9.

- Не ме пита изобщо какво е Ад…

Това Пламен каза на другата сутрин. Бяхме в павилиончето за вестници. Помогнал ми беше да занеса там и „моите“ издания и се канеше да прекара деня с мен. И без това нямаше къде да отиде. Не му се стоеше сам у дома, а в мегаполиса нямаше нищо за разглеждане. Или поне – нищо, което него да заинтересува…

Затова втория ден реши да прекара при мен – да види хората, средата, ежедневието навън, местоработата ми. И това не мисля, че го вълнуваше, но… Все с нещо трябваше да се заеме. А, ако имаше оригинални забележителности тук – това беше скуката. Всекидневната, изтриваща възприятията, полираща емоциите, унифицираща всички в един образ, скука…

Както винаги, рано-рано се появиха първите купувачи на вестниците. Идваха полузаспали, подаваха сребърника, аз им пъхах в ръцете два вестника – поискания и моя. След което повечето ги пъхаха в джобовете и тръгваха в дрямката си по познатия маршрут…

Да, искаха ми различни вестници. Не разбирах как ги различават – вестниците имаха свои заглавия, но шрифт, подредба и най-вече съдържанието, бяха еднотипни…

Вярно, на едно място пишеше: „Ято птици изкълва реколтата на селянин“, на друго „Реколтата на селянин изкълва ято птици“, на трето „Изкълва ято птици реколтата на селянин“, но… Желание поне в нещо да не прилича на предния в опашката ли, случайност ли… Обаче – със сериозен вид поръчваха вестника…

А някои даже го и четяха още след вземането. В движение отваряха големите страници и вперваха поглед вътре – като че не виждаха почти същото, което бяха зърнали вчера или онзи ден…

Именно те първи усетиха, че има и ново. Прибираха официалния си вестник в джоба и съсредоточено се зачитаха в моя. Мълчаха, прегръщаха, връщаха се отначало… После започнаха да поглеждат към мен… Сетне някои се стреснаха, набързо сгъваха вестника и го прибираха дълбоко в дрехите. А други спешно отваряха официалния вестник – демонстрирайки нежелание да бъдат подведени от нерегламентираната преса…

Но – тишина…

И в опашката, която нарастваше пред мен, и в групичката, която се събираше под дървото отсреща, и сред отдалечаващите се четци на правилния вестник…

Това продължи не повече от десет минути – нали ви казах, бях подготвил нейде 200 броя, не повече. Които раздадох бързичко. И сетне търпеливо зачаках…

Какво – не зная…

Но нещо трябваше да се случи…

И нищо не се случи…

Хората идваха, вземаха вече само „правилните“ вестници, отминаваха… След тях други, и други, и други…

После хората намаляха. Минаваха само тези с по-късното работно време. Или някои от трудещите се по улиците – като Хенри и Томас. С които размених редовните сутрешни реплики, запознах ги с Пламен, обещахме си да се срещнем по обяд в кръчмето…

Никакви контролни органи, никакви полицаи – и отде да се вземат, дори шефът на фирмата не се появи…

Най-странното беше, че никой от взелите моя вестник не се върна да попита – каквото и да е. Поне: „Отде го взе?“…

Никой…

Тогава именно Пламен ме попита…

Беше тихо, седяхме – аз на стола до гишето, той отзад на купчина стари вестници, мълчахме…

Имаше много неща да го питам. И затова мълчах. Кое по-напред? Но – а защо? Защо да питам? Какво ще науча? Какво ще ми даде то? Как ще го променя? А, след като не мога да му помогна, защо да го принуждавам да си припомня Ада…

Но той попита. И аз попитах:

- А нима има нещо, което искаш да си припомняш?

- Има… Мъченията… Както ти казах – душевни са. Тела няма. Тялото забравя. Бавно, но забравя. Душата помни. Обаче – как ще се измъчва душа, която през целия си земен живот не е преживявала мъка? Виждал съм разбойници – такива, каквито не можеш си представи. Самите дяволи искаха да ги измъчват… Обаче… Ония се вият, крещят, плачат, страдат… А после тихичко се подсмиват. Всичко минава, защото няма къде да улегне. Нямат сърце…

Обърнах се…

- Тогава? Защо е всичко това, след като няма резултат?

