Чаткането на токчетата на Йоана се чуваше ясно, въпреки уличната глъч и бученето на автомобилния трафик. Звукът привличаше част от погледите на минувачите, особено тези на мъжете. Масивните тротоарни плочи добавяха кънтяща нотка към ритмичното и някак хипнотично чат-чат, чат-чат. От време на време се чуваше пристъргване, когато върховете на тънките токчета закачаха неравна фуга. Йоана крачеше бързо и уверено, поклащайки стройната си фигура. Виждаше, че доста мъже я заглеждат и изпитваше задоволство от това.

  – Хубаво чаткаш, момиче младо – каза с дрезгав глас седящата на тротоара сляпа циганка. Беше възрастна, облечена в окъсани дрехи. – Дай някой лев за храна на бедната старица…

  Йоана нямаше да й обърне никакво внимание, дори нямаше да забави крачка, ако циганката не бе добавила: – …ако искаш да чаткаш така още дълги години.

  – Какво? – Йоана спря и сбърчи вежди.

  – Добре ме чу, момиче. Няма да повтарям. Обещавам да се помоля за теб, ако ми помогнеш.

  Йоана се подразни, както от думите на старицата, така й от тона, с който бяха изречени.

  – А ако не ти помогна? – попита Йоана и погледна часовника си – закъсняваше за работа.

  – Ако не ми помогнеш, ще скърцаш?

  – Какво, какво? Да не би да ме кълнеш нещо?

  – Момиче, не се гневи. Не те кълна, съвсем не. Просто ти казвам. Може да съм сляпа, но виждам чрез звуците. Напред виждам, макар и не надалеко, ако се сещаш за какво говоря. Няма да е зле да се помоля за теб, само това казвам – протегна подутата си от артрита длан.

  – Я се разкарай!

  – Твоя воля – отвърна циганката и махна ядосано.

  Йоана продължи по пътя си. Каза си, че е постъпила глупаво като се е заприказвала с просякинята. Нямаше навик да дава пари на такива, камо ли пък да се вслушва в брътвежите им. 

  За късмет на Йоана шефът не бе в офиса и не разбра за закъснението й. Йоана реши, че няма да има проблем, ако отскочи да си вземе кафе от автомата, който се намираше в безистена на сградата. Обаче проблем възникна. Чистачката бе измила стълбището и Йоана, подведена от не особено стабилните си обувки, се подхлъзна и политна напред. Прелетя два-три метра, но успя някак си да се приземи на крака, макар и тежко, върху стълбищната площадка. Бързо се изправи и си изтупа дрехите, като в първия момент си помисли, че не е пострадала, но внезапно усети болезнено пулсиране в задната част на стъпалото на левия крак.. Можеше да ходи, дори почти не накуцваше, така че не се притесни особено. Мислеше, че просто си е натъртила ходилото. Отиде до автомата и си взе кафе. Минута по-късно обаче пулсирането стана настоятелно и нагоре към прасеца й се стрелна остра болка. Вече можеше да стъпва само на пръсти. Кривейки се на всяка крачка и подпирайки се тежко на парапета, се довлече до офиса. Колегите й се скупчиха около нея и взеха да я подпитват. Един от тях й помогна да си събуе обувката. Петата й бе леко посиняла отстрани и като че ли започваше да се подува.

  Счетоводителят на фирмата, който не бе много зает напоследък, я закара в болница. Последва дълго чакане по опашки в неговата досадна компания. Човекът бе мил по природа, но Йоана не можеше да го понася – виждаше й се адски скучен. 

  Лекарят дълго гледа рентгеновата снимка на монитора, сякаш не можеше да разбере нещо. Накрая каза:

  – Пукнали сте си костта на петата. Но оперативна намеса не се налага.

  – Обаче доста ме боли – каза плахо Йоана. – Мога да стъпвам само на пръсти с този крак.

  – Не бива да натоварвате крака изобщо. Вземете си патерици.  

  – Добре.

  – Ето ви документите. Сега… в съседната стая… да ви гипсира колежката. После ще дойдете да ви напиша рецепта.

  Настроението на Йоана съвсем се скапа. Таяла бе надежди, че ще й се размине гипсът.

***

  На излизане от болницата, докато подскачаше на един крак, подпряна на патериците си, Йоана се сети за дъртата циганка. Сети се за нея не за друго, ами защото патериците, които колегата й бе купил от близкия санитарен магазин, поскърцваха дразнещо на всяка крачка. Просякинята бе познала за скърцането. 

  – Какво има? – попита счетоводителят, виждайки, че Йоана е спряла и е сбърчила замислено вежди.

  – Защо скърцат така тези патерици? – попита тя, но мислите й бягаха в съвсем друга посока.

  – Мисля, че причината е в гумичките отдолу. Дай да погледна, ако искаш.

  – Е, едва ли може да се направи нещо. А и какво значение има… Ще ме хвърлиш ли до къщи?

