови племена и народи населяват земята и създават високоразвити цивилизации и империи. Тогава един от потомците на Ной - Зиези, слага началото на бъдещата българска народност в земите на далечна Азия, люлката на народите. Затова, че древните българи са един от най-древните народи на земята, говори техния календар, признат от Юнеско за най-съвършения. Той започва отчитането на времето от 4768г. пр.Хр., изпреварвайки с хилядолетия халдейския, египетския и китайския календари. За древния произход на българите свидетелстват древноиндийските и китайски хроники. В древноиндийския епос „Махабхарата“ от Х-VІІв. пр. Хр. древните българи са посочени като най-могъщия народ на север от Индия, прочут с военната си доблест, а царят на Балх е наречен „първият от всички земни царе, велик воин на колесница“. През ІІ-Ів. пр. Хр. китайската хроника „Вейшу“ определя древните българи като „мъжествени воини със сърца на тигри“ и разказва, че една от причините за построяването на Великата Китайска Стена били нашествията на отгромния Хунски племенен съюз, в който влизали и древните българи. И до днес в този край на света прозвището БУЛГАР означава силен, мъжествен и смел мъж. Тези древни исторически извори отвеждат появата на народа с името БЪЛГАРИ към Хв. пр. Хр. Уникален факт е, че по своя път през вековете българите създават четири силни държави – първата, най-древна държава край Памир, съществувала в продължение на 14 века под името Балхара, втората – Стара Велика България, просъществувала 515 години, третата – Волжска България, съществува 550 години и единствена в Европа нанася съкрушително поражение на Чингиз хан, в зенита на неговата слава и четвъртата – Аспарухова България, е земята, в която живеем и днес. Още през VІІІ-VІІв. пр. Хр. индийските хроники споменават първата древна прародина на българите под името Балх, Балхара. Арабският книжовник Максиди разказва следното: “Аз съм чувал високоучени мъже да разказват, че египетските фараони водят своя корен от Балх. Двама от тях дошли в Египет като непознати хора, донесли семена от неизвестни пъпеши от Балх, които започнали да отглеждат и станали толкова богати, че накрая единият станал фараон, а другият - негов министър. Ето такива чудеса се разказвата за великия Балх.“ Коренът БЪЛГ във всички интерпретации на езиците на Изтока, получава значение на „висок и велик, светъл и мъдър, духовно извисен“. Рядко историческо явление е фактът, че в продължение на хилядолетия старите българи са пренасяли навсякъде своето родово име - БЪЛГАР и то оцелява и се съхранява до днес. Летописци, книжовници, пътешественици и дипломати с респект говорят за древните българи. Хронистът Енодий (473-521г.) пише следното: “това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои.“ В древната арменска география „Ашхарацуйц“ се казва: “На север от Памир има пет страни. В тези области обитават 15 народа, които са богати занаятчийски и търговски народи. Сред тях един се нарича масагети, след него идват българите, а зад тях хорезмийците. Останалите носят такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме.“ През 999г. Византийски тропарх разказва: “Те, българите, някога бяха най-справедливият от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.“ Роберт дьо Клари, съветвайки латинския император Хенрих, за брак с дъщерята на българския цар Борил настоява: “Господарю, ние ви съветваме да се споразумеете с българите, защото те са най-силният народ и най-опасни за империята и света.“ Според унгарския историк проф.Геза Фехер, началото и възможността за оформянето и израстването на сегашните балкански нации се започва със създаването на българската държава. Фехер уточнява: “Прабългарите бяха онзи народ, който покрай викингите допринесе най-много за организиране и оформяна на цивилизацията на цяла Източна Европа. Нито християнството и докараните от него промени, нито многото удари на съдбата са могли да съборят делото на онзи, надарен с голяма култура и организаторска способност народ, който сковал в една нация народите на Мизия, Македония, Добруджа и Тракия – именно в българската нация.“ Румънецът Деншиану допълва: “Ролята, която българите през многото векове са изиграли на Балканския полуостров, се изразява в едно твърде значително влияние върху развитието на румънския народ. На този съвместен живот с българите, румънците дължат своята цивилизация през средните векове.“ По думите на японския историк Шигьоши Мацуяма, българската средновековна култура е сред седемте цивилизации в историята на човечеството, изиграли отговорна посредническа роля, заради мисията си на свързващо звено между Изтока и Запада. Красноречив в своята оценка е и акад. Рибаков, който твърди следното: “Обикновено казваме, че Киевска Рус е възприела славянската писменост, архитектура и живописта от Византия. Но всичко това е дошло всъщност от България, пречупено през погледа на българските книжовници.“ Ролята, която изиграва България при утвърждаването на Кирило-Методиевото дело, оценява Роже Бернар с думите: “България, спасявайки делото на Кирил и Методий, е заслужила признателността и уважението не само на другите славянски народи, но и на други народи по света и това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура, човечност.“ Многократно засвидетелствани в историческите анали са и нравствените добродетели на българите. Френският философ Монтен описва държавата на Кан Крум като идеална и казва, че там думите лъжа, измяна, предателство, недобросъвестност, скъперничество, завист и клевета са непознати. Ами Буе пък твърди че „българите са добри, човеколюбиви и пестеливи“, а Роберт Валех допълва, че „имат силно развито чувство за патриотизъм и дълг, винаги са приветливи и усмихнати, а къщите им са отворени, защото не познават престъплението“. Най-впечатляващата характеристика на българите, по време на османското владичество, дава Константин Джинот, който обявява българския народ за богоизбран с думите: “Болгарин е производан от Бог. Поистине, нема по-величествено от болгарин! Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, търгуе, войнствуе, верност има, гостолюбие, страх божи, почитание. Прави болгарин не лаже, не завидуе, не денгубе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка вярата не разминуе. Ради това аз съм болгарин и моето благордно болгарство не мя допуща да не бидам добър“. С не по-малко възхищение говорят хронистите за българската хубост, вдъхновявала творците през вековете. Таджикският поет от ХІв. Насири Хусрау възкликва: „Робини карат от Булгар,

