Голямата съдебна зала беше тъмна и строга - стените, покрити с дървена ламперия, тежък полилей висеше от тавана, подът - с полирана до блясък мозайка. Залата беше полупразна - това беше последното дело за деня. Дванадесетгодишният Чарли бе изправен пред съдията, като престъпник, чиято присъда току-що щяха да произнесат. Зад Чарли стояха “палачите” - Шийла и Бърт, потенциалните осиновители и свидетелят на цялата сцена - социалната работничка. Стенографката беше седнала на малко бюрце под скамейката на съдията. Тя не беше там да дава съвет или да вземе каквото и да е отношение - просто записваше.  Съдията седеше зад тежка дървена скамейка пред Чарли. Той се бе вторачил в него и високо попита:

- Кажи, дете, кажи, Чарли, какво искаш? Къде искаш да живееш, все пак?

Леко объркан, Чарли се взираше надолу пред себе си в полираната мозайка. Най-накрая вдигна поглед и сиво-сините му очи срещнаха воднистите сини очи на съдията. Чарли промълви, все пак достатъчно силно, за да го чуят всички присъстващи в залата:

- В приют. Искам да живея в приют…, господин Съдия.

Съдията кимна, после се обърна към Бърт и му направи знак да започне да разказва колко хубаво би било за Чарли да е бъде осиновен от него и Шийла. Социалната работничка разглеждаше втренчено нокътя на кутрето си, а съдията проклинаше лошото си храносмилане, което го измъчваше и с половин ухо слушаше заучената реч, която беше чувал неведнъж. Той беше приятел с Бърт и още преди започването на делото бе решил да позволи на двойката да осинови детето. За миг ленива мисъл пролази в главата му - за какво им трябваше на Бърт и Шийла да осиновяват Чарли? Те имаха още три осиновени деца пък и вече бяха на години - Шийла в средата на шейсетте, а Бърт на седемдесет и три - скоро бяха празнували рождения му ден. Двойката беше изкарала живота си, отглеждайки чужди деца, за което държавата им плащаше. Може би сега не им достигаха парите, помисли си съдията. Каквато и да бе причината, след като Бърт свърши с речта си съдията се обърна към Чарли. 

- Виж, моето момче. За теб ще е най-добре да отидеш в истински дом, при добро семейство. Там, където ще има топлина, душевна топлина. Бърт и Шийла са добри хора. Ще бъдеш щастлив с тях. Ще си имаш братя. Имате ли възражения по въпроса? - обърна се съдията към социалната работничка. Тя само поклати глава разсеяно.

- Добре тогава. Решено. Детето се дава за осиновяване на семейство Спайкс. 

Документи бяха подписани, а очите на Чарли се пълнеха със сълзи. Пълнеха се все повече и повече, докато по някое време започнаха да преливат на вадички по бузите му. Той си знаеше, че няма да го послушат и да го пуснат да живее в приют с други деца на неговата възраст. Вече беше осиновяван три пъти от други приемни семейства, които все го изоставяха и го връщаха обратно. По най-различни причини. Не го харесваха. Или просто вече не им трябваше. 

След като всички документи бяха подписани Бърт хвана Чарли за ръката и го поведе към раздрънкания сив миниван, паркиран в уличка зад съда. След половин час път спряха пред стара къща извън града, разположена в центъра на голямо поле. В далечината започваше гора. Къщата бе на Бърт и Шийла, новият дом на Чарли.

Постройката изглеждаше стара и отвътре, както и отвън. Беше задушно. На долния етаж имаше кухня и столова и стая, в която по войнишки бяха подредени до двете противоположни стени две двуетажни легла. За Чарли бе отредено горния етаж на едното легло. Другите легла принадлежаха на Фред, Андрю и Питър - и тримата по-големи от Чарли -  на по петнайсет-шестнайсет години. Те му хвърлиха любопитни, недружелюбни погледи, когато се появи на прага на външната врата. След като Чарли подреди съдържанието на найлоновия плик, който носеше под мишница в шкафчето, което му бе предоставено в спалнята, той бе извикан за вечеря. 

По пътя за вкъщи Бърт беше купил бъргъри Макдоналдс за всеки. Сега семейството се събра около масата, хванати за ръце и Бърт каза набързо молитва, в която благодареше на Исус за най-новия член на семейството и за храната, която Бог бе сложил на масата им. След това всеки от тях взе отредения му сандвич и започна тихо да яде. Чарли беше гладен и по принцип ядеше бързо. По едно време усети шамар зад врата си - беше Бърт:

- Какво си се разбързал? Няма да някой да ти го изяде. По-бавно, а? Следващият път може и да си легнеш гладен.

