Червената  шапчица и Вълка

             (сатирична адаптация)

Здравейте, мушмуроци, от една до сто години! Пак съм аз - феята на автентичния фолклор - Муца Раздувката. Ето ме бе, цяла-целеничка съм пред  вас! Хайде, избършете си сълзичките, изсекнете си нослетата и ококорете оченцата, щото почвам истинската приказка за Червената шапчица и Вълка. Чакайте сега, знам бе, знам, че сте чели оная мухлясала  досада, дето още я списват тук-там, но няма кой да я чете... Пфуу, че тя е толкоз бездарна... изопачена – прилича на изгнила, карамелизирана  ябълка - отвън захарта хрупа, а отвътре скашкана и горчива. Ама нали е съчинена от  конкуренцията, хич не се и учудвам!

      Истинската приказка се случи в България. В едно балканско село, което

се състоеше  точно от петдесет и две къщурки, десет от които вече необитаеми. Щото притежателите им бяха поели в невидимия свят, а наследниците удариха големите катинари и идваха  по веднъж-дваж в годината, колкото да избръскат паяжините, да окосят тревясалите дворища и да прогонят смоковете от тях. Или пък да доведат някой напълно чалдисал купувач-мераклия на селски имот, който щял да развива екологичен туризъм. Той се надяваше да купи имота за хилава сумица, другите пък се надяваха да го продадат за яки пари. Ама може ли хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло! Затуй  сделките пропадаха.

  В дванадесет от къщурките кукуваха по един дядка или по една бабичка. Те от сутрин до вечер  целогодишно стояха отвън върху две грубо сковани пейки и си хортуваха за мурабета, за млади булки, за модни болести, модни илачи, за уреждане на коледни шопари, за хубаво вино и двойно препечена сливовица  и още за какво ли не…

   В двадесет от къщурките живееха по двама - сиреч семейство... Мъжът по цял ден сновеше нагоре-надолу из двора, сечеше дърва на дръвника, правеше лехи в градината, забиваше колчета  и ръсеше наляво и надясно люти балкански псувни. Не прощаваше ни на жената, ни на децата, които имаха  мустакати деца. Даже и на кучето, и на магарето не прощаваше. Булката му пък чепкаше вълна, хранеше проскубаните кокошки с оголени задници, сушеше юфки и трахана, култучеше доматите и пустосваше: ”Ууу, пуста да опустей и юфката ти, и траханата ти!’’, “Ууу, чумата да ви тръшне, голигъзки с голигъзки!”, ”Ууу, земя да ви яде, гиди пършиви домати, дето не узрявате!” Тъй прекарваше житейската си приказка семейната двойка.

    В осем къщурки живееха по трима - родител, родителка и отроче. Те се събираха само вечер, щото през деня “морука” и “моручката” печелеха “мангизи”, а хлапето събираше знания в порутеното “даскало”. През отворените прозорци се чуваше: ”Ти пак само с пържени яйца ли ша ма храниш, ма! Аз затуй ли са трепя от сутрин до вечер! Ми почнах вече да кудкудякам  и ако тъй върви, може и перушина да ми поникне!” Или пък: ”Иване, ти днес пак ли отиде в школото без домашно бе, калпазанино! Колко пъти ти обяснявах, че трудът е направил човека маймуна! Ама ти май си решил все маймуна да си останеш!” Но възмутен от себе си и от родителската си демагогия, родителят накривяваше каскета и хукваше да успокои съвестта си в хоремага. ”Дуньо бе, Дуньо, къде пак, бре! Направила съм ти салата, ракията ти е изстудена. Че седни под лозницата, да ти ги донеса ей сегичка!” “Ни ща, щоту с теб не мий сладко! Ти ни съ научи кугату тъ лъжа, да съ прайш, че ми вярваш! Пий си ракийката сама!”

Само в две къщи имаше по четирима обитатели и те се ползуваха с особена

почит и уважение. Едната къща беше на кмета, а другата на даскала. И двамата бяха по на трийсет и осем лазарника, а половинките им - на трийсет. И двамата

имаха по две  ревливи и сополиви хлапета, които като излезеха да играят на пътя

с по-големите,  винаги ядяха бой, щото им викаха: ”А пък ако искате да знайте, моят баща е кмет, ама вашите не са!” Или пък: ”Пу, аз да съм първи в тая игра, щоту моят баща е учител и като му кажа, утре ще ти пише двойка!” И искрата на повсеместния гняв пламваше. С камъни и ритници наглите хлапета позорно бяха прогонвани.

