Със сигурност всичко беше червено, да, ярко червено, което сякаш ме караше да се чувствам като че ли не бях тук, на земята, на някой друг свят с ярко червено, не видях никого, но като някакъв инстинкт, трябваше да мисля, да мисля и да се изгубя някъде в червената мисъл. Имаше и леко черни петна, които седяха там без да викат особено.
И ето че дойдох в съзнание, отново онзи безизразен бял таван, който не значеше нищо, служеше ми само за едно, да приложа моя цветен прожектор и от там да потъна в дясната част на мозъка ми. Едвам станах, просто не исках, не беше мързел, беше просто нежелание към идващото бъдеще, което знаех, че все нявга ще дойде. Станах, ала отново погледнах към прозореца, за да видя сивия свят. Приготвих се, взех голямата си папка, изяла само две рисунки, която тъй беше подритвана от хората в друсащата се кутия, говоря за рейса. Но преди да стигнем до там, разбира се почаках на спирката, гледана от различни лица. Не знам защо така ме гледат ли гледат, без нищо да кажат, ...