ах, мой език, ах, мой език,

защо пресъхваш ти,

пред тази дивна красота.“

В друго свое стихотворение поетът продължава:

„ На българските моми

аз дължа всичките си страдания.

И тия ми страдания

ще продължат докато умра.

О, Боже благий,

ти не трябваше да сътвориш,

в такова съвършенство,

устните и зъбите,

на тия чаровни българки,

които са блестящи като луната.“

През 1591г. пътешественик забелязва, че „хубостта на селянките в България е забележителна и в красивото си облекло те са много хубави и напети“. През ХVІІІв. френски дипломати пишат: “Българката умее да приспособява облеклото си така, че то да подчертае грацията на движенията и изяществото на телесните й форми.“ По време на РТОВ, Хосе Луис Пелисер обрисува българката така: “Било поради облеклото си, било поради външния си вид, жените тук имат особена осанка, доста горда, която напомня на гръцките кариатиди.“ Не остава незабелязан за хронистите и строителния гений на българина. През ХVв. неизвестен поет от Изтока пише следното за столицата на Волжска България – великия град Болгар: „Ах, Болгар! В теб и камъкът имал уста! В теб и немият ставал певец! И с възхвала за тебе далеч по света се обажда един ли мъдрец.“ Дагестанският поет Шах Махмуд Ефенди разказва следното за Болгар: “Града Болгар така силно се желае от сърцето, щото, колкото ние далеко да сме, той винаги стои пред нашия взор. Докато навсякъде цари мрак, в Болгар е само блясък. Това българско светилище, със своите арки и куполи, с бистрите си и животворни води, заслужава всеки да го види. “За българската столица Велики Преслав разказва Йоан Екзарх: “Ако някой странник, селянин или беден човек, дошъл от далече пред стените на княжеския дом ги види, той се удивлява. Като влезе в двореца и види високите сгради на църквите, разхубавени с много камък, дърво и бои, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, той не знае с какво да ги сравни.“ „Какво е Рим пред този златен хълм!“ - възкликва венециански търговец при вида на старопрестолния Търнов. Кои сме всъщност ние, българите? Отговорът на този въпрос е скрит в думите на акад.Николай Державин, който казва следното: “Българите на Аспаруха са българи - не турци, не татари, не хуни и т.н. Българите на Аспаруха са българи - народ, който е заемал особено място сред народите от древността. Българският народ е един от най-древните народи върху територията на Европа - неговото битие е засвидетелствано исторически и оправдано с документи. Това е първото, което трябва да са мъчим да разберем - първото, в което науката трябва да помогне на народа - да се възвърне той към самия себе си. “Възвръщането на българина към самия себе си, обаче, е възможно единствено чред преоткриването на древната българска история и ролята, която е играл този народ на историческата сцена в продължение на векове. „Трябва да направим българи и ще има България.“ - казва Иван Богоров, т.е. Да помним, че сме потомци на древна и могъща цивилизация, която със своята самобитност и ревниво пазени традиции е извела народа си по пътя на безсмъртието. Този народ създаде четири държави на два континента, основа първата държавна институция в Европа, с уникален държавно-административен апарат и даде на света най-древния и точен циклов календар. Този народ притежаваше своя писменост, чийто руни лежат в основата на славянското писмо, издигна велики крепости и приказни градове. Този народ пренесе през вековете родовото си име - БЪЛГАР, преодоля бурите на времето и днес живее в земята на Аспаруха. Този народ е фениксът на историята – колкото повече го мачкаха, изтребваха, поробваха и унижаваха, с толкова по-голяма сила се въздигаше ог пепела на разрухата, заживяваше нов живот и България на българите пак възкръсваше. Затова, видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят, помнете, че в тях е духът на дедите. „Ако някой говори истината – Бог вижда! И ако някой лъже – Бог вижда!“ - мъдро е изрекъл Кан Пресиян. И Бог наистина вижда! Затова ни е дарил с благороден инат, мъжка държеливост, пословично трудолюбие и сърцато гостоприемство. Остава само ние сами да се дарим с повече любов към България, вяра в България, мисъл за България, памет за миналото и да вадим на показ по-често спомена за древната българска цивилизация, възхвалявана от чуждите,недооценена от близките. Чак тогава ще разберем защо БЪЛГАР означава смел, доблестен, силен и мъдър човек. Защо името България продължава да звучи така, както е звучало и в Хв. пр. Хр. и защо Константин Джинот е казал, че „болгарин е производан от Бог и нема по-величествено от болгарин“. Няма, защото няма по-древна и жива цивилизация на Европейския континент от българската. Затова, българино, учи своя корен, знай своето минало и бъди негов потомък достоен.