Усещам как наближава. Студа. Любимото ми време от годината. Обичам лятото, пролетта, но нищо не ми харесва толкова, както настъпващата есен и зимата. И ако може да са студени, дори люти... Обожавам да стоя в топлата стая, застанала зад прозореца, и да наблюдавам как вали - за предпочитане сняг. Да вие снежни вихрушки, студ да пука и дърво и камък, а аз да стоя разсъблечена зад прозореца. И да ми е топло, от радиатора, на който съм се опряла. И радостно, от факта, че съм на тихо, спокойно, топло местенце, което си е само мое. Обожавам, наистина...
Обикновено наблюдавам танцуващите завихрени снежинки, хората - ако някой се престраши да излезе в този студ, гледам как мъчително се бори със вихрушката от сняг и бавно напредва между преспите, свит от вцепеняващия студ навън. В такива съзерцателни моменти обикновено мисля. Ама много хубави мисли ми идват. Една след друга, на колонки, във редички, понякога се блъскат една в друга в надпревара коя по-напред да избера... Едни такива топлички, весели... като парното, чиято топлина лети около мен и стопля голото ми тяло. Понякога тъжни, и ме завладяват в продължение на часове... Мисля за много неща - обикновено за себе си и за живота. Понякога и за хората. Например онзи човек - ей там... дето едва пристъпя по прясно навалялия сняг... Но обикновено мисля за себе си. Интересното е, че не ми омръзва, незнайно защо. Как от една простичка мисъл, се поражда втора, после трета, четвърта... докато се наредят като низ, като броеница, и докато осъзная, че съм се отнесла в спомени, отминали във годините, потопила съм се в друг свят, а спомняйки си за него се превръща в някак си по-красив, вълшебен, очарователен, малко далечен, но топъл... като топлината, която ме обгръща зад прозореца...

Не знам защо съм такъв човек. Претенциозен. Особено по отношение на дрехите. Рядко купувам, и то само когато имам нужда. Но за да купя, ми коства страшно много нерви, разбити от безконечни обиколки по магазините, дълго разглеждане, оглеждане, мислене... Затова избягвам да пазарувам. Предпочитам да имам два - три тоалета, но да се чувствам единствена в тях. Рядко се случва да ми се набие нещо на око, така да се каже. Ама така да ме впечатли, че независимо от всичко да искам на всяка цена да го притежавам. Както се получи с онова палто. Още щом влязох в магазина (между другото просто така - без никакви надежди ) го видях. Черно, дълго, вталено, много елегантно, с пухкави украшенийца по ръкавите, около яката и по долния ръб. Едновременно класическо, шикарно, екстравагантно, катранено, лъскаво черно, и на всичкото отгоре от някакъв вид естествена кожа, който не бях виждала и чувала, дори и сега, да ме убиете - не помня как се казва. Меко, пухкаво, топло, прекрасно. А цената му - фантастична. Няма значение - нали ми хареса. Но, както винаги едно НО. Няма моя размер. Има по-малко, по-голямо, но не и онова, което щеше да се слее с мен, да стане като втора моя кожа. Няма. Продавачката едва не получи стресница от настояването ми. Единични бройки, уникат, едва ли има две-три из цяла България. Оправдания! Няма значение, вече стигам истеричните нотки в гласа си - оставям телефон и капаро - да ми намерят! Искам го, и ще го имам! Ако трябва лично да обиколят България. Цяла седмица сънувах приказното палто, докато ми се обадиха, че са го доставили и ме чака. Летяща от щастие за секунди пристигнах в магазина. Щастие, сравнимо единствено с безметежно-блаженото състояние след разтърсващ оргазъм...
Повече не го свалих от себе си. Наистина се превърна във втора кожа. По улиците хората ме заглеждаха, даже някои познати открито завиждаха и ме питаха откъде и как съм успяла да се сдобия с подобно съвършенство. Сърцето ми ликуваше, нарочно започнах да ходя все повече пеша - да радвам с присъствието си народа по улиците. Едва ли не след всяко мое излизане изгребваха труповете, нападали след мен - косата ми беше достигнала почти до кръста, както винаги със собствено, особено мнение, и падаше на тежки, разкошни, въртеливи огнени водопади по склона на пухкавата черна кожена яка. А съчетанието - коса, палто и елегантните високи ботуши явно наистина беше потресаващо. Яка мацка - чувах зад гърба си. Радост... неземна :)
Не ми се сваляше дори и в къщи, но по разбираеми причини, и температури около +30, се налагаше. Стоях си, както обичах до прозореца и наблюдавах зимната красота навън. Една такава вечер (казвам вечер, защото около 6 се свечерява) докато медитирах на любимото си място получих смс. От любимия. Звъннах му - бях сама, той също, а копнежа, усетен в гласа му, ме накара да взема решение за секунди. Частица от секундата дори ми трябваше. Да си представя малкия, уютен, топъл мезонет, и моето самотно, влюбено синеоко съкровище, което ме очаква. Взех си душ за останалата частица от секундата, най-лекия и същевременно провокативен грим, на който съм способна, сложих най-скандалните си черни прашки, в комбинация със черен сутиен - 2 номера по-малък ( нарочно го купих така - оформяше гърдите ми по-буйни и от най-едрогърдата фолк певица), сложих си любимите му черни силиконови чорапи, с 15-сантиметрова дантела, най-шеметните токчета и... За завършек на тоалета облякох палтото. Дори не го закопчах. Хвърлих бегъл поглед минавайки покрай огледалото. Ако нямах толкова високо мнение за себе си бих казала просто - дива тигрица, излизаща на лов за сигурна, опитомена плячка. Очите ми блестяха като два диаманта, под палтото се подаваше елегантен крак във фин чорап, извисен на 15 сантиметровото токче, цялата пламтях и нямах грам търпение да стигна до синеокия, чаровен самотник. В едно бях сигурна - че след пристигането ми вече няма да е самотник. Може и чаровник да не е. Най-вероятно щеше да загуби ума и дума, че и дар слово. И за синеок се съмнявах - по-скоро очите му щяха да кръвясат, като на бик, пред когото размахват кървавочервен плащ. А аз щях да бъда тореадора в представлението. Неговата главна героиня. Гвоздея на вечерта. И черешката на тортата ( колкото и нескромно да звучи ). И всичко това едновременно - в спираща дъха, бурна, разтърсваща, перверзна, страстна садо-мазо комбинация.