  Ако до сега не сте успели да изчислите  броя на жителите на скромното балканско селце, повече не се напъвайте, щото е вредно за здравето.

Просто си набавете учебници по аритметика от първи до четвърти клас и си припомнете как се решават задачи с действие събиране. За ваше улеснение   Муца Раздувката ще ви просветли. В селото живееха осемдесет и четири балкански чеда - ни повече, ни по-малко.

     Преди да получи прозвището Червената шапчица, девойчето се казваше

Хортензия - беше кръстено на дядо си Харалампи и на баба си Тана.

 Роди се пет кила и половина бебище и като изрева за пръв път, акушерката си запуши ушите, защото върху тъпанчетата ù се стовариха децибелите на няколко йерихонски тръби. Но за една бройка закъсня с рефлекса  и затова и до ден днешен по четири-пет пъти вика ”моля”, докато накрая чактиса за какво ù говориш. Понеже беше обвито с було, баба Тана отсече: “Туй дяти ши пулучи многу слава и пъри у живота!” И започна да я осолява като хамсия с едра сол, щото момите трябвало да миришат на хубаво и чисто за ергените. Малката Хортензия беше изцяло поверена на грижите на баба си Тана. Тя ù правеше млечна попара и я гонеше с лъжицата из село да амка за баба, за мама и за тати. Тя ù мажеше охлузените колене с благ мехлем от невен и пъдпъдъча мас. Тя ù разказваше вечер невероятни истории за таласъми и караконжули, за самодиви и незнайни юнаци, докато сама захъркаше сладко, а бабиното момиченце ставаше и изрязваше с ножица  от снимките в албума фигурките на родата или рисуваше с пастели по стените поредния си  шедьовър.

     Малко преди да започне първи клас, дядо Харалампи се пресели при свети

Харалампи и баба Тана имаше много време да размишлява върху живота. Една

нощ ù се присъни чуден сън. Седи тя на един баир върху златен трон, а пред нея

свети Петър с червена мантия ù вее с ветрило от щраусови пера и ù вика: ”Тано,

Тано-о-о, тебе голям късмет та чака, щоту шъ намериш тежко имане в корията на края на вашто село. Не си губи времето, Тано, ами бягай да го дириш!” И сънят ù свърши. Като се събуди, опули едни очища и чак до сутринта не мигна. Много мисъл изтече през побелялата ù глава и накрая взе велико решение. Ще стане иманярка! На другия ден  между лападовата чорба  и боб-яхнията посвети фамилията в начинанието си. Гледаха я дълго и подозрително и три пъти я питаха добре ли се чувствува. Тя и трите пътя им отговаряше, че откакто го няма Харалампи да ù трови живота, се чувствува отново мома, вярно поизостанала в годинките, но с вряща като на краставо яре кръв. И тъй като смята да се довери на съня си, възнамерява пролетта и лятото да прекара в гората във вехтата колиба на горския Каню шикалката. Щерка ù изхлипа и рече: ”Ма, мамо, кво сме ти сторили, че си решила на стари години да нъ уризиляваш пред хората!” Хортензия се подплаши и се сгуши до полата на майка си, а зетят процеди само: ”Женуря!” и изскочи навън. Баба Тана ги огледа критично и издума: ”Рекох, чи ша ма разбирети, но не би! Но и без вашта благословия, тръгвам!” И го направи.

  Нашта Хортензия беше вече ученичка в четвърти клас и се развиваше съвсем нормално. Като всички деца на нейната възраст обичаше електронните игри и

