Ирина се събуди както обикновено, рано сутринта. Направи си кафе и се доближи до прозореца на малката кухня. Погледна навън, след което се обърна и отиде до календара, закачен на стената. Премести квадратчето и се усмихна. Беше осми март. Толкова време чакаше този ден. Днес щяха да й звъннат приятели и роднини да честитят празника. И тя, като всеки човек, обичаше внимание. Отпи глътка от кафето и отново погледна през прозореца. Беше светло. Денят ставаше все по-дълъг, а слънцето поздравяваше всеки, който се бе осмелил да стане рано. Ирина чу шум от съседната стая, в която спеше четиринадесетгодишният й син Боян. Погледна часовника и наведе глава. Как й липсваха дните, в които будеше сина си. Колко скоро беше това. А сега, сега вече той се събуждаше сам. Минаваше през банята и тогава влизаше в кухнята. Не бе усетила силата на времето, пред което хората бяха безсилни. Боян почука на вратата, отвори я и влезе в светлата кухня. Усмихна се и се приближи до майка си. Спря до нея и каза:
-Честит празник, мамо! 
Детето я погледна в очите и сведе глава. Ирина протегна ръце и го прегърна. Но вместо да се притисне до гърдите й, момчето се отдръпна и седна на стола пред масата. Жената му поднесе два сандвича в чиния и го гледаше докато детето се хранеше. Изчака мълчаливо и когато закуската свърши, тя каза:
-Днес съм до обед на работа, заради празника. А следобед, ще дойде баба ти. Ще се почерпим. Искаше да те види.
Боян стана от стола, изми си ръцете на мивката, избърса се в кърпата, закачи я на закачалката и отговори:
-Мамо, след училище се събираме, нали знаеш, с други деца. А кажи на баба, че в неделя ще я видя.
Ирина подаде раницата на осмокласника и каза:
-Добре, ето ти джобните. Пази се и лек ден!
Ирина изми чинията, оставена от сина й, изчисти масата и се преоблече. Рядко слагаше грим. Обикновено в празнични дни. Но дори и тогава, подчертаваше красивите черти на лицето си само с червило и малко руж. Взе си дамската чанта, обу си обувки, които носеше в определени дни и излезе от апартамента. По пътя, тя срещаше жени с букети, весели, засмени и се поздравяваше с познатите от тях. Стигна до фирмата, в която работеше, а на входа, пазачът й поднесе цвете.
-Честит празник!-каза той. - Това цвете е от ръководството, с пожелание за здраве и успех!
Ирина взе красивото лале и се усмихна. Стигна до съблекалнята, преоблече се и след няколко минути вече работеше. В смяната бяха само жени. Настроението бе приповдигнато и времето до обед мина неусетно. Ирина не чувстваше умора, както в останалите работни дни. Тя се преоблече и излезе от цеха. Вървеше по тротоара и разглеждаше витрините на магазините, които бяха от едната й страна. Не бързаше. Чак се учудваше, че понякога можеше да се живее спокойно. Прибра се в малкия апартамент, затвори вратата и влезе в кухнята. Отново погледна часовника. Имаше време да се приготви за чакания гост. Ирина приготви сместа за кекс. Разби я с миксера и я сложи във специалната форма. Вкара я във фурната и я остави да се пече. Извади безалкохолно от хладилника, а от шкафа взе две пакетчета с фъстъци и ги остави на масата. Измете пода и забърса кухненския плот. Погледна към прозореца и с крайчеца на окото си видя малка паяжина. Качи се на един от столовете и я махна от ъгъла. Кексът бе готов, когато Ирина чу игривата мелодия на звънеца. Отвори вратата и се усмихна, с усмивка, която красеше лицето й през детските й години. Покани своята майка в дома си и двете жени влязоха в кухнята. Прегърнаха се топло и Ирина каза:
-Честит празник, мамо! Много се радвам, че те виждам.
-Честит празник, детето ми! Заболяха ме краката, но пък времето навън е прекрасно.
Майка и дъщеря седнаха на столовете пред празнично подредената маса. Възрастната жена погледна Ирина, огледа кухнята и спокойна, че всичко е наред, се усмихна и каза:
-Чистичко е тук. У дома вече няма за кого да шетам. Теб и сестра ти ви няма. Татко ти го няма. И аз самичка, но как да дойда при вас, като ми е мило за моята къща. Толкова спомени, а така ме топлят. Я ми подай чантата. Донесла съм нещо за вас.
Старата жена извади два шоколада и кутия с бонбони и ги остави на масата. Усмихна се и каза:
-Иринке, пусни телевизора, време е за сериала. Аз няма да го гледам, все пак е празник, но докато си говорим, да хвърлям по едно око. Хем повече гласове ще станат, сякаш сме в пълна къща.
Ирина наряза кекса на тънки филии. Подреди ги в чинии, заедно с няколко бонбона и парченца от единия шоколад. Наля безалкохолното в двете чаши. Погледна към телевизора и каза:
-Ако знаеш, майко, откога не съм гледала филм. Все на работа или тук шетам.
Възрастната жена се обърна и рече:
-Знам. Всичко е станало толкова забързано, че докато се обърна и ето, пролетта наближава. Колко е топло! А как е Боян? Той стана вече на четиринадесест, нали?
-Да, мамо -отговори Ирина. Порасна и като, че ли изведнъж. До онзи ден, както се казва го събуждах и го прегръщах. А сега, сега сам става сутрин. Влиза в банята. Сам се мие. Искам да го гушна, а той се дърпа. Казах му днес, че ще идваш за празника, а детето се обърна и каза, че щял да те види в неделя. Все бърза. не се прибира след училище. Добре, че познавам приятелите му.
Възрастната жена погледна към дъщеря си, взе дистанционното и намали телевизора. Погледна я в очите и каза:
-В живота, всичко се води по природата. Нещата са измислени и нагласени отдавна. Ти едва ли ще откриеш топлата вода, ако страдаш за това, че детето ти е поело по пътя, по който се става мъж. Не бива да те боли. Даже трябва да си горда от това, че детето само осъзнава, че не може да е вечно до полата на майка си. Животът си върви, хората се променят, но майчината обич и любовта на сина към майката никога не се губят. Ето, ти пак се натъжи. Недей. Виж, я ми кажи, колко дни са от осми март до двадесет и втори март?
-Четиринадесет - отговори Ирина.
-Да - продължи спокойно възрастната жена.- От денят на майката, на жената, която те е родила и се е грижила за теб, до началото на сезона, в който всеки се влюбва и сърцето тупти по-бързо от обикновено, са точно четиринадесет дни. Така е и в живота на човек. Привързан в майка си, той я обича силно, дори момчетата в даден период се влюбват в своите майки. Но когато станат на четиринадесет години, започват първите трепети на любовта. И ако Боян те е прегръщал силно преди, то тези чувства той започва да изпитва към момиче. А теб те усеща повече като опора, като на човек, на когото може да разчита и да го утеши, когато са го наранили. И аз така се чувствах, когато ти и сестра ти бяхте на неговите години. Но после се убедих, че това са нормални неща. Такъв е животът. Хайде де, нали празнуваме!
Ирина избърса сълзичките, стекли се по лицето й прегърна майка си. Затвори очи и прошепна:
-Такъв е животът. Честит празник, мамо!
Слънцето топлеше.
Прегръдката топлеше.
Мисълта, за детето, което растеше, топлеше.

Явор Перфанов
08.03.2019
Г.Оряховица

:)