Преди да започна - няколко думички: Всъщност не смятах да публикувам всичко това, не за друго, ами защото много ме е срам, пък и много ме боли от тия спомени. Поради това тези мои писания засега са недовършени. Но по повод придобиването на статута на европейци (не че географията се е променила,хеле манталитетът!) Та, с тези смехоболни писанки ще ви река: ЧЕСТИТО НИ В ЕВРОПАТА!!!

На гурбет в Испания
Свидетелски показания на един натурален радневец
 

“…Трудностите един ден се превръщат в приключения.”

/Ерих Мария Ремарк/

Това не е цялата истина, нито самата истина! Това е моята истина! Не отричам късогледството и кривогледството си. Така че, имайте го предвид! Но, ако някой е видял нещо по-различно в тази страна – има право на собствено мнение, така както и аз!

            Преди да започна разказа си по същество, налага се да кажа няколко приказки като за начало – за себе си и за вас, за оная страна и за тая и най-вече за да добиете представата, че написаното тук е действително случило се, пък макар и погледнато през моите очи.

            Накратичко за моята особа: според представите за средностатистическия гражданин на България, мога да мина за такъв. На трийсет и кусур години съм, израстнала съм в Раднево, така че минавам за дълбока провинциалистка. Родена в периода преди нашата ера, реализирайки се професионално в периода на преход, ще ме разберете защо в трудовата си книжка имам не повече от 6 години трудов стаж. Оттук нататък не е необходимо да породължавам защо се наложи да поема пътя на българските гурбетчии. Не са необходими и повече подробности относно моята личност. В случая не е важно коя съм точно, а това, че съм една от вас. И ако по нататък разкривам подробности около собствените си неудачи, то не е от чувството, че съм центърът на света, а с доброто намерение да ви позволя да прочетете мислите на един наивен глупак в неговия задграничен път. Мнозина българи са в моето положение и продължават да бъдат. Испания е мястото, където аз попаднах. Там или другаде, все сме си нито риба, нито рак.

            Предавам във ваши ръце писанията си с уговорката да приемете за истина фактите, това не е фейлетон, не е разказ по чуто от мен, не е художествена измислица. Бях, видях, преживях, което не ме прави герой, но очевидец – със сигурност. От малко повече от месец съм си отново в Раднево и тъй като всеки, който ме срещне, ме пита кога ще се връщам, реших на всеослушание да заявя, че си оставам тук. Питат ме и какво е там с едни такива очи, в които аз виждам себе си отпреди да замина. Затова е и моят разказ. С единственото извинение да ми простите натурализма, дребнавостта и липсата на задръжки по отношение на това за какво трябва да се говори и за какво да се премълчи. Иначе бих преиначила истината.

Без да съм видяла свят, откакто съм излязла на бял свят (като изключа една малка отбивка в Румънията през ученическите си години, ама това свят ли е!) и без претенциите, че съм голямата компетенция по отношение на целия свят, ето моя разказ в образи и картинки за испанската действителност, испанските чешити, персони и персонажи, флори и фауни и прочие и прочие.

          И тъй, след това порядъчно извинение за непрофесионалността в моя ръкопис, мисля, че е ред да започна с разказа за пътешествието си от България до Испания и след това до трагичното умозаключение, че, тръгвайки към Европа, съм объркала посоките. Ако питат мене, според сегашното възприятие, че Източна Европа не е част от Европа, нито от съвремеността, бих поразширила границите на стария континент на запад, с цел правдивото разположение на някои ”по-източни” по манталитет от нашата родина страни. Но, да си оставя границите както са си, защото ще разбъркам посоки и времена в такава безразборна каша, че бих предоставила работа за историците за цял век напред!

          Според сегашните представи за Изток и Запад, няколко дена преди Коледа, на 21.XII.2002г., в една непрогеледна нощ, загърбих миналото си, изоставих бащиния си дом и поех на запад. Не си зададох въпроса как ще открия иститнския път в тъмното, но нали казват, че пътят ни към Европа вече е разчистен, та може и с вързани очи да вървиш по него! Истината всъщност беше, че тъй като все още не съм се сдобила с шофьорска книжка и още по-малко със собствено превозно средство, подобно на мнозинството българи в предизборна кампания, гласувах пълно доверие на табелата на автобуса. Стиснах очи и се оставих в ръцете на малцина професионалисти (в лицето на тримата шофьори) да ме водят за носа по пътя за Европа. За тази цел трябваше първоначално да изплуваме от дълбоките води на провинцията и да стигнем до столицата. Автобусът тръгваше в 4:00 ранни зори от Стара Загора. След малък престой в столицата, истинският старт беше в 10 часа.

          За сбогуването с близките ми, не искам да говоря. За трийсетте и кусур житейски години си бях дала отговор на хилядите въпроси, бях поела един неизбежен за мене риск и съответно бях готова да приема всички горчиви факти, които навличах на главата си с този си избор. Така че преглътнах горчивите си сълзи и мисли.

          Стигнахме до Софията. Прехвърлихме се някак си на автобуса за Испания. На автогарата една жена пропищя. После казаха, че са й откраднали 2000 евро. Бяхме се наслушали за фокусничеството на хората със сръчни пръсти на столичната автогара, за кражбите в сръбско и отвъд Шенген. Съвсем основателно ни беше обзел панически страх и всеки си беше изобретил някаква система за сигурност – секретни джобове, пришити сейфове; най-умните използваха части от дрехите си с ново предназначение, с надеждицата, че все още никой не се е досетил за подобно скришно място.

          Изнервихме се от чакане. Тръгнахме с половин час закъснение, но какво от това! Тъй и тъй ни предстояха два дена и половина път, с половин час повече или по-малко, нямаше да закъснеем кой знае колко. Нали България беше закъсняла с цели 45 години да тръгне към Европа, пък и българите сме си научени все да чакаме – на дълги опашки; по гарите с големи закъснения; да ни обърне внимание цял свят (по-късно установих, че в тази част от света, където попаднах, не знаеха дори къде се намира България); да ни свърши някой друг работата!

          Преминахме границата. Най-после извън България! Ококорих очи да гледам свят през прозореца. В живота си бях излизала само веднъж извън граница – до северната ни съседка, Румъния. Това тук си е друго, Европа! Първата ни спирка беше в сръбско. Спряхме с основната цел да посетим онова заведение, на което най-често поставят две нули, в България то има две подразделения – Мъже и Жени, в някои страни те бяха предназначени за Лейди и Джентълмени. За там, закъдето се бяхме запътили, тези врати се отваряха широко пред сеньори и кабайерос (дами и господа). Тук, в сръбско, все едно си бяхме у нас. Нанизахме се на опашка пред една отдалечена нисичка варосана постройка с две врати. Отдясно – щампована пирамидка с глава и ръце, отляво – цилиндърче с глава и ръце. Ни коридор, ни нищо! По нашенски туйто си беше не тоалетна, а клозет. Сняг. Студ. Всичко заледено. Дойде ми редът. Вратата се хлопна пред носа ми зад гърба на една непозната госпожа и, докато да разбера какво ми казва: “Внимание, пързаля се!”, аз полетях. “Здравей, Европа!”-рекох си. Само да знаеше с какъв замах политам към нея, на каква опашка бях чакала!