- Не зная… Страхувам се, че… не знам как да ти кажа… Мисля, че и на Сатаната, и на дяволите всичко това е омръзнало…

- Отчитат дейност?

- Отчитат дейност, маркират, преструват се, отбиват номера… Всичко наведнъж… Вечност, разбираш ли – вечност… И все в Ада, все край казаните, все с нечии мъки да се занимаваш… На най-големия престъпник, на най-болния душевно това ще омръзне…

- Даааа…

Какво да кажа? Може би беше прав…

- Все пак – ти защо си там?

- Е, попита най-сетне… Защото имам все още душа…

Погледнах го с интерес.

- Да, така е… Има доста наказани – заради грехове, разбира се. Но с едно основание – с душа. Която страда. И по някое време претърпява сътресение, искрено се разкайва. Имаше подобен при нас. Усетихме, че затихва, че не плаче, че не обръща внимание на болката… И изведнъж изчезна. Не зная къде…

- Може би тук?

- Възможно е… Може би е изкупил греха си…

- А ти?

Пламен поклати глава:

- Май още не съм… Сам не усещам…

Замълчахме. А и стана време за обяд…

10.

В кръчмето се беше събрала почти цялата компания. Представих им Пламен, който ги заинтересува. Рядко в метрополиса се появяваше някой от Ада. Още повече човек…

Но всички се оказаха достатъчно сдържани, за да започнат да го разпитват. На разпит щях да бъда подложен аз – след като гостенинът си замине…

Минахме покрай тезгяха, взех по две порции от храната. Днес имаше няколко вида ястия, от които избрах две – розови желирани кубчета и леко препечени питки.

- Какво е това? – попита Пламен шепнешком.

- По-добре не питай. И не се мъчи да познаеш, че може и да успееш и ще ти отиде апетитът…

Явно спря да се интересува от съдържанието на храната – лапаше, та чак – както казваше навремето баба ми, ушите му плющяха. Аз също не задълбах по въпроса какво именно има в чинията. Хапвах, слушах разговорите, очаквах да се намеся…

Но… Закъснях…

Най-напред се скараха Хенри и Томас. Заспориха по някакъв въпрос. Не чух какво – може да беше нещо за устройството на Чистилището, може да беше за съдържанието на розовите кубчета. Спорът беше разпален, с ръкомахания, викове, стигна се до теглене на ризите…

Хенри се изправи ядосан и изрева:

- Няма ли кой да ме отърве от тоя човек?

Но нямаше. Всички бяха заети със своите обедни дела. Особено Ади, който гълташе шотче след шотче. Не зная отде намираше пари за пиене, но винаги беше полупийнал. Което означаваше – в добро настроение, изпълнен с обич към целия свят и най-вече към своята Сара. В паузите разказваше някакви истории, които явно смяташе за весели, та се смееше почти непрекъснато. Дали бяха и колко бяха смешни – не разбирахме. Пречеха цигарата, вечно висяща от устата му, и гъгнивият му глас…

Иван, обаче, беше пийнал някъде преди обяда и гледаше мрачно. За времето, през което го познавах, бях научил – в него се насъбира агресия и трябва да очаквам буря. Затова и бях готов за намеса – приемаха ме нещо като арбитър и се съгласяваха с мнението ми. Не винаги…

Както и сега…

По едно време Иван се изправи и изрева към Ади:

-Хайде млъкни най-после…

Мисля, че и адресатът не го чу. Или поне не го разбра. По обяд в кръчмето е пълно с народ. Някои вземаха храна в мазни хартии и излизаха невън – по сенките, в оплешивялата близка градинка, по струпаните наоколо камари дъски от насрещния склад. Други се хранехме вътре – масите и столовете бяха по-удобни. Ако, разбира се, недочуваш или си се научил да се изключваш от околните…

Но – не всички бяха така. Ади, например, не беше. Той не чуваше какво му крещи Иван, обаче разбираше кому са предназначени крясъците – по погледа, по жестовете, по размаханата тенекиена кана с вино в ръцете на опонента…

Натам всичко се разви по правилата на хаоса и кръчмарския бой. Ади хвърли по Иван опразнената си паница, Иван се наведе, паницата, разбира се, улучи седящ на съседната маса невинен в случая човек, който автоматично отговори с някаква съдина и, по законите на световната гадост, удари някакъв зад Ади, а той…

С две думи – след секунди в кръчмето кипеше бой в стил неандерталци срещу кроманьонци. Демек – без правила, без деление на групи, без тактика…

Не бях в настроение за битка. А и смятах да не лежа тая вечер с превързана глава, както след предното сражение. Имах намерение да пиша – да направя нов брой на вестника. В който важно място щеше да заеме кръчмарското сбиване. И проблемът – защо? Какъв е смисълът на подобни „забави“? Защо сме готови да излеем върху някого нашия гняв срещу невидимите, които ни командват? Докога тия преливания на долни емоции ще намаляват напрежението?

