Със сигурност всичко беше червено, да, ярко червено, което сякаш ме караше да се чувствам като че ли не бях тук, на земята, на някой друг свят с ярко червено, не видях никого, но като някакъв инстинкт, трябваше да мисля, да мисля и да се изгубя някъде в червената мисъл. Имаше и леко черни петна, които седяха там без да викат особено.

И ето че дойдох в съзнание, отново онзи безизразен бял таван, който не значеше нищо, служеше ми само за едно, да приложа моя цветен прожектор и от там да потъна в дясната част на мозъка ми. Едвам станах, просто не исках, не беше мързел, беше просто нежелание към идващото бъдеще, което знаех, че все нявга ще дойде. Станах,  ала отново погледнах към прозореца, за да видя сивия свят. Приготвих се, взех голямата си папка, изяла само две рисунки, която тъй беше подритвана от хората в друсащата се кутия, говоря за рейса. Но преди да стигнем до там, разбира се почаках на спирката, гледана от различни лица. Не знам защо така ме гледат ли гледат, без нищо да кажат, сякаш претърпявам лека форма на унижение.

Най-накрая дойде единицата, няма да се закъснява. Имаше нещо ново в претъпкания рейс, едно място, на което никой не сядаше, беше оградено от някакво си въже, а близо до въпросната седалка една бабичка, която само си оглеждаше обувките, сякаш искаше и аз да ги видя, между другото за такава стара баба те наистина бяха хубави. Усмихнах се леко и погледът ми се върна към въпросната седалка, имаше едно голямо петно на нея и всеки се оглеждаше в него като с погнуса. И те също като мен си мислеха, че това е урина от някой старец, който се бе изпуснал точно там, точно на това място. Горкият старец, претърпял това унижение.Сякаш се запечата тази картина на всяко едно съзнание. Горкият старец, оставил този символ на нещо съвсем човешко, трябваше да претърпи бъдещ срам. Най-накрая слезнах към все по-наближаващото бъдеще. Дойдох навреме.

Учителката влезе:

- Guten tag, schüler!

Беше дошла с тестовете, които никак не бяха добри. Искаше да си оправим скапаните оценки. Погледнах наоколо, не беше никак задоволително, очаквах нечие притеснение, само смях и безсмислени разговори. Нищо чудно защо така ни подценяват учителите, но наистина ми беше гадно да се държат с мен като с бавно развиващ се човек. Леки засягащи шегички от учителите, имайки предвид нашето умствено състояние. Вбесяваше ме, не заслужавах това отношение. Но ако си наистина с бавноразвиващите ученици, поучаваш отношението без нищо да си направил.

В този момент как исках да съм някъде извън реалността, извън всичко това, което ме караше да се чувствам безполезна. Исках да се върна в онзи червен свят, който ставаше все по тъмен, от който черни петна нарастваха. В онзи, истинския свят, който беше така скромен към простотията, така скромен да не показва истинската реалност, която нямаше истински думи, а една плесница в лицето.