Жената е облечена в изхабени селски дрехи, които не могат да прикрият красотата й. Застанала на прашния път тя ръкомаха, говори, разпалено, бута все по-грубо мъжа пред себе си, опитвайки се да предизвика у него някаква реакция.
Мъжът носи дълга износена дреха, покрита с джобове, пришити магически символи и прах. Очевидно е изминал много път с нея. Очите му са загледани празно към жената, но без да я виждат. Погледът му минава през нея, през хълма, по който се вие пътя, през селото оттатък, където двамата са били родени преди години, през хоризонта, чак до звездите, скрити зад небесната твърд.
Устните му потрепват беззвучно, като че ли чете заклинание от невидимата звездна книга. Не обръща внимание на думите, виковете и ударите на жената. Лицето му е безизразно, но дишането му е хрипкаво, сякаш нещо е заседнало в гърлото и го души.
Най-накрая жената се отказва. Казала е всичко, което и имала да каже. Тръгва нагоре по хълма, към дома си.
Мъжът с нищо не показва че е забелязал тръгването ...