Пламен размахваше крак от стол и с весели викове отбиваше ударите на някакви непознати, доскоро кротко хапващи си нейде в далечния ъгъл на кръчмето. Хванах го за крака, той ловко се издърпа и прицели, после ме разпозна и седна…

- Мирясай! Ако те приберат за боя – дали няма да ти спрат отпуската? И кой ще рисува довечера за новия брой?

Той ме погледна смаяно, после взе да осъзнава какво му говоря…

- Ама ти…

В тоя момент видях как около Иван се образува голям кръг – никому не се искаше да попадне под ударите на размахваната от него пейка. Но от тълпата млатещи се видяхме да се откъсва тънка сянка и младият Иван се опита да го спре. Големият изохка от напрежение, извъртя се и с всичка сила стовари пейката в гърба на младежа. Който рухна по очи на пода…

Големият Иван мигновено изтрезня. Метна пейката настрани, падна на колене, взе младия Иван на ръце, приведе се над бледото му лице… Познато, познато, познато… Но – отде…

Боят мигновено затихна. Почти всички се изнесоха навън и се пръснаха към работните си места. Само Хенри и Томас останаха до вратата – надничаха плахо, подпиращи кофите за боклук.

Ади и Сара застинаха до стената, аз и Пламен се изправихме бавно…

А Иван седеше и държеше като Пиета фигурата на младежа…

После младият Иван се размърда. И кихна. Големият направо се разплака. Сара донесе смачкана кана с вода, поля младежа, той отвори очи…

- Господи, - каза хлипайки Големият Иван – няма! Повече няма да се гневя! Няма… Като си помисля какво щеше да стане…

Но нищо не стана…

Не се появи някой да види защо е станало сбиването. Не излезе никой от обслужващия персонал. За надзорници, полицаи, контрольори – да не говорим…

Дори Всевиждащото око не се мярна…

Напуснахме заличката. Най-отпред Иван, прегърнал през рамо младежа, после Ади и Сара, накрая ние. Отново се огледах. Никой…

А на улицата животът си вървеше - както всеки ден...

11.

Вечерта изкарахме у дома. Юлина беше донесла нещо, купено от магазина, хапнахме, дори пийнахме – без Пламен, който въобще не харесваше алкохола. Сетне аз разпрострях малката печатница по мърлявия мокет, Пламен извади моливите и започнахме. Юлина седя зад гърбовете ни известно време, дори се опита да се включи с мърморенията си, после се отказа, дневната умора надделя и тя заспа…

Ние работихме до късно…

Вече бях схванал системата – набирах текста на една от страниците, оглеждах го, нагласявах рисунките, а сетне въртях дръжката на малката печатница. След което минавах на другата страница. Лесно е да се каже, но такова напрежение…

Важното е, че в ъгъла се струпаха пак над двеста броя. Които свързахме в няколко пакета. И се спогледахме…

От умора не можех да склопя очи. И Пламен зяпаше като омагьосан…

- Лягаме?

Той поклати глава:

- Нещо не ми се спи…

- А там… Спите ли?

Пламен се засмя:

- Човекът е оцелял при динозаврите, при лъвовете и мечките, при самия човек. На всичко се научаваш – само да си на зор и го преминаваш…

Засмях се и аз, макар подобен извод да не ми се струваше смешен. А страшен…

- Тук може да спиш, когато си искаш. Стига само да имаш време и да не си на работа…

- На работа? Чорбаджиите изглежда са много строги…

- Не зная… - и отговорих на въпросителния му поглед – Моя съм го виждал два или три пъти. Почти не се появява. И приятелчетата не се срещат често с босовете си. Някак си…

Пламен се изтегна върху килнатия фотьойл, аз се облегнах на шкафа.

