Царското семейство във "Весела дружина" - продължение на първата част

съюзи, дружества и частни лица за подаряване на недвижими имоти – места, гори, къщи или за събиране или отпущане средства за купуване подаръци на наследника. Техни Величества са дълбоко трогнати от това към тях внимание. Те благодарят от сърце за тъй изказаните им добри чувства от страна на народа, но съжаляват, че не могат да приемат такива дарове. Техни Величества биха се радвали повече, ако вместо подобни дарения, желаещите се притекат на помощ на многобройните свои бедни и страдущи общинари.“

На 12 юли същата / 1937г./ година в дворцовия параклис „Св. Петър и Павел“ се извършва Светото кръщение на Престолонаследника. Кръстник е запасният генерал от пехотата Данаил Николаев. Обредът по кръщението се извършва от Видинския митрополит Неофит, наместник председател на Светия Синод, в съслужение на всички епархийски архиереи от царството. Миропомазването е извършено от Варненския митрополит Симеон, а подстригването – от Софийския митрополит Стефан. Водата за кръщението е донесена от свещената река Йордан със самолет, пилотиран от майор Йончо Йоновски.

След това в публикацията се изреждат всички присъстващи на кръщението. В края на църковния обряд митрополит Неофит произнася подходяща за случая благословия.

След излизане от параклиса Царят благодарил на архиереите и ги наградил с високи отличия. Представителите на войската – офицери, подофицери и войници също били наградени с лични спомени и медали. Последвала закуска в салоните на Двореца, по време на която били произнесени речи: кръстникът генерал Данаил Николаев от името на войската, министър председателят от името на правителството и българския народ, Софийският митрополит Стефан от името на църквата и Александър Малинов, като кръстник на княгиня Мария Луиза. Министърът на войната генерал Луков прочел едно бележито слово, написано лично от възприемника генерал Данаил Николаев. На всички приветствия Царят благодарил с прочувствена реч.

В брой 24 на страница 1, 3 и 4 от вестника за учебната 1942-1943 година излиза продължението на „Животът на царските деца“. С интерес ще проследим ежедневието на царското семейство в домашна обстановка, фамилните отношения между родители и деца. Цар Борис е представен като извънредно любящ и нежен баща. Царица Йоанна прекарва времето си като изпълнява всички задължения на майка и господарка на своя дом. Тя плете с куки вълнено облекло, което раздава на бедните или подарява за благотворителни базари, чете книги на различни езици с религиозна или историческа тематика.

Много подробно е описана Княгиня Мария Луиза. Разбираме, че тя вече е на десет години с гладки тъмно кестеняви коси и сини очи. Покрай родния си български език говори италиански, немски и френски език. Царицата и децата често ходят в двореца Врана, където паркът е много красив, а в чифлика има модерен обор.

Мария Луиза е описана като жива, духовита и любознателна. Обича да чете и е завършила трето отделение /днес трети клас/ с бляскав успех. Изпитът е бил в двореца Кричим в присъствието на Цар Борис и Царица Йоанна. Изпитвана е от нейната учителка Цветанка Дейкова, родителите на която са родом от Прилеп. Като представител на училищната власт присъствал главният учител Бучуков от основното училище „Неофит Рилски“, където Княгинята е записана като ученичка. Изпитът е траял два часа.

От разказа разбираме, че любимият предмет на Княгинята е българската история. Обича животните и особено конете и кравите, често ги посещава, милва ги и им дава захарче. Често язди и прескача малки препятствия. Малката Княгиня има своя градина. Сама си полива и прекопава посевите – домати, чушки, слънчоглед и цветя.

По-нататък се запознаваме и с детството на Симеон. Царските деца живеят съвършено прост живот, близо до природата. Симеончо си играе с войници-играчки. Прави си къщички от кубчета, строи тунели от камъни и пясък. Бил съсредоточен и целеустремен, казвал, че ще стане строител като хан Омуртаг.

За Княгиня Мария Луиза се знаело, че има силна памет като баща си и освен това била добра математичка. Била с осъзнато национално чувство. Когато тя и Симеончо облекли за първи път скопската народна носия, цял ден не искали да се разделят с нея, нито да свалят от краката си цървулите, които били малки и ги убивали.

Освен, че знаела цялата българска история, Княгинята умеела да разказва с въодушевление и да прави поучителни изводи от нея, като често заключавала: „Аз съм горда, че съм чедо на великия български народ!“.

За княза се знаело, че говори чисто и отривисто. На зададените му въпроси отговаря разумно и кратко, като гледа събеседника в очите. Говори правилно и с добро произношение не само български, но и немски език.