стоеше с часове пред компютъра. Обичаше дългите и обстоятелствени раздумки по мобилния с приятелки, в които се обсъждаха най-значителни незначителности от школското житие, които по необясними причини предизвикваха продължителни  ХИ-ХИ-реакции. И много други нещица обичаше  героинята, но ако почна да ги изброявам, ще настръхнете, а аз, за да спася кожата, ще трябва спешно да се оттегля... Хортензия не изневери на житейския си старт и си остана дундеста и кръглолика като селска погача. Един ден като са фръцка няколко часа пред огледалото с различни по цвят женски труфила, тя стигна до велико прозрение, че червеният цвят е най-ужасният, ама просто най-отвратителният за нея. И го намрази завинаги. И естествено ехидната съдба реши веднага да ù се присмее, защото баба Тана, влюбена в червената мантия на свети Петър, ù оплете една червена шапка. Всяка година щурата бабишкера подобно на гергинска грудка зимуваше  на топло в село. Пролетес, щом почнеше да припича, се завръщаше иманярската ù краста и тя като разгонена коза нападаше баирите в гората. През всичките години баба Тана разви невероятен   професионализъм. Незнайно откъде в нейните  ръчици попаднаха древни иманярски карти, рисувани върху щавена кожа с подозрително пресен туш. Едно по едно се сдоби със подходящи  земекопни сечива и накрая брои пълна шапка с пари за вносен металотърсач.  Купи и специален ветроупорен фенер, и чифт гумени ботуши. Индустрията ù заработи на пълни обороти. Всяка вечер копаше вихрено по баирите и през всичките години издълба  дупки за една нова гора. Отначало намираше само цигански пирони, пиростии и петали, но по-нататък се ошлайфа и успехите не закъсняха. Започна да намира медни, бронзови и сребърни монети, гривни, пафти, пръстени и фибули. Но баба Тана се придържаше стриктно към откровението на свети Петър и търсеше обещаното ù злато. Една нощ през третата година от горското си изгнание прочутата баба направи голям удар. Тя откри в дола до тарльовото кладенче  една делва с пъхнат в нея кожен кемер, пълен с  монети. Помисли си, че е открила златото, но като разгледа парите, видя, че са сребърни. Бяха 128 парчета - перпери, аспри и асариони от времето на Иван Асен втори. Тя премести мястото на делвата и я закопа бая дълбочко. Прибра се със сърце, жужащо като захлюпена муха под стъкло и легна да поспи...

       Миналата зима баба Тана като оплете червената шапка на Хортензия, горда

със изкусното си творение я наложи на главата ù и рече: ”Искам къто вървиш

пу пътя към школоту, който та види, вратъ си дъ скърши пу теб, щоту таквози шапо не всеки можи дъ има!” Само за хатъра на любимата си баба момичето реши да доприпка някак си до училището, въпреки че  червеният цвят предизвикваше у нея стомашни спазми. Но още щом влезе в училищния двор, един луничав рошльо, на когото всички викаха Маймуняка, извика: ”О, Хорто, квай тъз червена къпелъ на главата ти, ма! Глей, глей, т-ц-ц-ц… Малей, сиа вечи съвсем мязаш на префтасал думат!” И тъй като в училището се обучаваха всичко на всичко десет ученика от един даскал, останалите девет я наобиколиха и взеха в хор да припяват фалцетно: ”Червена шапка, червена шапка, червена шапка...” И тъй – нашата Хортензия се превърна в Червената шапка. Но баба Тана като научи, се накокошини като сополив пуяк от гордост, че шапката ù е била така високо оценена от младежта на  селото. Да не остане назад и тя започна да я нарича червена, но не шапка, а шапчица, защото бабите са винаги  нежни към внуците. И макар че Хортензия се закле повече никога, ама никога да не слага ”червения позор” на главата си, в село забравиха вече истинското ù име и я наричаха Червената шапчица.

    През пролетта на същата година баба Тана беше както обикновено пак в колибата на Каню шикалката. През деня тя береше гъби и диви ягоди по поляните в горите. Беше опитна стара гъбарка и знаеше къде да намира огнищата на гъбите. Свиваше китчици от дивите ягоди и ги редеше в една кошничка, а в найлонови пликчета поставяше пресните гъби. Тях редеше в друга кошничка.

След училище нейната Червена шапчица идваше до колибата, вземаше кошниците и с тях отиваше на асфалтирания път на края на селото.

Там за много кратко време продаваше свежата стока на пътниците от минаващите автомобили, като събираше старателно левчетата в портмонето си. Това

беше нейният малък бизнес, чрез който находчивата баба Тана искаше да я научи да обича и уважава парите.

    В тоя прекрасен пролетен ден старата авантюристка беше нагазила из храсталаците с изследователска страст и кошници в ръка. Тя даже и не подозираше какви героически събития я очакват. Ако имаше обонянието на ловджийски пес,  щеше да надуши натрапчивата миризма на прокиснато, тютюн и пърцуца, която излъчваше кирливото тяло на Вълка. А той вървеше само на някакви си двайсетина метра от бабата, но в обратна посока. Беше се упътил към Танината колиба. Вълкът имаше и друго име. Казваше се Седат и беше чистокръвен ром.

