Тя тая история не е истинска, затуй е добре да я слушате с ухото-на-пренебрежителя. Било е село, а в селото жени, които – в утрин ли, посред здрач ли, не знам – взели, че онемели. Мъжете разбрали това на третия ден. Случайно. Ковачът казал на шивача, че жената на дояча, станала по-хубава. Шивачът, който добре знаел, че плата за плътта на жената на дояча все не достигал, подозрително изгледал своя другар ковача.
- С очите си я видях, бе: красота! Все едно пред мен беше платноходка с високи мачти и издути платна.
- Уф, че ковашка поезия! Пиян ли си бил, приятелю?
- Подиграваш ми се, но ела, ще идем при дояча и ще го помолим да ни покаже жена си, за да я чуем.
- Да я чуем? Защо ни е да я чуваме, не трябва ли да я видим?
- Че кой е казал такова нещо, аз казах да я видим.
- Не, каза да я чуем…
Два часа били нужни за да се установи в селото, как жените най-сетне са налучкали тайната на красотата. Щастливо село.
Само двама мъже не приели с радост чудото, те били единствените, които нямали жени – мъдрецът на селото и лудият на селото. Единият, защото се замислил, а другият, понеже за хорското нехаел.
Даскалът казал на клисаря, че търговецът спуснал жена си в отходната яма и се наслаждавал как тя не можела да повика никого на помощ.
- Казвам ти, братче, топил я като залък в гозба, веднъж, втори път, а накрая като се наситил, идва при мен и дава сто пари за училището – дар.
- Търговецът ли бе? – недоумил клисарят. – Ама, че изедник! В църквата още не е идвал.
- Ще дойде, драги, ще дойде. Каза ми, че от двадесет години за първи път успял да чуе камбаните на църквата. Зарече ми се, че щял да продаде очите си, ушите вече му били достатъчни.
Разчуло се туй, което в село става, то благата вест е като ядрена вълна, не лети, а помита. Заидвали ергени, търсели моми – ни чеиз, ни сочни устни пожелали – прищели им се неми жени. Селото се превърнало в град.
Един ден мъдрецът посред чаршията заридал. "Ей, викали му, една, две жени ще ти дадем, радвай се с нас." Плачът на мъжа-пропит-със-знание се извил още на по-висока октава.
- Спри, бе. Що ревеш? – опулил му се не един от мъжете на града.
- Свърши се тя – завайкал се мъдрецът, – мъжете са обречени.
- Пфу, какви ги дрънка тоя – присмели се мнозина. – Той без жена, но от мъже разбира. Що да сме обречени бе, мъдрецо?
- Жената затуй е жена – заредил мъдрецът, - щото говори. Ако гласът отвън спре, ще заговори гласът отвътре.
- Ей, полудя ли? За какъв глас-отвътре бръщолевиш, вземи се в ръце и в тях, може пък и да откриеш, най-голямото богатство – мълчаливата жена.
- Глупци, слепци, не разбрахте ли досега, аз съм този, който открай време в ръцете си държи най-голямото богатство, точно тая – най-нямата жена.
Ужас сряза мъжете до един.
- Какво, какво? Повтори, проклетнико, пък ако щеш след туй умри. Ти жена си нямал, нито в тоя, нито в предишния живот.
- Ех, ах, уф, как не проумяхте. Имам я, но тя е в мен – под гръдта, в ума, в кръвта и изпод жлъчката.
- Но ние не я виждаме.
- И аз не я виждам… но я чувам!
На другата сутрин на дояча жената изчезнала. Следобед на търговеца. Бяс в града настанал.
- Мъдрецо, що да сторим? Главите ни гърмят. Ето, ковачът не кове, а мисли, дива работа ти казвам. А пък даскала, наместо ръцете на децата да държи, държава прави, в средата на школския обор.
Мъдрецът тъжен глава поклатил и без вяра рекъл:
- Нямата жена най-приказва, изотвътре. Мъдростта е в туй, да й дадеш възможност да ти изневери.
- Как? Защо? Нали жена е, само моя.
- Мъжът от жената свобода никога не ще получи, затуй мъдростта е негова съдба. Но за да бъде истинска тази мъдрост, дръж се тъй, все едно жената на другиму говори – туй е изневяра – жената със словата си отдава се, не с друго.
- Но, мъдрецо – в общ глас заплакали мъжете, - това ли само ще ни кажеш?
Мъдрецът знаел, че за мъжете от града вече няма шанс, те в себе си таят невъзратимото – да получат жените си от плът обратно. Рекъл им в униние:
- Истина е – тайната на красотата е мълчанието на жената, но също е истина, че тайната на мъдростта е да приемеш, че красотата на жената е усилие на мъжа. Падението на глупостта е да смълчиш жената в постелята и да разкрещиш жената в себе си.
- Искаш да ни кажеш – занедоволствали клетите мъже, - че ние ще се лутаме между глупостта и мъдростта, така ли? Ами нашите жени, от плът, от кръв и от претенции безчет кога ще върнем.
Мъдрецът тихо рекъл:
- Ако един мъж прекрачи границата на глупостта или мъдростта, той губи жената до себе си и е обречен на жената в себе си.
- И няма шанс…
Мъдрецът се замислил, ала махнал с ръка:
- Има един, но това едва ли е шанс.
- Кажи ни го, мъдрецо, спаси ни – развикали се всички мъже.
- Не го познавам аз в детайли този шанс. За него питайте лудия мъж.
От на града в края, дето сметта се сбира и децата играят, открили лудия мъж на града.
- Хей, кажи, как жените наши да намерим.
- А, какво… две по пет прави сто, щото е мъгла… хайде да попеем с гърба, щото е слана…
- Оставете го – обадили се някои, – той няма да ви разбере, пък и сам жена си няма, как така нашите ще открие.
- Но мъдрецът каза лудия да попитаме. И ще питаме, докато рече!
Десет дни лудия слушали, видели го в тъга и песен, в плач и целодневен смях, а на единадесетия ден…
На дояча жената се чула иззад дъба в двора на ковача:
- А бе, идиот, що се венчах за тебе, прост дояч. Дрешка ли ми купи, послуша ли ме веднъж, благодари ли за нещо, пфу-у…
Доячът скокнал, в устата жена си целунал.
- Ти луд ли си бе, пред хората такива неща… уф, че маскара!
Търговецът щом видял туй чудо, без да продума, право в отходната си яма отишъл. Преровил я до дъно и чак когато жена си не открил, я отгоре чул:
- Излизай бе, говедо, че стоката вкисна. Стига с лайната си играл.
Само ден след това всички забравили и мъдреца, и лудия. Градът отново до село се стопил и глупостта, и мъдростта изчезнали тъй, все едно нивга не били.
Глухо е ухото-на-пренебрежителя, то така и не вниква в тайните, особено в тази на лудостта. Истината на безумието е, че жената не съществува. Какво ли значи туй? Жената е дело на мъжа, тя изниква изпод духа му и волята му за живот; не мъжът дете е на жената, тъй както обикновеността говори, а жената се ражда от мъжа.
--------------

Четири истини за жената има, рангът им всеки за себе си отмерва.
- първа е истината на обикновеността – жената съществува – което значи губи се, докато се търси.
- втора е истината на глупостта – жената немее – това ни повече, ни по-малко значи, че говори с твоята уста.
- трета е истината на мъдростта – жената се познава – намира се, докато се губи.
- и последна е истината на лудостта – жената не съществува – има се, защото се обича.