Беше мрачна декемврийска утрин.Вятъра брулеше голите клони и сухите жълти треви,а аз стоях на върха на скалата,изпълнена с плаха надежда.
Още преди да погледна към морето знаех,че няма да видя огромните бели платна да се веят,нито някой,който да ме наблюдава от носа на палубата.Бях согърна,но все пак погледнах,за да се уверя в думите на хората от селото-значи прави са били...няма го,няма и да се върне вече.Кораба закъсняваше с месеци,а това показваше само едно-че е потънал.
Не можех да повярвам,че съм останала сама,че той не е тук,че нямаше да видя лицето му,да докосна ръцете му,да му кажа колко го обичам!Толкова ми беше мъчно,толкова ме болеше,но защо не можех да заплача?Защо не успявах да излея мъката си?Нима не го бях обичала истински и от сърце?.....
Взирах се в сивия хоризонт където слънцето не оставяше златни следи както последния път когато го видях.Погледнах към земята където стояхме легнали,гледайки небето.Погалих изсъхналата трева,откъснах няколко стръкчета,затворих очи и ги ...