Висок, брадясал и космат, със сплъстена коса и рунтави вежди, под чиито сводове надничаха зачервените му и пъргави очи. Под разкопчаната  хавайка се показваше юнашка, кирлива гръд, върху която бе полегнал златен ланец. В лице, меко казано, беше силно мургав, а по-директно казано,  беше направо чер като кюмюрджия. С два златни предни зъба, заели местата на завинаги напусналите го след приятелски обяснения негови истински. Когато го роди майка му, вретенарката баба Дуржана, тя имаше двама внука по-големи от него. И тъй като беше млековита като монтафонка, подойваше и трите мокри ”сирени” само върху едната си цица. Като обикаляше селата,  носеше Седатчо в цедилка на гърба си. На една къща продаде вретено, от следващите девет проси. Между двете ù синкави бърни винаги димеше  фас. Баба Дуржана умееше да благославя сладкодумно, благо да лъже и майсторски да разваля магии и да реди боб. Когато пропъждаше магията, караше да ù донесат десет пресни яйца. От три вадеше  змийчета, като ги чупеше, а останалите седем пъхаше за хаир в дисагите. Търсеха я, даруваха я щедро, та тъй успя да изхрани Седат, щото баща му - старият Банго, беше са заселил в циганския рай на небето. Тя беше грижовна мама и успя от рано да внуши на младежа, че неговото си е негово, но и чуждото  може да е негово, стига да има ловки ръце и пъргав ум. И Седат добре се справяше, като принасяше в колибата това-онова... но на шестнадесет години законът го дръпна за яката. Изпрати го в специално училище, тъй като беше непълнолетен. Там завърши осми клас. После животът го хвърли в своята центрофуга и така силно и безмилостно го лангърка, че като го изплю, той беше с дупки на джобовете. А стомахът му залепен за гръбнака. Но щастието внезапно се усмихна загадъчно като Мона Лиза и той срещна едни отракани момчета. Викаха им ”археолозите”, защото изпълняваха тънки операции. Ходеха облечени чисто и спретнато, говореха изискано, като че четат от учебник и имаха умни глави. Знаеха чужди езици и  разбираха от история и археология. Не бяха обикновени апаши, а представляваха цяла институция. Обходили България накръст, имаха разработени карти, на които старателно  отбелязваха всички населени места с църкви и манастири. Отделно, като тънки познавачи  на църковни принадлежности, бяха ги описали парче по парче, църква по църква. Направиха същото и с манастирите. Подробно изучиха  полицейското присъствие във всяко селище. Най-лесно плячкосваха църквици в малките селца, защото там почти нямаше полицейска охрана, но пък в тях се съхраняваха  древни икони и други ценности - истински произведения на изкуството. Винаги се стараеха да изпреварят конкуренцията. Когато дилърът пристигаше в България, вземаше стоката, плащаше и я отнасяше през разработения канал на аукциона в другия край на Европа, а те прибираха парата и  се наслаждаваха на поредния си удар.

  Отначало го приеха в бандата, защото им трябваше “бушон”. Кражбата обикновено ставаше през нощта. Четирима обикаляха отвън божия дом, докато петият, предварително запознат с обстановката и подготвен за отварянето на вратата, действуваше безшумно. Работата изискваше деликатност, но момчето беше специалист. Справяше се виртуозно. Влизаха и отарашваха всичко по-ценно,