Метнах се на автомобила и отфучах със шеметна скорост по почти безлюдния булевард. Дори не пуснах парното - от вълнение все едно имах треска, тялото ми гореше, сърцето биеше учестено. Дали от горещия душ, от напрежението да стигна по-бързо или от сладостната тръпка за това което ме чака... Не знам. Карах бясно, не ми правеше впечатление нито започналата да замръзва киша, нито полицейската кола, която мярнах на две пресечки пред мен. В ума ми се загнезди следната картинка: ~ Карам аз с превишена скорост и ме спират за проверка. Докато подавам от жабката исканите документи, оставям леко небрежно палтото да се разтвори. Обръщам се, подавайки шофьорската си книжка, а полицаят ме хипнотизира втренчен, със силно увиснала долна челюст. Забравя за книжката, забравя за акта, забравя дори за какво ме е спрял. ~ Не, нямам време, нито намерение да пробвам дали ще проработи в действителност. Затова намалям, все пак е казано: "Бързай бавно!", за две-три минути няма да ми избяга, нито изненадата от това, което съм му приготвила ще се развали. Карайки се сещам, че Мимето ми подари за рождения ден чифт белезници от "онзи" магазин. Да ми е "вързано". Шегаджийка. Бях ги захвърлила в жабката да не ги види моя, и до ден днешен бях забравила за тях. Наведох се да проверя дали са все още там и... колата ми поднесе, за малко да се забия в мантинелата... Какъв карък съм само! Само това ми липсва и отиде хубавата вечер! Успях да овладея майсторски, промъкнах се покрай патрулката, и бавно и кротко завих по тихите улички към кооперацията на моя любим. Паркирах надве-натри, открих белезниците и с нетърпелива, но решителна крачка се заизкачвах към жадувания мезонет. На първо позвъняване вратата се отвори, а аз, подпряна небрежно, подавах изпод разкоша на палтото ивица от голото си тяло. Права се оказах. Нямаше думи. Нямаше въпроси, нямаше отговори, нямаше време, нямаше... Налетя ми като петстотин килограмов разярен бик и ме отнесе, образно казано, отвъд пределите на слънчевата система... И досега нямам думи за онова, което се случи в действителност. Ако трябва да ви преразказвам, ще трябва да имам на разположение няколко часа от вашето време, огромна доза освободена от задръжки фантазия и няколкостотин червени точки... Това, което гореше в мен, тръпнейки и очаквайки неговата реакция, се превърна в безумен, невиждан и ненаситен огън, в който горяхме и двамата, до сутринта. На тръгване получих освен кафе и закуска, съпроводени с милион целувки и прозвището "Черната Снежанка". Явно наистина Дядо Коледа ме бе изпуснал през комина и както винаги добрият старец бе сигурен за кое послушно момче е конкретния, мечтан подарък. Не знам в действителност дали за него е бил най-хубавия подарък, но че е незабравим - в това съм сигурна. Поне от копнежа, който виждам в очите му, когато се застуди и ме види във въпросното палто и по ласкавия шепот, когато ме прегръща : "Помниш ли как ме изненада тогава... Моята черна Снежанка..."

Ако трябва да съм искрена повечето цветове не ми отиват. Заради цвета на косата ми, а и кожата, непрекъснато се налага да се съобразявам. Например в синьо съм просто абсурд. В червено също. През годините като най-удачни ми се наложиха черното, бялото и оранжевото. Както и петролено-зелено. Може и тъмно синьо - за разнообразие. Черното палто ми е все още в гардероба, но дали не е излязло от мода? Или като всяка безумно скъпа вещ, ще се окаже непреходно? Както и да е, но тази година държа да разнообразя имиджа си. Дали да не пробвам да изчистя доброто си име от нарицателното "Черната", като заложа на класиката в жанра при Снежанките - бялото? Или с неповторимия си артистичен талант да се преобразя в някакъв друг персонаж, пак в бяло - например медицинска сестра? Някой да има бяла престилка и касинка, да даде в заем? А комплект за чичо доктор? Само за сезона? Пък после ще разказвам, опряна на радиатора зад прозореца, загледана в танца на снежинките навън...