Чарли се разкашля и погледна стреснато Бърт. Той беше възрастен човек, но изглеждаше силен. Нещо в лицето му не се харесваше на Чарли - сухо и сурово. Беше висок старец, с дълги костеливи ръце и дълги пръсти. На Чарли не му се щеше да го шамаросват тези ръце, затова се зарече да яде по-бавно.

В малката си ферма Бърт и Шийла отглеждаха царевица, имаха добитък - свине и крави. Не им достигаше механизация, но разчитаха на жива сила, в лицето на осиновените си синове. Всяка сутрин преди да отиде на училище Чарли имаше за задача да изрине кочината и плевнята, където отглеждаха кравите. Понякога миришеше все още кочина, когато го пращаха на училище без да може да си смени дрехите - наказание, че е закъснял с отредената му работа. Седеше на последния чин и му се искаше да пропадне в земята. Още повече, че не беше добър ученик и учителите и останалите деца го нарочиха за тъпак, но не смееха да му се подиграват  - само зад гърба му. Нещо в студените му очи, ги караше да разберат, че Чарли не би простил подигравка. Децата в класа му го наблюдаваха с интерес, но скоро интересът им намаля и премина в безразличие. Чарли остана просто странното дете , което седеше най-отзад, почти като някаква мебел. Учителите му се отнясяха към него с безразличие подобно на децата. И без това Чарли не блесна със знания. Литературата и математиката не му се отдаваха. Единствените му успехи в училище и за учудване за самия него дойдоха в класът по изкуство. Особено, когато трябваше да рисуват. Тогава Чарли сякаш изпадаше в някакъв транс. Внимаваше в уроците на учителката и бързо схващаше похватите за рисуване. Скоро научи всичко, което учителката би могла да го научи.

В къщи нещата вървяха като в училище. В началото осиновените му братя го закачаха, особено най-големият - Андрю. Подиграваше се на странната походка на Чарли, затова, че все ходеше навел глава в земята, на дългата му рошава коса, че мирише на тор. Чарли така и не успя да разбере защо Андрю, а и Фред и Питър не го харесаха от началото. Всъщност самите те не знаеха защо, но те и изпитваха някакъв страх от тихото студено момче, което не казваше много. 

Веднъж Андрю издебна като го нямаше Бърт и ритна Чарли отзад, докато работеха заедно в плевнята. Него го беше яд на Чарли, че той му беше заел колелото, което Андрю си беше купил със спестени пари от работа в свободното си време по други ферми наоколо. Той много се гордееше с колелото си - така както някой хора с колата си и не даваше на никой да го кара. След това Чарли се бе извинил и обещал да не го кара вече, но Андрю все му имаше зъб оттогава. 

Ритникът събори Чарли на колене на земята. Фреди и Питър, които също бяха там се изсмяха и спряха да работят, любопитни да видят какво ще се случи. 

- Копелдак, ритникът е заради това, че ми караш колелото. Ето ти още един, за да ти напомня и за в бъдеще - каза Андрю и изрита пак брат си.  

Чарли бавно се претърколи настрани, после стана на крака и отиде до ъгъла на плевнята, откъдето откачи една вила. После също тъй бавно тръгна към Андрю.

- Ей, не се шегувай с това…- каза брат му, очите му втренчени във вилата и заотстъпва, докато гърбът му не се опря в стената. Фред и Питър наблюдаваха от вратата на плевнята, готови да побягнат, но неспособни да откъснат очи от сцената, която се разиграваше край тях. 

Зъбите на вилата се опряха в корема на Андрю. 

- Някога разпарял ли си риба? - попита Чарли осиновения си брат.

Андрю кимна бавно. Зъбите на вилата го обиваха. Той си мислеше дали да не посегне и да хване дтъжката ѝ, но Чарли можеше да се окаже по-бърз. 

- Ще те разпоря. Като риба. - каза бавно Чарли. - Аз не съм разпарял риба досега. Но съм гледал по телевизията. Ако трябва ще го пробвам. Не ми създавай проблеми и аз няма на теб. И за вас се отнася - обърна се Чарли към другите си двама осиновени братя. После се обърна и пак окачи вилата на стената. Продължи да рине торта на кравите, все едно нищо не се бе случило. 