което щеше да им донесе печалба. Стараеха се късно вечерта, когато цялото село спи, да се приплъзнат като невестулки и със светлинна скорост да изпипат операцията - убедени, че всичко, до което се докопат, е тяхно. Това им даваше сили да действуват безотказно. Единствено Седат носеше на рунтавата си глава черна маска, щото ако го мернеха, щяха да го помнят още  няколко живота напред,  поради удивителната му прилика с героите на Радж Капур. Рядко се налагаше да пуснат “бушона” в действие. Това се случваше  в по-големите селища и то не навсякъде. Изискваше се време и подготовка. Два дни преди събитието, в селището с хубава кола пристигаше един модерен и видимо заможен господин на средна възраст. Той беше облечен с маркови дрехи,  обут с обувки от естествена кожа, избръснат гладко и ухаеше на френски парфюм. Оказваше се кандидат-купувач на имот в центъра, обявен за продан. Имаше връзка с купувача и беше пристигнал на оглед. Почти винаги имотът се оказваше наследствен и неподдържан, обаче господинът беше видимо доволен.   След лек пазарлък заявяваше, че го купува. Настояваше мило да пренощува една нощ в къщата, за да усети духа ù, на сутринта да я огледа още веднъж, преди да отидат при адвоката  да изповядат сделката. През нощта, когато всичко живо сънуваше мъгляви сънища, останалите четирима от екипа пристигаха и сговорната дружина ошушкваше иконостас, олтар, притвор и оголваше стените на църквата. Седат, нахлузил черната маска, стискаше в ръце  икона и сребърен свещник и оставаше до сутринта сам в храма. Преди да дойде клисарят, който отключваше църковната порта, изисканият господин отново се появяваше и с елегантна походка се отправяше към нея. Отваряше я самоуверено, но в тоя момент отвътре изскачаше маскирания манго, блъскаше нашия колекционер на провинциални имоти и той падаше на земята. Черната маска профучаваше край него и се устремяваше към най-оживената улица на селището, чупейки всички рекорди по маратон. Но съвестният гражданин скачаше и хукваше след него, като със все сила викаше: ”Дръжте го! Хванете го!” На улицата вече имаше ранобудници, но... желаещи да го хванат просто нямаше. Полицията, както винаги, пристигаше, когато от престъпника няма ни вест, ни кост. Защото  Седат беше излетял като тапа от шампанско. Извън селището го очакваха в колата с натоварената стока останалите трима. Потегляха светкавично и се шмугваха в най-близкия град, където от два дни имаха платена стая в хотел. Там връщаха колата под наем и прехвърляха трофеите на своята кола, оставена на платен паркинг. Изкарваха я в някоя пуста местност и ги скриваха в специални тайници, изработени за целта. Изисканият купувач през това време обясняваше на собственика на имота, че са му се обадили брокери от посредническа фирма за един друг имот, много изгоден и подходящ за неговата цел – да направи частен цех за чипровски килими. Но обещаваше след ден-два да се появи отново, тъй като не се е отказал и от тоя. Показвайки тридесет блестящи зъба, захаросана усмивка  и солиден  гръб, той си тръгваше,  вливайки нова надежда в ситуацията. Горкият стопанин на къщурката така и не дочакваше новото идване на тоя премного приятен купувач, нито успяваше да научи името му и откъде е всъщност.

        Минаха години. Седат стана значима фигура в бандата. Оттук-оттам се понаряпа с познания за икони, свещници, монети и много други антични благинки. Досега нито веднъж не бе залавян, нито разкриван и това го караше да

