Юли не спираше да се връща към болезнените спомени от предателството. Крачеше бързо по мокрите улици, а светлините на колите го заслепяваха и като на стоп-кадри извикваха в съзнанието му картини. Съобщението. Отложената среща. Ресторантът. Сплетените ръце. Чуждата прегръдка. Очите на Яна. Радостта им...
Вцепенен от недоумение, само преди минути, Юли бе стоял пред вратата на заведението, а капките дъжд се стичаха по лицето му. През малкия стъклен процеп, той кръвожадно бе наблюдавал сцената. Изпаднал в шок, не знаеше как да постъпи. Хиляди въпроси се блъскаха в главата му. „Кога? Как? Защо?Защо с този? Защо на мен?“ Беше ли способен да застане в този момент пред Яна, за да и поиска обяснение? Самочувствието му бе премазано, съзнанието му бе спряло да работи и следвайки инерцията на своето тяло Юли се обърна и си тръгна.
Яростта бе изпълнила цялото му същество. Блъскаше се в хората, без да му прави впечатление. Не се оглеждаше. Реалността не беше пред очите му. Те бяха пълни с ревност, а тя го заслепяваше.

Докато крачеше бързо, изведнъж чу свистене на спирачки и клаксон. Светлините на фаровете го заслепиха и той инстинктивно вдигна ръцете си. За негов огромен късмет, черното Волво спря на милиметри.
       - Внимавай, бе, келеш! - чу се от колата.
Имаше усещането, че претърпява втори „инфаркт“ тази вечер. Иронично, инцидентът го накара да дойде на себе си и да успокои страстите.
Вече приближаваше апартамента си, когато телефонът му иззвъня. Беше Яна. Не можеше да й вдигне, не знаеше какво да й каже, от къде да започне. А и не беше готов за каквито и да е отговори. Реши да остави телефона да звъни. Това продължи няколко дни.
Взе си няколко почивни дни от работа и се затвори в апартамента си. Не ядеше, не спеше, не излизаше дори на терасата. Единственото, което правеше, бе да размишлява над нещата. Как да постъпи? Дали да й се разкрещи, или първо да изслуша лъжите й? Да й се изсмее в лицето или да постъпи зряло, спокойно и човешки? Но тя заслужаваше ли човечност? Постъпката й бе толкова долна и подла. А Юли я обичаше, грижеше се за нея. Бяха заедно от две години. Не осъзнаваше защо не е поискала поне първо да се разделят, преди да се среща с друг. Защо го предаде?

Навън валя три дни и три нощи без прекъсване.
В очите на Юли дъждът продължи да вали, докато от болката не остана нищо. След болката имаше просто празнота.
Най-накрая реши да погледне телефона си. Имаше много пропуснати повиквания и поне още толкова съобщения от Яна. Без капка съмнение този път набра телефона й, а не след дълго отсреща се чу разгневеният глас на Яна:
     -  Юлияне, как може такова нещо?! Три дни ти звъня, пиша, идвах до апартамента. Никакъв те няма. Не вди...
Юли я прекъсна защото не му се слушаше и с най-спокойния глас каза:
     -  В неделя очите ти бяха пълни с радост, в ръцете на някой друг. Благодаря ти за уроците!
Той затвори телефона, включи безшумния режим, легна и заспа.

Юли стана в 5:30 сутринта, след 20 часа непробуден сън. Чувстваше се отпочинал, олекнал и благодарен. Направи си кафе и отвори вратата на терасата.
Веднаха усети благоуханието на хладния, пречистен от дъжда въздух. Както рядко се случваше тук в града, сега миришеше на зеленина. Той се облегна на перваза и се загледа в хоризонта. Небето тъкмо бе почнало да изсветлява. Сякаш пробуден и от друг един сън, ревността, болката и празнотата бяха изчезнали, а на тяхно място се бе появило спокойствието, разбирането и радостта. Юлиян наблюдаваше пробуждащия се град и му се наслаждаваше. В съзнанието му се бе настанила абсолютната истина, че любовта не може да съществува там където има ревност. За да бъде истинска, тя трябва да е по-чиста от водата. Това което е било между тях с Яна, просто не е било истинско. Така той бе изчистил своята представа за любов и бе сигурен, че ще намери онова което мислеше, че вече има с Яна.