Княгиня Мария Луиза била музикална като майка си. Тя и Симеончо знаели почти всички войнишки песни и често ги пеели. Обичали да слушат по радиото часът на войника. Княгинята полагала нежни и майчински грижи за братчето си.

В края на разказа е даден забележителен портрет на Симеончо: „Малкият Престолонаследник е красиво петгодишно дете, русо, с ясни зеници, пъргаво и надарено с интелигентно любопитство.“

Разказът завършва с благословия от автора Ненчо Илиев: „Дано благослови Бог, щото Княз Симеон да бъде умен, добър и мъдър като своя Августейши баща; благороден, великодушен и храбър като него и един ден, когато се възвиси като владетел на България, да надмине славата и величието на своя едноименник Симеон Великий.“

1943 – 1944 година

Вестник „Весела дружина“ излиза през учебната година – от септември до месец юни. През август 1943 година е починал Н.В.Царят. По този повод на първа страница на брой 1 от 1 септември 1943 година редакцията излиза с кратка бележка: „На 28 август 1943г. нашият обичан Върховен вожд Негово Величество Цар Борис Трети се пренесе във вечността.

Целият български народ потъна в дълбок траур.

На същия ден встъпи на Престола на българския цар нашият любимец и надежда Негово Величество Симеон Втори – цар на българите.

/Вестникът се печаташе вече, когато се получи известието за смъртта на Н.В.Цар Борис Трети. Идният брой ще бъде посветен на О Бозе почившия Цар и на новия Цар – Н.В.Симеон Втори./“

Цялата първа страница на следващия брой 2 от 15 септември 1943 г. е заета от портретите на Н.В.Цар Борис III и Н.В.Цар Симеон II. Под тях е напечатан текст, озаглавен „Царят е мъртъв, да живее царят!“. За младите читатели, които малко знаят за онова време, ще приведа целия текст: „На 28 август т.г. в 16ч. и 22 минути предаде Богу дух в двореца София нашият любим Цар Обединител Негово Величество Цар Борис Трети.

Неизмерима е загубата за България. Неизмерима е скръбта на целия български народ. Неизмерима е и признателността му към неговия любим, незабравим и велик Цар Обединител!

Тленните останки на О Бозе почившия Цар бяха положени в храм-паметник Александър Невски. Цяла седмица, денонощно хиляден народ се извървя в непрекъснати редици да се поклони за сетен път пред своя обичан и незабравим Цар. На 5 септември се извърши тържествено опелото на О Бозе почившия Цар в храма-паметник и пренасянето на тленните му останки в Рилския манастир, където по негово желание беше погребан в манастирската църква наред с мощите на Св. Иван Рилски.

На 28 август 1943г. Негово Царско Височество престолонаследникът Симеон Княз Търновски, любимецът и надеждата на българския народ, встъпи на престола на българските царе под името Симеон Втори, Цар на българите. Още на другия ден цялата българска войска, от военния министър до последния войник, се закле да служи вярно и предано на новия си Цар.

Нека и ние всички се закълнем в сърцето си да му служим вярно и всеотдайно, защото само така ще запазим величието на обединеното ни Отечество, което О Бозе почившия Цар Борис Трети ни остави.

Царят Обединител е мъртъв, да живее Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите!“

На стр.2 и с продължение на стр.3 е отпечатан разказът на Илия Мусаков „Царственият офицер за поръчки“. Събитието се развива през 1915 година, когато съглашенските войски нахлуват в Македония по долината на река Вардар. По време на съвещанието в главната квартира влиза Княз Борис. По време на Световната война той бил назначен като офицер за поръчки при главното командване. Сам предлага да тръгне от Велес за Струмица да предаде решението на Щаба. Пътува цяла нощ през планината с изгасени фарове поради близостта на противника. След това се сражава в първите редици в боевете при Голаш, като окуражава бойците: „Напред, юнаци!“.

Отново на стр. 2 и 3 в бр.2 от 1943-1944г. е разказът на Стилиян Чилингиров „Неочакван гост“. Разказва се как привечер двама ловци спират пред чичо Стоевата къща извън селото. Питат го иска ли гости и той ги кани в единствената стаичка на къщата си. Стрина Стоевица слага трапезата на нечаканите гости. Там е и внучето Милчо. Баща му паднал в Македония през голямата война, а майка му починала от жалби. По време на разговора домакините намират прилика между портрета на стената и единия гост. Оказва се, че това е Царят. На въпроса на внучето защо царят няма корона, дядото отговаря: “Добрите царе не се кичат с корони, а с ум в главата си и с човещина в сърцето си.“

На страница 3 в същия брой 2 началникът на пощенската станция в село Своге ни разказва за срещата си с царското семейство. Впечатлен е от народното поведение на Царя и бащинското му отношение към малкия Симеончо. В края на разказа Н.В.Царят бащински прегръща сина си, потупва го по рамото и казва с мекия си глас: „Дано даде Бог да управлява Царството при по-спокойни години.“

На същата страница 3 е публикувана снимка на Престолонаследника на велосипед, а под нея е кратък текст със заглавие „Негово Величество Цар Симеон II”. От него разбираме, че в деня, когато встъпва на престола на българските царе, Н.В.Цар Симеон Втори е на 6 години, 2 месеца и 12 дни.