се чувствува като неуловимия Зоро. На всичко отгоре разбогатя, щото момчетата правеха добри удари, пък и ходеха вече сами да продават в Европата и не ползуваха дилъри. Баба Дуржана стана госпожа Дуржан и живееше в огромна къща, която нейния Седатчо построи с упорит “труд.” Сговорната дружина разкри лихварска фирма и  успя за неизплатени навреме дългове да глътне бая имоти на каръци. Изобщо парите ù дадоха неограничени възможности - връзки, нови печалби и страхопочитание. Един ден до дългото ухо на Седат стигна слуха за горските подвизи на баба Тана. Той поразучи оттук-оттам и за кратко време узна, че щурата амазонка, копаейки, все намирала нещичко в земята. Старата му археологическа краста така го засърбя, че  изпита непреодолимо желание да я начеше. Ако попритиснеше “пенсията”, като нищо щеше да измъкне ценна информация за това къде е скътала съкровищата. Трябваше да предприеме сам операцията и сам да пожъне успеха. Почерпа Каню шикалката и като го подхвана леко оттук-оттам, разбра, че лудата Тана всяка заран митка из горите, за да осигури бизнеса на внучката си Червената шапчица. Реши да осмуче и праха от пръстения под на колибата, но да открие следа, докато бабишкера го няма. Ако ли не, тогава щеше да я хване и да я раздруса здраво, тъй че заедно с ченетата да изплюе и иманярските си тайни. И в това свежо утро Седат се бе запътил към колибата на Каню горския. На дървената врата висяха два ръждясали катинара. Седат носеше една щанга, която трябваше да му служи  като инструмент и оръжие. Изби катинарите заедно с халките, а после с якото си рамо изкърти заключената врата. Още щом прекрачи прага, се спъна в нещо твърдо и обемисто на земята, не можа да запази равновесие и се пльосна по цялата си  дължина в тъмния коридор. В тоя миг върху него ситно забарабаниха дръжките на десетина кирки и лопати, които сякаш се опитваха да проверят колко здрава е циганската му кратуна. Отначало Седатчо си помисли, че някой го напада и изправяйки се, започна да нанася безмилостни удари със щангата в тъмното пространство. Уцели някаква връва с низани и сушени люти пиперки и те се усукаха около нея като върху дрянова суровакница. Щом фаровете му попривикнаха във сумрака, той, бесен на страха си, започна гневно да ги дърпа и къса. Чушките бяха така изсъхнали, че се стриваха като прахан в ръцете му. Тъкмо беше почти укротил яда си, когато усети как нещо дребно и вредно лази чевръсто по лицето му. Реши да изненада неканения осквернител на красния си лик и замахвайки, го изпляска с възмутена длан.  Усети как размаза врага върху четинестата си буза. Но когато понечи да остърже мощите му, от нея без да иска бръкна с пръсти в далновидния си поглед. И о, ужас! В него пламнаха олимпийски факли и Седат изрева. Тръбеше като рогач, зовящ склонна към компромиси самка. Мътни порои се стичаха от невиждащите му очи и той се втурна да търси пожарогасителен кран, но такъв просто нямаше. В ъгъла на едната стая с изтощителни усилия откри две кофи, пълни с вода. Приклекна над едната и потопи лика си в нея, като с изследователска страст се напъваше да огледа очуканото ù дъно. Два пъти вадеше образа си от кофата, за  да надзърне към света с нормален поглед, но все  не се получаваше. Но нещастието никога не идва само. Как така се случи, че кракът му попадна в локвата вода, която се беше събрала на пода и Седат се опита да направи шпагат. Тъй като пространството беше недостатъчно за тоя акробатичен номер, едната кофа направи дълбок реверанс и изсипа щедро съдържанието си върху отстоящите почти на сто и осемдесет градуса два яки манговски крака. Водата се оказа много мокра и много студена и вледени темперамента на нашия герой. Скърцайки със зъби, той бавно и боязливо се изправи, усещайки внезапно спортна травма в чатала си. Освен това, от кръста надолу лазещи тръпки  изправиха космите на вълнистите му крачуни и те се втвърдиха така, че  пробиха през тъканта на гащите му. А върху лицето му олимпийските огньове угаснаха навеки, за да бъдат скромно заменени с две тлеещи барбекюта... Пребледнял и дълбоко разочарован от последиците на тоя безобиден взлом,  Седат усети неочакван прилив на мощ. Превъзмогнал неудобството на тялото, впрегна силата на великия си ромски дух и започна едно невъобразимо порене на възглавници, рязане на дюшеци, тарашене из чекмеджета и шкафове, къртене на мазилки, разкопаване на

пръстения под трескаво и методично, събаряне на кюнци и млатене на тенекиеното кюмбе. Накрая хижата изглеждаше по-зле и от  кюрдска колиба в Ирак, бомбардирана от американците. Но нямаше нищо, ама съвсем нищо. Плувнал целият в пот, мокър и покрит с кокоша перушина от възглавниците и мазни сажди от печката, Седан се тръшна върху един стол. Трябваше да проведе кратко съвещание със себе си...

         Нищо неподозиращата Червена шапчица тръгна към колибата на Каню по-рано, защото имаха класно по математика. Тя реши задачите си първа и учителят я пусна да си ходи. Девойчето мина край тях и взе още топлия ябълков кейк, който майка ù беше изпекла за баба Тана. Добави в кошницата и една бутилка сироп от вишни - също домашен специалитет и отпраши към баирите.

