Алармата иззвъня. Лея се обърна, напипа телефона си и я отложи за след 5 минути. Когато звънна отново, не стана веднага, а провери съобщенията си и времето, за да се разсъни, все пак бе едва 6:20.

   "Трябва да е престъпно да се става по това време", мислеше си момичето, докато разтриваше очи и се протягаше. Накрая събра сили да се измъкне от леглото, а хладният въздух в стаята я разсъни. 

   Последва обичайната сутрешна процедура- обличане, закуска, измиване на лицето и зъбите, оправяне на леглото, грим, излизане. Лея се прозяваше докато крачеше надолу по улицата, а есенният въздух щипеше бузите ѝ. Усещаше как зимата е все по-близо. 

   Момичето бързо крачеше по познатия до болка маршрут и в 7:53 вече влизаше в залата за първото си упражнение. Част от колегите ѝ бяха пристигнали и заели местата си, повечето гледаха със заспали погледи. Любо както винаги си лафеше с околните, ако полуразбираемите сънливи отговори можеха да се считат за част от диалог. 

   "Този човек има ли нужда изобщо от сън", мислеше си Лея докато дърпаше стола на обичайното си място. Краката му обаче бяха преплетени с тези на съседния и се чу силно издрънкване и скърцане на метал в плочки. 

   Гледай се каква си тромава. 

   Лея седна на мястото си и си извади нещата. Преподавателката им по английски влезе не след дълго и упражнението им започна. Беше си нормален четвъртък- едни и същи хора закъсняваха, упражненията, които правеха, не бяха нищо ново, а светлината навлизаше все повече и повече през прозореца в този ранен час.

   Всички добре виждат колко си дебела и гърбава. 

   Лея се протегна назад, за да раздвижи леко схванатия си гръб, и продължи да поставя думи на местата им в изреченията. 

   Излизането от залата по английски си беше предизвикателство. Едновременно се събираха материалите в единия ѝ край, вземаха се връхни дрехи от там и по свръх тясна пътечка се изнизваха всички към другия ѝ край и вратата. Студентите, вече доста по-будни, весело се поздравяваха и се шегуваха. 

   -На къде сте вие?- обърна се Лея към Любо. 

   -Към библиотеката да четем. Искаш ли с нас?

   -О, не. Не ми се ходи чак там.- Лея изостана малко от потока хора, за да се присъедини към друга група студенти.- Добро утро, колеги.

   -Добро да е.- отвърна Никола с усмивка.

   -Какво ще правите в дупката?

   -Към Релиш отиваме, да хапнем, да почетем за биологията и така. 

   -Айде, аз съм с вас.

   -Ами, добре, идвай. Само да изчакаме адаша да дойде и отиваме. 

  Застанаха отстрани докато друг младеж не се присъедини към тях.

   -Релиш?

   -Релиш.

   -Да вървим тогава.

   Релиш беше заведение за бързо хранене с топла точка и доста приятна атмосфера недалеч от университета. 

   -Къде ще седнем? 

   -Как къде? На нашето си сепаре,- рече Карим и се отправи към голяма маса в ъгъла, леко отделена от останалите. 

   Оставиха си нещата и отидоха да огледат какво предлагаха за деня. 

   Както е тръгнало, скоро ще заприличаш на лойна топка. 

   Лея се върна на масата и не си взе нищо. 

   Последвалият обяд бе като всеки друг в Релиш- шумен, забавен, разведряващ. Шегуваха се, коментираха и обсъждаха материала в университета, асистентите, случките по време на упражнения или лекции. Лея се смееше с глас и дори се просълзяваше на моменти.

   Кой знае колко е смешно малкото ти дебело лице докато се смееш.

   Постепенно всеки си извади по нещо за преговор и смехът премина в обяснения и въпроси. Лея си четеше, слушаше, включваше се. Материалът изобщо не беше лош. Погледна часовника си.

   -Предлагам да се запътим към университета, че наближава вече упражнението.

   -Така ли? Стана ли време?

   -Дам.

   -Да тръгваме значи. 