В заключение четем,че светлата диря на 25-годишно царуване, която оставя зад себе си О Бозе почившия Му Августейши баща, е залог за сияйните хоризонти, които бъдещето чертае за Него и за България. И обичта народна, която го съпътства още от 16 юни 1937 година, става днес още по-крепка и всеотдайна, защото той олицетворява надеждите на цял народ.

На страница 5 от брой 2 свещеник Димитър Попов разказва свой спомен за Царя, озаглавен „Царят покойник и децата“. През 1933 година в град Пещера бил открит детски санаториум, където се лекували деца до 14-годишна възраст от цялото царство. Един ден по-големите деца написали писмо до Царя без знанието на управата на санаториума. След няколко дни дошъл управителят на Кричимския дворец Бояджиев и казал, че по поръка на Царя се интересува от какво имат нужда децата. Скоро царски коли докарали на децата всичко необходимо. Децата, под ръководството на възпитателката си Надежда Д. Попова, пеели патриотични песни и националния химн. „...и българските деца на обединена България скърбят и плачат за своя скъп и любим покойник, защото той за всеки имаше еднакви грижи в беди и радости.“ - завършва разказът на свещеника.

Пак на страница 5 е стихотворението „Всенароден обет“, посветено на Царя Обединител, от Верин /?/. Стихотворението е от четири куплета и завършва така:

„Макар сълзите да се леят

от скръб по бледите лица,

заветите му ще живеят

навеки в нашите сърца!“

Знаем, че Цар Борис Трети е обичал да пътува сам с колата си. Веднъж пътувал по пътя край река Осъм към някакво село. Но реката била придошла и от беда го спасила стара грохнала бабичка от село Дойренци, Ловешко. Казвала се баба Иванка. Той я поканил да се качи в колата и я закарал в дома й, където тя го нагостила. Точно сядали да вечерят и се върнал синът на стопанина – войник в отпуска. Той познал госта, застанал мирно и поискал разрешение да остане. След вечерята Негово Величество Царят отишъл на площада, полюбувал се на кръшното хоро и си заминал, изпратен възторжено от жителите на цялото село. Тази случка е описана на страница 7 в брой 2 от изданието за 1943-1944 година.

На същата страница е и разказът „Царят и войникът“ – една среща, в която войникът не могъл да познае Царя, който го качил в колата си на стоп и го закарал в родното му село. Царят обичал да пътува като непознат между народа и да прави добрини и тези случки са само малка част от неговите неочаквани срещи.

В брой 3 на страница 1 за учебната 1943-1944 година вестник „Весела дружина“ публикува разказа на Милка Петрова-Коралова „Какво разказа учителят на учениците си за Цар Симеон Втори“. Милка Петрова-Коралова е съосновател на „Весела дружина“ и съпруга на редактора Емил Коралов – известен писател. Разказът е за това, как в първия учебен ден, само дни след смъртта на любимия на цял народ Цар Борис Трети, учениците вече са дали обет за вярност към Цар Симеон Втори и много от тях плачат. В един от класовете учителят вади портрет на шестгодишно момченце, обвит в трицветна лента и децата почват да викат „Да живее Цар Симеон Втори!“. Учителят разказва за живота му и за трудностите, които го очакват, за да стане такъв мъдър управник като своя баща. После продължил с една случка, в която Князът получил своя урок от Царя – кога трябва и кога не трябва да се заповядва и че заповедите му трябва да бъдат само за доброто на хората. Цар Борис поучавал децата си при всеки удобен случай. Такъв бил и срещата на царските деца с работниците на каменната кариера. Цар Борис попитал сина си: „ Какво трябва да правиш сега, Симеончо?“. И Князът подавал ръка на всеки работник, питал го как се казва, къде живее, има ли деца, от какво има нужда. Така Царят предавал първите уроци по царско достойнство на детето си.

На същата страница 1 е поместена снимка на Цар Симеон Втори в униформа на пилот от авиацията и под нея пише „Негово Величество Симеон Втори – Цар на българите“. Следва текст: „На 14 т.м. се отпразнува в цялата страна първия имен ден на Н.В.Цар Симеон Втори. Тоя ден е обявен за официален празник и ще се празнува занапред всяка година по най-тържествен начин.

