Черната лилия

Не търси любов, която нямаш сили да задържиш.

Тя ще си отмъсти, като те погълне.

I.

Къщата сякаш висеше на ръба на света. В онази гънка от време— пространството, в която утрото отказва да настъпи, а нощта сполучливо имитира смолиста вечност.
Построена от черен камък, с основи от древни проклятия, с вградени в нея души на десетки безименни жертви, тя бе по— стара от първата молитва и по— тиха от последно причастие.
През деня спеше. Нощем — дишаше.  Тогава подовете се издуваха като живи гърбове, гредите скърцаха, а стените плуваха във влага все едно бяха потта на камъка, изстинал след треска.

В градината ѝ растеше цвете, което не би трябвало да съществува: черна лилия, с гладки  като полиран обсидиан венчелистчета, с упойващо ароматни тичинки, в които тъмнината се задържаше като в шепата на демон.
Когато вятърът я милваше, лилията стенеше — ниско, сякаш звуците идваха от сковано от болка човешко гърло.

В тази къща живееше Мирален — дъщеря на умрял от оскъдица художник, за който се носеха легенди, че е сключил договор с Мрака докато тайно е провеждал алхимични опити.  

Мирален бе наследила таланта на баща си. Затова и се пренесе тук след смъртта му. За да почерпи от вдъхновението на древността.

 Бе свикнала със самотата. Тя бе нейна втора природа. Защото единствено в компанията ѝ намираше, поне временно,  покоя който бе прокълната никога да не изпита. 

Обичаше да рисува по стените. Така общуваше с къщата— единственият ѝ приятел и довереник. Свидетелката на всичките ѝ болки и несбъднати мечти.

Мирален твореше врати, които не водеха към стаи. Коридори без изход, парапети над празнота. Всяко лице, което се промъкваше под четката ѝ, беше без очи — и приличаше плашещо много на нейното.

Първия път, когато Го усети, не го видя. Кожата ѝ настръхна по начин, който не бе познат на живите. Сякаш през нея премина сянката на пламък. 

Лампата премигна. Огледалото се запоти от само себе си. В стъклото, иззад нейното, издължено от страх лице, се показаха очи — без ириси, без зеници, като две бездънни дупки в тъканта на света.

Гласът Му не прозвуча. Проехтя. Вътре в нея.

— Тъжен съм. — рече Той. — Задето се боиш от мен. Но защо, след като самата ти ме нарисува?

— Не е възможно! Ти не може да съществуваш — прошепна Мирален, опитвайки се да се отдалечи, но краката ѝ сякаш затънаха в плаващи пясъци.

— Ти си тялото, аз — душата. И двете изискват грижи. Твоите.

Тя все пак успя да се отскубне и да избяга. А дали, всъщност?

Подът трепна като кожа под острието на прясно наточен нож.
От градината долетя стенанието на лилията — този път по— звънко, по— живо.

II.

Нощите се смрачаваха още и още. Наближаваше новолуние. Сънят за Мирален идваше все по-трудно, а когато все пак настъпваше, приличаше на внезапно нахлуло в дома ѝ наводнение. Бе ледено студен и безмилостен. Като болест, която бавно превзема  тялото, докато не достигне до сърцето и не изсмуче живеца му.
През нощта, леглото се люлееше по необясним начин, макар краката му да бяха съвсем стабилни, макар то да бе разположено върху напълно равна повърхност. Завесите се движеха и на затворени прозорци. 

Нещо невидимо докосваше глезените ѝ — изкачваше се бавно по краката ѝ. Притискаше я с тежестта си. Гладно, настойчиво, без да я топли, а напротив— смразяваше я.

Една сутрин, тя се събуди със сини отпечатъци от пръсти по вътрешната страна бедрата. Не болеше. Но под кожата ѝ туптеше липса, като зъб, изваден с упойка.

Върху огледалото, в тънък слой пара, се изписа: НЕ ЗАСПИВАЙ САМА!
Буквите бяха разкривени, сякаш писани с остър нокът.

От онзи ден Мирален започна да се буди от страховити  звуци: стъпки над нея, по тавана; дъх в ухото ѝ, когато в стаята няма никой; шумолене на кожа по дърво, като че ли някой се обляга отвътре, в гардероба. 

Виното в затворените бутилки стана прозрачно, а водата в каната потъмня — сякаш течностите бяха разменили местата си.

Лилията в градината бе разцъфнала. Венчелистчетата ѝ вече не бяха мъртвешки гладки, а пулсираха. Когато Мирален я погледнеше за по— дълго, ѝ се струваше, че не цветето диша, а нещо вътре в него.
Понякога черното ѝ сърце трепваше — като клепач, който намига.

Беше Той. Мирален го знаеше. Идваше всяка нощ. Не се движеше като човек, а като видение. И всеки път оставаше все по-дълго.
Миришеше на прясно изкопана земя и на съсирена кръв. Когато я обгърнеше, ръцете му бяха ледени, ала оттам се процеждаше тежка, непоносима топлина — като дъха от току— що отворена пещ. 

Устните му имаха вкус на разлагаща се плът. Странно, но това ѝ харесваше.
Къщата стенеше — не от страх, а заради принудителното си съучастие в това пъклено дело.

— Какво правиш с мен? — имаше сили само да прошепне тя. 

— Храня се — отвърна ѝ гласът Му. — Но само с онова, което ми дадеш доброволно.

— Ще ме убиеш ли?

— Любовта не убива. Тя просто не оставя нищо друго да живее.

Тя се засмя. Смехът ѝ отекна в стените и заглъхна, докато тя се покоряваше безропотно на повелята Му.

III.