Когато наближи хижата, отдалеч съзря изкъртената врата. Обзе я лошо предчувствие. Но Червената шапчица беше смело и решително момиче, тъй като много приличаше на баба си. Реши да погледне вътре. Стъпвайки тихо на пръсти,  влезе в коридора. Видя съборената раница, пръснатите лопати и кирки и това   засили тревогата ù. Но човек нямаше. Трябваше да провери и в стаите. Бяха само две. Внимателно натисна бравата на едната врата и бавно я открехна. Изведнъж една черна и много мръсна ръка я сграбчи за дрехата и я дръпна към себе си. Видя циганската физиономия на Седат. С полепналите пера и саждите приличаше на по чудо оцелял индианец след изгубена битка с враждуващо племе. НоЧервената шапчица го позна и се изненада: ”Какво правеше заможният циганин тук?! Защо имаше тоя смешен вид и беше почти порутил колибата?!” И я напуши на смях. Започна да се киска като луда. Така се кискаше, че сълзи потекоха от очите ù, бузите ù се зачервиха и чак коремът я заболя. Седан я гледаше и не вярваше на очите си: ”Това момиче съвсем се забрави. Полудя ли, какво му има?! А-а-а-а, ама време е да сложа край на това кудкудякане!”

- Слушай,Червена шапко, спирай дъ си трисеш килограмити, щоту почнъх дъ

получавъм глъвуболие от теби! Но момичето го погледна и през смях само попита: - Защо? – Е, зъщо, зъщо... Зъщоту си моя зъложницъ. Но аку си дубричка

и споделиш на чичу си Седат де лудата ти баба си крий ископануту имане, шъ тъ

пуснъ. Ха сига, помисли си и да ми кажиш! – Че тя копае, но не е намирала имане и освен това баба не е луда, а лудият си ти! Виж на какво си обърнал колибата, а и

ти самия на какво приличаш! - Ей, момиче, ни мъ сърди, щоту и без тува съм страшну разлютен! Да знайш, чи аку ни ми кажиш де съ алтъните на баба ти Тана,

шъ тъ отвидъ в мазету на новътъ си къщъ. А там има ей такивъ плъшоци, дету ядът всичку. И кату нищу шъ тъ хапнът на зъкускъ, щоту си тлъстъ хапкъ! Но аз

съм решил нещу другу. Зъ дъ не съм се хабил нъпразну, шъ искам откуп зъ теби.

И ако наистинъ държът пак да тъ видят, шъ трябва да броят на бати  Седат пъричкити! Е, шъ кажиш ли нещу или пак шъ ми разправяш, чи нищу не знайш!

Червента шапчица го погледна с унищожителен поглед и каза: - Дрънкай си колко щеш, чичо Седат! Да знаеш, че хич не ми пука от тебе! - А-а-а-а, шъ ти пукъ,

шъ ти пукъ... - и той свали от гредата едно дълго въже и започна с настървение да

го усуква около момичето. - Сига шъ тъ завида в мойтъ кула, амъ първу шъ ти захлюпя и един чул нъ главатъ и шъ тъ сложъ легнълъ, чи никуй да ни тъ види.

Докато обикаляше с въжето около Червената шапчица, тя го попита: - Чичо Седат, защо очите ти са така червени? - Щоту упражнявам нощин труд, малката.

Но... благударение на негу понатрупъх състояние и баба ти Дуржан живей къту

църицъ. - Ами защо, чичо Седат, ушите ти са такива големи и щръкнали настрани? - Тия уши ли? Чи те съ най-гулямуту ми бугатству. Без тях зъкъде съм?! Толкова нища научавъм с тях - къде и къкво става пу светъ. А умната ми вълчъ глъва запомня... Чи аку не бяхъ ушите ми, щях ли дъ позъчуя, чи баба тий нъмерила тежку имани и гуй скрила. Ти малку ми убъркъ сметките, щоту искъх дъ пипнъ нея. Ама и тъй нищата пак шъ станът, щоту чичу ти Седат Вълкъ е умен. - Ами, чичо Седат, защо зъбите ти са такива дълги и жълти? - Ц-ц-ц-ц, глей сига ква си глупъвъ. Щоту пуша силен тютюн и въубще ни ги мия, ма Кармъзъ къпело!

        Вълкът заведе Червената шапчица завързана здраво и със чувал на главата,

като почти я влачеше по пътя до колата си и я настани легнала на задната седалка. - Чичо Седат, ако ти кажа къде баба е скрила парите, ще ме пуснеш ли?