На 15 септемврий, първия учебен ден, учениците от всички училища, застанали на колене, дадоха следния ОБЕТ за предана и вярна служба на Н.В.Цар Симеон Втори.

„В ИМЕТО НА БОГА ОБЕЩАВАМ ПРЕД ПРЕСВЕТИЯ КРЪСТ И СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ, ЧЕ ЩЕ СЛУЖА, КАТО ЧЕДО НА СВЕЩЕНАТА БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ, ЧЕСТНО И ПРЕДАНО, С ЦЯЛАТА СИ ДУША И С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ НА Н.В.ЦАР СИМЕОН ВТОРИ – ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ, КАТО СЕ СТРЕМЯ НЕСПИРНО КЪМ ДУХОВНО ПРОСВЕТЛЕНИЕ, КАТО БРАНЯ С ЦЯЛАТА МОЩ НА СВОЕТО СЪЩЕСТВО ВЕЛИКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ИДЕАЛИ, КАТО ВЪВ ВСИЧКИ СВОИ ПОМИСЛИ И ДЕЯНИЯ ПОСТАВЯМ БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО, ГОТОВ ДА ДАМ ЖИВОТА СИ ЗА НЕЯ – ПОД НЕЙНОТО ЗНАМЕ И В СВЕТЛИНАТА НА ЗАВЕТИТЕ, ОСТАВЕНИ НАМ ОТ ХРАБРИЯ И МЪДЪР ЦАР БОРИС ТРЕТИ, ОСВОБОДИТЕЛ И ОБЕДИНИТЕЛ.“

На същия ден във всички училища се извърши помен за блаженопочиналия Цар Обединител със слово от главния учител или директор на училището, последвано от едноминутно мълчание с падане на колене.“

На страница 3 в брой 3 е поместен разказът на Мария Пиронкова „Скъпият гост“ и портрет на Цар Борис Трети във военна униформа. Разказът е трогателен със своя сюжет. По време на буря един непознат мъж търси подслон в селска къща. Жената е вдовица и единственото й дете е болно, а тя няма пари да извика лекар. В последвалия разговор между мъжа и момчето става ясно, че сам Царят е гост в бедната селска къщурка. Царят обещава, че момчето ще се лекува в София, ще види двореца, градините, трамваите. Момчето казва със слабия си глас: „Вярно, ти си Цар Борис Трети. Сетих се. В читанката съм те виждал.“

На страница 8 в брой 3 са публикувани „Случки из живота на Цар Борис Трети“. Първата случка е за селянин, който спрял колата на Царя, шофирана от него. Поискал да го закара в Ихтиман, за което щял да му плати двадесет лева. Царят го закарал до площада и там хората го познали и започнали да го поздравяват. Засраменият селянин побягнал, а Царят шеговито извикал след него: „Къде бягаш, човече? Дай ми парите!“

Във втората случка царският автомобил затънал в калта. Царят наравно с другите се мъчел да я изкарат. Наблизо минавал старец и го попитал защо се мъчи, нали има хора, които му работят. Царят отвърнал: „Такива са времената, дядо! Всички днес трябва да се мъчим, трябва да работим.“

Ето така са представени членовете на царското семейство на страниците на вестник „Весела дружина“. Надеждите и любовта на хората към него са представени по достоверен за времето си начин. За съжаление това време отдавна вече е в историята. Остават ни само спомените и съжалението за него.

В брой 6 на страница 3 на вестника за 1943-1944 година е публикувано стихотворението на Йордан Русков „Почивай в мир...“ по случай 40 дни от смъртта на Великия Цар. Стихотворението е от пет куплета. Последният обобщава:

„Останали с невръстния ти Синъ -

със новата надежда в бъднините,

пред Твоя лик молитвено шептим:

- Почивай в мир, Царю Обединител!“

В брой 8 на страница 2 по случай два месеца от смъртта на незабравимия Цар е публикувано възпоменание, написано от Росен подполк. Н. Квачков, ученик от трети клас на Трета прогимназия – София. В края авторът пише: „Грамадна е загубата на българския народ. И все пак в тези дни на скръб и печал България има една утеха: Негово Величество Цар Симеон Втори! На него българският народ възлага най-светлите си надежди. И дано тези надежди един ден се сбъднат!

Нека се преклоним пред светлата памет на Негово Величество Цар Борис Трети!

Да живее Негово Величество Цар Симеон Втори!“

Както се вижда, наред с тъгата избуява надеждата за бъдещето на България, водена от новия Цар, който е само на шест години. Но съдбата се намесва и скоро настъпват коренни промени не само за царското семейство, а и за целия български народ. Колелото на историята е непредвидимо.

К Р А Й

12.05.2025 г. ЦЕНКА БАЛЕВСКА-АВТОР