Оттогава братята му го оставиха намира. Не го закачаха, но и не се опитаха да се сближат с него. Нито един с друг. Въпреки, че се познаваха отдавна не си бяха приятели, нито пък имаха някакви сърдечни взаимоотношения с приемните си родители. Двамата старци хранеха и обличаха Чарли и другите си синове, водеха го на училище, даваха му задачи, които трябваше да свърши и го наказваха ако не ги вършеше - пращаха го гладен да си легне, а отвреме-навреме ръката на Бърт се протягаше и го шамаросваше зад врата, но не много често. Имаше справедливост в отношението на двамата старци към него, която Чарли усещаше. Нямаше топлина или любов, но взаимоотношенията им бяха ясни - той трябваше да върши определени задачи, за да си плати за храната и покрива над главата. Все пак Чарли намери топлина. Не при родителите или братята си а сред животните. Обичаше да седи и да гледа прасетата да ровят в калта, носеше по някой кочан царевица на кравите, а дворното куче обикаляше около него, и си просеше да го погали. 

Шийла, която сама ходеше на курсове по рисуване веднъж видя блока на Чарли. Тя прелисти страниците учудено. На следващия ден заведе момчето с нея на курс по рисуване. Учителят показа на Чарли определени техники и момчето се оказа схватливо. Дотогава рисуваше с пастели и моливи, но четката и боите също му се отдадоха. Шийла започна да го взима със себе си всеки път, когато класът по рисуване се срещаше - два пъти в седмицата. Тя така и не прояви никаква привързаност към Чарли, но бе разбрала, че има талант. В себе си нямаше и капчица любов да даде на който и да е, може би в миналото бе давала много или така или иначе никога никаква топлина не бе дала - нито дори тя на мъжа си нито той на нея, а бракът им бе по сметка - както и осиновяването на деца. Взимаха пари за да ги гледат и като станеха на осемнайсет години ги пускаха където им видят очите. Тя обаче знаеше, че Чарли има талант и не искаше да му попречи да го развие. Усещаше го като част от “работата” си да го отгледа.  Може би беше и от чувството ѝ за дълг пред изкуството; всъщност каквато и да бе причината Чарли тя така и го водеше със себе си два пъти в седмицата в ателието по рисуване. Трите часа, които прекарваше всеки път там бяха за Чарли изпълнени с мистицизъм, някак си нереални или по-скоро само те бяха единствените реални, а останалият му живот беше само сън. Шийла му купи статив, палитра и бои и го снабдяваше с платна за рисуване. 

Една вечер двамата се прибраха по-късно от ателието. Бяха минали девет месеца откакто Чарли бе осиновен от двамата старци. В хола на масата седеше Бърт пред чаша с уиски. Момчето знаеше, че старецът обичаше да си попийва, но това си беше негов проблем. Чарли поздрави и отиде да си легне, а Шийла се качи по стълбата към нейната стая.

Чарли се събуди от удар в главата. Закрил лицето си инстинктивно с ръце, той се дръпна в ъгъла на леглото. 

- Знаеш ли, че съм бил боксьор? Тренирал съм. Хайде да се боксираме, а? - завалено редеше Бърт, а дъхът му вонеше на бъчва. Детето се отдръпна колкото може по-далече от Бърт, лицето му гореше, там, където юмруците на стареца го бяха ударили. Андрю и Питър в леглото на другата страна се бяха надигнали на лакът да видят какво става.  Бърт се изсмя и излезе от стаята, като загаси лампата зад себе си. 