Вълкът наостри уши. - Е-е-е, най-после умът ти дойде в глъватъ! Ша тъ пуснъ и

чак ду вас шъ та заведъ и уставя. Имаш честнъта ми думъ. Ти саму къжи. - Добре,

чичо Седат. Те са в едно съндъче, закопано в стаята, в която бяхме. Започни да копаеш от левия крак на печката към стената на два метра. Заровени са на един метър дълбочина и са само златни монети. - Ха така-а-а! На чичо ти Седат му се отваря сериозна работа. Отивам да се потрудя, а ти да стоиш мирна тук и да не мърдаш! - Ама, чичо Седат, нали щеше да ме пуснеш, обеща ми и честна дума даже ми даде! Поне ми махни чувала от главата, щото се задушавам! Моля те, чичо Седате! - Пускането като конфискувам парата, момиче! Виж, чувала ще ти го сваля, но да кротуваш докъту съ върнъ! Щоту аку вземиш дъ съ вълнувъш многу, къту едноту нищу шъ изсипиш кулатъ у долъ, щоту си бая ячка. И Вълкът заключи вратите на колата и потегли обратно към хижата.

      Баба Тана се връщаше много умислена. Кошниците ù бяха пълни с гъби и диви ягоди, но Червената шапчица не дойде. За първи път се случваше внучката ù да не дойде. ”Какво ли се е случило с това момиче?! Толкова послушно и изпълнително, а сега...” До нея вървеше Каню горския и я успокояваше: - Тано,

не се притеснявай, ”ръиш”. Горският слагаше във всяко свое изречение за тежест

думата ”разбираш”, но от прекалена употреба тя се бе изтъркала и я изплюваше като ”ръиш”. - Туй дете няма къде да се изгуби ръиш, щото е горско пиле. Най-много да се е  заплеснало нейде, ръиш. Наближаваха хижата. Отдалеч съзряха изкъртената врата. Спряха се и се спогледаха. - Тано, там става нещо ръиш. Аз ще са примъкна от другата страна ръиш и ще погледна през прозореца. Ти чакай тук и не шавай ръиш. И Каню запълзя нагоре по баира към хижата. Заобиколи я и леко надигна глава. Сложи едното си око в ъгъла на прозореца и погледна вътре. Направо се втрещи, като видя Вълка, който копаеше цяла траншея в средата на стаята. - Ах, мамицата ти вълча! Съсипал си ми хижата да търсиш туй, дето го няма, ръиш! Без да умува повече, той свали пушката от рамо и с няколко по-едри крачки отново заобиколи колибата. Махна отдалеко на баба Тана да идва и влетя вътре. - Стой, ще стрелям! Горе ръцете, ръиш! Седат се облещи насреща му изненадан и бавно вдигна ръце. - Амъ, бат Каньо, чакъй дъ ти убяснъ! - започна да пелтечи изплашено той.  - Ще обясняваш в съда, ръиш! Ти затуй ли оная вечер ме черпа и ме разпитва за Тана бе, умнико, ръиш?! А ти си имал планове да ровиш тука, ръиш. Съсипал си ми хижата, гиди мръсен влашки лингур, ръиш! Кажи къде е Червената шапчица? В това време връхлетя баба Тана и се нахвърли върху Вълка. - Мръсник, крадец, учите ти шъ извадя! Дъ ми върниш внучкатъ, чувъш ли! Баба Тана донесе кълчищени въжета и Седат бе здраво овързан. - Хайде сега да ни водиш при Червената шапчица, ръиш и ако само си и сторил нещо, ей с тая Берета ша та направя на решето, ръиш.

     След нямаше и час иманярската драма приключи. Червената шапчица беше

освободена здрава и читава. Полицията арестува Седат Вълка и започна дълго

следствие. Три пъти викаха баба Тана да обяснява защо копае дупки в гората и

вместо да си стои у село, кукува сама в гората. Яка старица излезе, хей! Разказа за

пророческия си сън и за обещанието на свети Петър и такива ги наговори, че я взеха за леко чалната и престанаха да я търсят. Питате какво стана със сто двадесет и осемте монети от времето на Иван Асен втори? Е, ами те сега са притежание на един частен колекционер от Щатите, а баба Тана има заделени парици за следването на любимата си Червена шапчица и то в Европата. Продължава да копае дупки, да намира това-онова, но много по-нарядко. Историята ми я разказа Каню Шикалката, докато бяхме с него в гората на лов за зайци, а аз я споделих с вас автентично и фолклорно. Хайде, до нови срещи и останете със здраве!

                                                                    Диана Загора