  – Разбира се. Колко дена болнични ти дадоха? – попита счетоводителят.

  – Двайсет, но смятам още утре да дойда на работа.

  – Не мисля, че е разумно… – подхвърли той и изгледа скептично гипсовия ботуш, който държеше пострадалото стъпало на Йоана изпънато почти в шпиц. 

  – Болката намаля след обездвижването, така че няма проблеми. Е, сигурно ще ми е трудно с патерици да се катеря по стълбите, но вярвам ще свикна.

  – Ами до офиса и обратно?

  – Таксита, няма друг начин.

  – Струва ли си да се мъчиш, щом са ти дали болнични?

  – Не ми се кисне без работа. А и…

  – Какво?

  – Нищо.

***

  Йоана наистина отиде на работа още на следващия ден след инцидента. Не за друго, ами защото искаше да поговори със сляпата циганка. Смяташе да й даде някои и друг лев.

  Само че циганката я нямаше. Не се появи и на следващия и на по-следващия ден. А Йоана си скърцаше с патериците и се чудеше кога пак ще може да чатка елегантно с високите си токчета, събирайки погледите на мъжете. Чудеше се и дали не е станала жертва на магия, не че вярваше в такива неща, но съвпадението бе удивително. Да, наистина.

***

 Три седмици по-късно, докато крачеше към офиса, закъснявайки за пореден път, Йоана чу:

  – Нали ти казах, че ще скърцаш, помниш ли? – Циганката отново се бе появила.

  Йоана се закова на място.

  – Ти ли ми причини това?

  – Не, аз само видях какво ще се случи.

  – Защо не ме предупреди?

  – А ти защо не ми помогна с някой и друг лев? Моите предупреждения не са безплатни?

  – Всъщност …ти как ме позна, след като си сляпа?

  – По скърцането те познах.  

  – Наистина ли виждаш в бъдещето? – Попита Йоана и се вгледа в слепите очи на старицата.

  – Моят свят е звуци. Виждам чрез звуците… понякога. Не се смятам за ясновидка, ако това ме питаш.

  – Ето ти двайсет лева. – Йоана бръкна в чантата си и й подаде банкнотата. Циганката я сграбчи алчно и я опипа, явно за да се убеди, че номиналът наистина е 20. – Кажи ми какво ще стане?

  – Момиче, само мога да ти кажа, че другата седмица пак ще чаткаш. Това е сигурно, чувам чаткане.

  Йоана се усмихна. След пет дена бе на контролен преглед. Очакваше да й свалят гипса.

  – Това е хубаво.

  – Дай още двайсет лева и ще се помоля за теб.

  Йоана неохотно извади още една банкнота.

***

  Лекарят погледна рентгеновата снимка, после стрелна с поглед лежащата на медицинската кушетка Йоана.

  – Стъпвали ли сте на болния крак?

  – Ами… не.

  – Наистина ли?

  – Само малко. Когато съм си вкъщи понякога ходя без патерици. Но стъпвам само на пръсти...

  Докторът изсумтя и огледа петата й, която изглеждаше леко отекла.

  – Имаме проблем. Пукнатото не се е калцирало.

  Йоана настръхна.

  – Но нали казахте…

  – Аз не съм пророк – сряза я лекарят. – Освен това изрично ви предупредих, че трябва да ползвате патериците постоянно. – Гласът му изведнъж омекна. – Няма страшно, ще ви оправим.

  – Да не би …операция…– простена Йоана, пребледнявайки като платно.

  – Не, не. Ще гипсираме пак крачето, като при превързването ще прикрепим метална скоба, на която ще можете да стъпвате. Пръчките на скобата ще са долепени до прасеца ви, така че при стъпване натискът ще се предава нагоре към коляното и петата ви няма да се натоварва изобщо.   

  Йоана не бе сигурна какво точно е това чудо, но определено не бе въодушевена. Дори й се доплака. Прокле наум лъжливата старица.  

  – Е, щом се налага.

  – Не унивайте, за ваше удобство го правя. Сега вече ще можете да ходите без патерици.

  Този път превръзката стана по-дебела, защото в нея трябваше да се вгради скобата, а стъпалото й бе заключено в пълен шпиц.. После стана ясно, че ще бъде принудена да криви тялото си при всяка крачка, ако иска да се придвижва  с що годе нормална скорост.    

  Когато тръгна по коридора,  Йоана чу чаткането на металната скоба. Чат, чат, чат… Направо й се набиваше в ушите с остротата си. Изсмя се, но смехът й бе грозен, пропит с истерични нотки. Неколцината седящи по пейките пациенти я изгледаха странно. Йоана само махна с ръка и изсъска:

  – Позна, че пак ще чаткам! Наистина, позна! – Беше много разстроена, но когато реши повече никога да не се допитва до пророчици, независимо дали те имат качества или не, леко й олекна.