Чарли стоя свит в края на леглото, като се ослушваше в мракът. Осиновените му братя си говореха известно време, но един по един и тримата заспаха. Чарли стоя буден цялата нощ. Мислеше. Преди да се развидели, той се спусна от леглото си тихо и отиде до гардероба. Събра малко дрехи и ги набута заедно с лекото одеяло от леглото си в една раница, после излезе от стаята. На пръсти мина през хола и отиде в кухнята. Взе един кухненски нож и малък тиган, кибрит и ги прибра в торбата си. После отиде в мазето и взе куфарчето с рибарски принадлежности на Бърт. Чарли излезе от къщата и изкара колелото на Андрю от плевнята. Качи се на колелото и подкара по пътя, който минаваше през полето с все още зелена царевица. Беше в началото на месец Май и бе хладно толкова рано сутринта, но след като въртя педалите пет-десет минути Чарли се стопли. Скоро нивата на Бърт и Шийла свърши и пътят се превърна в пътека, която минаваше през пусто поле. След малко каране пътеката навлезе в горичка и го доведе до боядисана в кафяво сграда. Беше изоставена плевня. До нея имаше останки от къща, която беше изгоряла. Плевнята беше пълна със слама. Покривът бе запазен, дори голямата врата беше в добро състояние, макар и обрасла с бръшлян. Чарли постла одеялото си на сламата и легна по гръб, подложил раницата под главата си. Помисли си, че Бърт лесно би го намерил тук. Ако ли не тук, някъде другаде. Той или полицаите щяха да го намерят и да го заведат обратно. Но какво можеше да направи? Чарли реши да не мисли сега за това. Решението щеше да дойде само, ако въобще имаше някакво решение. В сламата бе удобно. Скоро Чарли заспа. Събуди се от слънцето, което навлизаше през пролука в стената на плевнята, състояща се от заковани, вертикални дъски. 

Чарли излезе навън и пак се качи на колелото, карайки още по навътре в гората. След половин час пътеката стигна до пълноводен поток и започна да криволичи успоредно на него. Скоро детето се озова до малък вир. Той слезе от колелото, съблече се гол и внимателно влезе в реката. Не бе добър плувец, но водата му беше до кръста. Чарли с наслада поплува във вира, освежи се добре. После пак се качи на колелото и подкара обратно. По-късно се върна с корда и кукички за риба. Беше донесъл в раницата си и малкото тиганче и кухненския нож. 

Чарли завърза парче корда с кукичка накрая на една дълга пръчка, която отчупи от дърво наблизо. Известно време търси скакалци в тревата наоколо и като събра десетина седна на брега до вира. Слагаше скакалец на кукичката и я хвърляше във водата. Беше гледал по телевизията филми за риболов и все пак имаше някаква представа какво трябва да прави. След цял ден неуспехи на кукичката му късно следобед се закачи и първата риба. Чарли я изтегли на брега. С учудване установи, че беше доста голяма. Щеше да му стигне и за вечеря и за храна за другия ден. Изкорми я, изми я в реката и после събра съчки за огън. Огради огъня с камъни, за да не направи пожар и напълни тигана с вода. После нареди парчета риба в него. Запали огъня и свари рибата, след което се наяде добре. Излегна се до огъня сит и постоя загледан в небето. Имаше красиви облаци, които залязващото слънце оцветяваше в жълто, после розово. Беше толкова красиво. Заслужаваше си да се нарисува. После притъмня и изведнъж Чарли се сепна. Изглеждаше, сякаш щеше да завали. Момчето загаси огъня, скри си въдицата до потока и прибра сготвената риба в раницата си заедно с малкия тиган и подкара колелото обратно към плевнята. Почти се беше прибрал, когато дъждът го застигна. Влезе в плевнята, тракащ със зъби от студ, съблече се, и се уви с малкото си одеяло и сложи слама върху себе си. Скоро се стопли, даже заспа, въпреки гръмовете отвън и вятърът, който удряше дъжда по стените на плевнята. 

Събуди се рано сутринта. Чувстваше главата си свежа. Беше му весело. Отвори вратата на плевнята и пред себе си видя голям елен. Беше мъжкар, който ни най-малко не се страхуваше от момчето. Той погледна Чарли, после се приближи на ръка разстояние. Чарли протегна ръка да го погали, но елена отстъпи назад. Зад него Чарли видя няколко сърни. Цялото стадо постоя на малката поляна около плевнята после си тръгнаха бавно навътре в гората. Чарли имаше храна от предишния ден и остана до обяд да разучава местността около плевнята. Изглежда, че бившите обитатели на изгорялата къща до плевнята се бяха изхранвали от полето, което бе току отвъд началото на гората. Чарли се зачуди каква ли трагедия се беше разиграла тук. 

Минаха две седмици. Всеки ден беше вълшебен. Чарли ставаше всяка сутрин да намери елените около плевнята, ходеше до реката, къпеше се обикаляше из гората. В края на краищата сигурно дълго би останал, ако не му се бяха свършил кибритът. Той опита да пали огън, като триеше пръчка в пръчка, но не се получаваше. Качи се на колелото и подкара към старата къща на Бърт и Шийла. 

