Jan 15, 2008, 9:22 AM

Цената на силата 

  Prose » Fantasy and fiction
1641 0 2
4 мин reading

Жената е облечена в изхабени селски дрехи, които не могат да прикрият красотата й. Застанала на прашния път тя ръкомаха, говори, разпалено, бута все по-грубо мъжа пред себе си, опитвайки се да предизвика у него някаква реакция.

Мъжът носи дълга износена дреха, покрита с джобове, пришити магически символи и прах. Очевидно е изминал много път с нея. Очите му са загледани празно към жената, но без да я виждат. Погледът му минава през нея, през хълма, по който се вие пътя, през селото оттатък, където двамата са били родени преди години, през хоризонта, чак до звездите, скрити зад небесната твърд.

Устните му потрепват беззвучно, като че ли чете заклинание от невидимата звездна книга. Не обръща внимание на думите, виковете и ударите на жената. Лицето му е безизразно, но дишането му е хрипкаво, сякаш нещо е заседнало в гърлото и го души.

Най-накрая жената се отказва. Казала е всичко, което и имала да каже. Тръгва нагоре по хълма, към дома си.

Мъжът с нищо не показва че е забелязал тръгването й, все така гледайки напред и шепнейки безгласни думи докато...

... юмруците му се свиват болезнено силно. Задържа дъх и за секунда е неподвижен като изсечен от камък. След това се втурва след жената, крещейки отчаяно.

Тя вече е стигнала върха на хълма и се обръща, за да види тичащия...

... и се обръща за да види стоящия в подножието мъж, точно както го е оставила. Намръщва се презрително...

... намръщва се презрително към падналия на колене пред нея, облян в сълзи мъж. Обръща му гръб и продължава решително към селото. Мъжът трескаво започва да рови в дрехата си. На земята се изсипват предмети, които е събирал с години в своите пътувания, неща, за които е рискувал живота си, но това не го интересува сега. Намира закривена кама, сграбчва я без колебания и я забива в гърдите си. Свлича се на земята бездиханен.

За пръв път от много време мъжът помръдва. Движенията му са бавни и непохватни, сякаш се събужда от продължителен сън. Жената се е скрила от погледа му. Той вади закривена кама от вътрешен джоб, отмята дрехите си встрани и опира острието в гърдите си. Забива я леко и внимателно. Когато кръвта потича я събира в малка стъкленица, запушва я грижливо и я запечетва със заклинание. По едната му буза се стича сълза. Докато обмисля дали да я затвори в друга стъкленица, тя вече е избягала – капнала в пръстта, дори следата й по кожата му е изсъхнала. Мъжът вдига рамене, и без това за една какпа едва ли си струва.

Но емоцията, затворена в кръвта... това пълно отчаяние, мъка, опустошителна самоомраза... захвърлени с подходяща магия биха могли да разрушат концентрацията на почти всеки противник, оставяйки ги безпомощни поне за секунда. Мъжът знае че това е напълно достатъчно, още повече че той самият вече е неуязвим за такива оръжия.

Тръгва надолу по склона, а на лицето му плъзва лека усмивка. Още една слабост изкоренена, още едно оръжие създадено. Още една стъпка по пътя да стане най-могъщият странстващ маг. Още една стъпка по-далеч от човешката същност...

© Никола Тасев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Този разказ ми навя приятни спомени за един от любимите ми герои от фентъзи жанра -- Райстлин от "Хроники на Драконовото копие". Проблемът за търсенето на могъществото, на неспирното усъвършенстване независимо на каква цена, винаги е пробуждал любопитството ми.
  • Тъжно,...но Избор! Трогна ме това, и добре е написано
Random works
: ??:??