Искате ли да ви разкажа как един град уби лудостта си? Обърках ли ви? Аз съм объркана също.
Това се случи на 19-и февруари. Честваха се 137 години от смъртта на Апостола - Васил Левски. Тържеството на площада беше страхотно. Купища хора: стари, млади, щастливи, луди... Изправени най-отпред стояха националистите на града. Вееха знамена и пееха песни. Националисти - горди, силни, с кубинки и шапки. Слънцето печеше в очите им. А те бяха горди! Изправени пред паметника на дякона. Горди!
Стичаха се хора да поднасят цветя. Пред паметника се червенееше път от карамфили. Къдрави, с кървави цветове. Четни, красиви, изящни. Минута мълчание и всички долу, на колене, пред светеца на България. С благодарност, че сме тук сега. С гордост!
Церемонията свърши. Градът се разпръсна, а цветята останаха - червени и будни.
Бях запазила едно цвете. Държах го и пресичах усмихната центъра. Слънцето озари този ден на възхвала. Светлина целуваше земята и, въпреки калта, всички бяхме усмихнати. Срещу мен с леко лъкатушене вървеше Тя. Слаба, чорлава, мургава. Мръсна и изцапана. Викаха й ''Лудата''. Тя беше луда. Луда, гладна, слаба и невинна. Не беше горда, но беше щастлива. Люлееше се с вятъра и бе толкова слаба... Приближих се към нея и й подадох карамфила, който пазех. Очите й играеха "Бог да те пази..." - прошепна тя и закрачи нагоре, а аз надолу.
Денят свърши. Нощта дойде. Градът спеше, а паметникът стоеше. По центъра бе тихо. Единствено Лудата стоеше на пейка в градината пред паметника и си говереше сама...
По едно време се чуха крясъци. Пиянски песни и глъч. Бяха националистите. Пияни, ухилени, горди... Видяха карамфила в ръката на Лудата и се сопнаха.
- Ей, какво правиш там? - извика един от тях.
Жената се изплаши, започна да говори, но бързо, стреснато и объркано. Нищо не й се разбираше. Изведнъж се чу:
- Тази циганка краде цветята. Смърт! Да й дадем да се разбере!
Всичките 10 момчета затичаха със стегнатите си кубинки към жената. Един я хвана за косата и започна да я бие. Друг я удряше в корема. Лудата крещеше, викаше, ревеше. Градът, глух и кален, беше затворил вратите си и бе пуснал щорите. Земята стана червена. Биеха главата й в земята и псуваха жестоко. Ритаха и блъскаха я... Тя бе толкоз слаба, те - толкоз Горди...
-Мри бе, циганко - крещяха те. Последната кубинка върху смачканото тяло отне и малкото въздух в гърдите на жената. Карамфилът бе паднал отдавна от ръката й, както и тя самата.
Избягаха момчетата. Работата бе свършена. За минути смъртта бе дошла. Лудата лежеше в кръвта си... Светът по-чист ли беше...?
Милена Желязкова, "Лудата", беше българка, родена в Смолян. С висше образование. Изгонена на улицата от собствените си деца... Полудяла от живота... сама... слаба... мъртва... но, все пак, българка...
Какво стана с гордостта?
Къде отиде лудостта?
© Todos los derechos reservados