В двора го посрещна Бърт. Без да изрази ни най-малко учудване, той го остави да прибере колелото и му каза:

- Отиди да изринеш кочината. 

Вечерта на масата никой не го попита къде е бил. Вечерята мина нормално, както винаги преди - след молитвата в мълчание. На следващия ден Шийла заведе Чарли в ателието, където той нарисува две картини - на големия елен и друга - на мрачното вечерно небе, което бе видял докато лежеше покрай реката. 

След две седмици художниците от ателието направиха изложба. Чарли изложи две картини - с елена и дъждовното небе. С учудване видя, че хората се спираха пред картините му и ги коментираха и явно ги оценяваха. След около час, млада двойка - мъжът беше прегърнал жената през кръста, се приближиха и се спряха пред картините на Чарли. 

- Кой ли е художникът? - попита жената.

- Аз съм. - каза Чарли и се отдели от стената, до картините където се беше подпрял, почти невидим.

Мъжът и жената го огледаха.

- Не се будалкай. Покажи ни, моля те, художникът - каза мъжът.

Шийла дочу разговора и се приближи. Тя се усмихна:

- Това е Чарли, той наистина е художникът.

- Наистина! - възкликна жената. - Ти си голям талант Чарли! 

Чарли стоеше при двамата млади и слушаше как го хвалеха. Дотогава никой не го бе хвалил така. Дори и други хора се приближиха и малка група от хора се образува около картините, всички хора фокусирани върху тях и Чарли. Той се червеше и му беше малко неудобно да го хвалят толкова, но му беше и приятно. Стана му топло, не го свърташе на едно място. Жената предложи да купят картините. Това че някой искаше да притежава и чрез тях да отнесе част от него вкъщи му беше достатъчно, той бе готов да им ги подари. Когато го чуха да казва, че ги подарява, мъжът и жената се спогледаха и прихнаха да се смеят, но Шийла се намеси и бързо се договори за цената вместо него. Двойката плати и взеха картините. Жената се обърна на излизане от ателието и махна на Чарли. 

Шийла се приближи до него и му даде няколко двайсетачки свити на малка пачка две. 

- Това са честно заслужени пари, Чарли. Те са за тебе. 

Чарли взе парите. Той бе видял, че Шийла бе отделила по-голямата част от тях за себе си, но не го бе яд. В малката пачка в ръката му имаше повече пари, отколкото бе виждал накуп откакто като малко дете бе гледал как хора ги даваха на майка му, в замяна за наркотици. Всъщност тя така и бе умряла - бяха я застреляли по време на сделка с наркотици, оставила го сирак. Спомена нахлу в главата му и на Чарли му се прииска да се поразходи. Каза на Шийла, че ще излезе навън, но ще се върне до обяд.

Малкото провинциално градче, в центъра, на което бе ателието, се състоеше от една главна улица и разпръснати наоколо къщи, които оредяваха, колкото по-надалече от централната улица отидеше човек. Улицата започваше с кръчма, имаше няколко ресторанта, банка, Макдоналдс и свършваше с голям магазин. Чарли безцелно започна да обикаля от единия край на улицата до другия. Разсеяно погледна витрината на големия магазин и видя червено колело. Беше хубаво колело, на големина точно като за него. Без много да му мисли Чарли влезе в магазина. Последва бърза сделка, в която двайсетачките преминаха от джоба на Чарли в касата на продавача, но затова пък момчето излезе навън бутайки колелото си. Той го кара после из града и после като се прибраха - из полето. Беше неделя и в неделя не му даваха задачи за вършене, така че Чарли бе свободен да прави каквото си поиска. Той отиде пак до края на полето, до кафявата плевня, после кара до поточето и се изкъпа във вира. Кара из гората, докато не стана време за да се прибира вкъщи. Чувстваше се щастлив. Помисли си, че ще предложи на Андрю да дойде с него да му покаже реката и плевнята. Имаше нужда да ги покаже на някой. Да сподели нещо с някой. Така, както беше споделил картините си с младата двойка. Беше се усетил добре - да даде част от вътрешния си свят на друг човек. Когато се прибираше към старата къща на Бърт и Шийла отдалече видя линейката. От къщата на носилка изкарваха Бърт. Чарли научи, че старецът беше получил инфаркт. След два дена умря. След още два дена дойдоха от социалните служби да вземат Чарли. Беше време за ново приемно семейство.