   Събраха си нещата и излязоха. На площадчето пред университета се срещнаха с още колеги от тяхната и близначната група, смехът се възобнови. 

   -Ей, Лея, гледай кой е там!

   Лея се обърна и го видя заедно с приятелите си, но не каза нищо.

   -Какво седиш? Отивай при него! 

   -Еее, ти пък, айде сега…- отвърна с усмивка.

   -Няма, не увъртай. Отиваш още сега! 

   -Кариме, няма да ходя никъде.- гласът ѝ беше твърд, въпреки че още се смееше.

   -Ааа, без такива, трябва да действаш, няма да стане с гледане. Хайде, отивай!- рече и започна да я бута в негова посока- Отивай, отивай!

   Видяла, че няма да се успокои, Лея просто въздъхна, примири се и отиде при него. 

   -Ехо, как сме?- рече и се усмихна. 

   Не го гледай в очите, ще те види колко си грозна.

   Лея погледна надолу. 

   -Добре, тъкмо идвам от латински. Ти?

   Не гледай надолу, ще види 15те ти брадички.

   Лея погледна настрани.

   -Супер, ще караме биология и сме се събрали с колегите. Имаш ли нещо сега?

   Мислиш си, че си му интересна?

   -Не, ще се прибирам, че утре ни е колоквиума по анатомия.

   Няма шанс да те помисли за привлекателна. 

   -Охх… Не е ли рано? 

   Изобщо не му правиш впечатление, камо ли да те хареса. 

   -Нашият иска да направим един само на горен и един само на долен крайник, та утре ще е на горен.

   -Късмет тогава, ще се справиш!

   -Благодаря, аз обаче ще тръгвам, ще се виждаме наоколо.

   -Добрем, чао!- Лея остана загледана в него докато се отдалечаваше. 

   Толкова си жалка и той сигурно го знае. Нямаш никакви шансове. 

   Лея се върна при колегите си и заедно отидоха на упражнението. 

*****

   Лея се прибра в общежитието. За нейно голямо щастие живееше сама и се разполагаше в не особено голямата стая както си пожелаеше. Приготви си нещо за хапване набързо, разчисти бюрото, което служеше и за маса, и седна да учи. Денят ѝ не бе особено дълъг, та и тя не бе особено уморена, затова хвана анатомията, отвори атласа и зачете. Докато учеше всичко беше тихо и спокойно. Слънцето влизаше през прозореца и огряваше бюрото ѝ, а тя се мъчеше ли мъчеше да научи и разбере тези мускули… Намираше удоволствие в това да учи. Животът сякаш спираше и всичко затихваше докато го прави. 

   Нищо не знаеш.

   Или почти всичко.

   Мислиш си, че ще си вземеш изпита? Че ще завършиш?

   Лея включи компютъра си и отвори приложението за 3D анатомия.

   От теб няма да излезе добър лекар. Всички са по-добри от теб.

   Лея въртеше и оглеждаше от всякъде макета на предмишницата, опитвайки се да намери и наименова всички мускули.

   По-добре се откажи. Ти си едно нищо. 

*****

   Лея си взе душ и се приготви за лягане. Беше си нагласила всичко необходимо за утрешния ден в университета, беше си включила алармата, оставаше и само да почете малко художествена литература, за да се приспи. 

   Стаята и блока бяха тихи. Въздухът бе хладен- момичето обичаше да спи на студено. Светът бе притихнал и се готвеше за сън.

   Когато остави книгата и изгаси лампата, тишината и мракът я обгърнаха. Гласовете също мълчаха, но някои неща са по-силни неизказани. Лея се загъна до носа, гушна плюшената си играчка и се сви на кълбо. Представяше си, че някой е с нея и я прегръща, използваше топлината на одеалото, за да имитира допира. 

   Но Лея знаеше, че там няма никого. Както знаеше, че нищо не може да запълни самотата в душата ѝ. 

   Знаеше го и малкото гласче в главата ѝ, което сега бе затихнало, сякаш събиращо сили да я преследва отново през следващия ден. 

   Никой не знаеше и не трябваше да разбира.

   За демоните, живеещи вътре в нея.