Първият сняг, посипал се от бездънното ноемврийско небе, беше ален. Но не цветът  беше толкова необичаен, колкото мирисът му. Вонеше на мокра пепел от клада, на която са изгорили невинно същество.

 Мирален излезе в градината с флакон живо сребро в десницата си. Това бе “Алхимичната смърт” — последното наследство от баща ѝ. Вътре, течността танцуваше като змия, която иска да се освободи от плена си.

Лилията беше по-висока от нея. Венчелистчетата ѝ— разцепени, прецъфтяващи, влажни, потрепващи в краищата като устни, които се боят да изрекат тежко признание.

— Не можеш да ме изкорениш — каза тъмнината зад гърба ѝ. — Аз съм прораснал до дъното на душата ти.

— Мога да спра да те сънувам.

— А ако сънят е по-истински от самата теб?

— Тогава ще умра.

— Именно.

Тя отвори флакона. Среброто изсъска и се изгърчи. Когато го изля върху цвета, лилията изпищя. Не беше точно звук, а по-скоро изплющяване на въздуха, от което очите се насълзяват.
Венчелистчетата се отвориха рязко — като капани. От вътрешността се надигна ръка: без кости и мускули, излята от мрак. С пръсти, които завършваха с дълги нокти, устремени да стиснат и да не пуснат.

От ръката, тъмата се сгъсти и започна да очертава фигурата Му. Висока, суха, с владетелска осанка на хилядолетен повелител.

Никога не Го бе виждала, но знаеше че най-после се е материализирал пред нея . Красив като гибел — изящен, невъзможен, споен от противоречия. В очите Му не горяха звезди, а дупки, през които светът изтичаше безвъзвратно.

— Настъпи моментът да бъда истински — рече. — А ти да се превърнеш в мой сън.

С тази фраза студът проникна в костите ѝ, както вода влиза в пукнатина преди да замръзне.
Сърцето на Мирален замря, изгуби ритъма си и го намери на друго място — навън. У Него.

— Не искам да изчезна — каза тя.

—  Няма. Само ще смениш формата си.

Той я прегърна и привлече към себе си. Устните му запечатаха последния ѝ дъх, а тя чу далечен плач — като зова на удавница.
  Когато я положи на земята отново, тя вече не тежеше. Беше по-лека от вятъра, по-ефирна от облаците, по-светла от зората… Но и също толкова нереална.

От гърдите на Мирален бе поникнало цвете. Лилия. Крехка, зелена, смучеща живителни сокове от тялото ѝ. Венчелистчетата ѝ потрепваха с всеки неин опит да диша. Защото не тя, а цветето трябваше да диша. Вече.
Очите на Мирален останаха отворени — в тях блестеше последният ѝ въпрос, който никой не беше готов да чуе.

Цветето щеше да живее вместо нея. И неговия живот, за разлика от нейния, щеше да бъде вечен.

IV.

На следващия ден, слънцето сякаш се престраши най— сетне да се покаже. Но изгря бледо и срамежливо, като че бе сторило пакост.
Съседът, който понякога носеше продукти на Мирален, после разправяше, че предната нощ видял прозорците да се запотяват отвътре, а на стъклото да се появява огнен отпечатък от длан.

Изчезването на Мирален повдигна много въпроси.  Затова и се наложи да проникнат в къщата. Надяваха се там да открият отговорите им.

Когато влязоха вътре, завариха безупречно оправено легло. Със сгъната завивка, възглавница с вдлъбнатина, която не се изправя и огледало без отражение.
На огледалото имаше следа от грозно надраскано послание: НЕ ЗАСПИВАЙ САМА!

По-скоро като заповед, отколкото като предупреждение.
Във вазата върху скрина до леглото имаше две лилии. Една черна и една сребърна. Сребърната, необяснимо как, не хвърляше сянка.

По стените личаха отпечатъци от рамки. Само от рамки, не от картини. Но на наблюдателите им правеше впечатление, че когато ги гледат твърде дълго, в някоя рамка мигва очен контур, в друга — запотен прозорец, в трета — гърди, от които израства цвете.
А  ако стоят мълчаливо, от пода се чуваше дъх — не като ветрен полъх, а като някой, който се опитва да си спомни как се диша.

Оттогава, в градината снегът никога не успяваше да се задържи. Разтапяше се. Лилиите държаха зимата далеч от себе си и оставяха кръгове от влажна земя — като петна от коленичил в молитва пред божество човек.

Епилог

Не събориха къщата. Оставиха я да бъде живата памет на няколко поколения окаяници. Говореше се, че който мине покрай нея в три без петнайсет сутринта, може да чуе в дървесината леко подрънкване — като верижка, на чийто край виси нещо по-ценно и от обещание за вечен живот.

 В мъгливи вечери, върху прозорците със внезапно запотяващи се стъкла се изписваха букви. Недовършени имена и изречения.

 Слухът долавяше откъслечни фрази, които се бояха от гласността:

„Любовта е меч.
Сънят е ножницата.
Човекът е мостът, който съединява двете в неделимо единство.

Наведи се над черната лилия, но не очаквай аромата на цвете.
В нея ще чуеш дишането на жена, която сънува, че е жива.
И ще усетиш как нещо, прокраднало се в теб — меко като венчелистче и остро като присъда — се отваря и започва да пие жадно.

Когато си тръгваш, ако можеш, не се обръщай.
Къщата диша по-силно, когато някой прошепва “обичам” в минало време.

А ако го произнесеш на глас, светът ще се пречупи тихо — като младия стрък на току-що поникнала лилия.
И ще разбереш, че някои сънища не завършват със събуждане.
А с теб…”