- Чистилището е странно място…

- По-странно от Ада? – попита той…

- Много по-странно. При вас нещата са ясни – мъчения, наказания, дяволи, сам Сатаната, казваш, се появявал… И имате ред. Имате закони… Не ваши, но за вас… Изградени върху определена основа – жестока, античовешка, разчитаща на насилието и страха, но – система. Знаеш от кое да се пазиш, за кое да внимаваш, как ще те накажат…

- То така е навсякъде…

- Така БЕШЕ навсякъде в нашия свят. И в нашето време. Както и преди него, а предполагам и след него… Но в Чистилището закони няма…

- Не може да бъде – Пламен придърпа една възглавница, та си опря главата в нея – Как ви управляват?

Поклатих глава:

- Точно това е странното и страшното, че не ни управляват. Няма управляващи, няма власт, няма полиция, няма армия… Има само чиновници, които приемат или отхвърлят молбите ни. Без аргументи. Просто отиваш и подаваш молбата на гишето. Той я поглежда. След което или я връща и ти трябва веднага да си тръгнеш, или я слага на една лента, която се вижда от прозорчето. Тая лента изчезва нейде навътре и… Толкова! Чакаш да получиш известие кога какво да правиш…

Пламен подскочи:

- Аха! Имате поща, значи…

- Нямаме… Писмата намираме под вратата. Кога и кой ги е пъхнал – нито знаем, нито сме виждали. Писма без подпис, без печат, но въздействащи…

Помълчах.

- Искахме да си вземем нов шкаф вместо стария. За всяка промяна в жилището, даже в прическата, трябва да се помолиш. Занесох молба, изчаках на опашката – бързо вървеше, така е, след няколко дни намерих тук разрешение. Отидохме до мебелния магазин. Само го показах на дежурния отпред и веднага ми изнесоха тоя шкаф, дето е зад гърба ми. От там нататък – сам го прибрах. А разрешението беше кратко. Пишеше само „ДА!“ – с големи букви, с удивителна, без конкретизация, без получател, без нареждащ…

- Важното е, че има някой…

- Има… Ти усети ли тия дни колко пъти ти говорих за неопределени неща? Така е при нас – местоименията заместват почти всичко. Нещо става, някой каза, някъде отива…

Пламен се размърда. Позатихналият бунтовнически дух в него се посъбуди.

- Тогава? Защо няма недоволства, размирици, революция, ако щеш?

- Срещу кого?

- Срещу… Тия, господарите… Нали все някой подписва…

- Видя ли? И ти каза „все някой“… Не знаем кой е. Не знаем кого да критикуваме или обвиняваме, накъде да насочим удара… А и удар няма… Няма и да има…

- Защо?

- Защото хората са доволни, че няма власт. Да, нещо става, нещо ни заповядват, нещо ни наказват – но не знаем кой е. Не виждаме лицето му, не усещаме видимо насилието… Има недоволни… Които изчезват. Просто изчезват. Не ги убиват, не ги наказват. Едната вечер говори за свобода и нов ред, на сутринта го няма. И все едно не е живял – домът му е празен, околните или не си спомнят за него, или не искат да се сетят…

- Брррр… Невидими, а?

- И невидими не са. Тях може да усетим. А така – все едно някой е минал с безир по платното…

- И тогава щеше да остане следа – каза Пламен…

- Наистина! А тук – следа няма, вместо човека има друг. Или част от пейзажа…

Беше станало доста късно. Но не ни се спеше. И Юлина беше надигнала глава, слушаше мълчаливо, от време на време страхливо оглеждаше тавана и стените. Така и не разбра, че страхът не пази… Поне тук…

- Е, няма ли да лягате? – попита тя и изтегли одеялото до брадичката…

- Сега, сега… - казах аз – Огладнях нещо…

Пламен съгласен стана. Отидохме в кухничката, извадихме остатъците от вечерята. Ядяхме мълчаливо, само се споглеждахме от време на време. Какво да обсъждаме…

Той внезапно каза:

- Сега разбирам защо Вечността е наистина без край… Само трябва да се започне и после никой да не търси промяна…

- Или да не иска… - сложих край на обсъжданията…

12.

На сутринта се събудихме навреме – рефлекс, придобит след толкова години необходимост да се става в един час, да се извършат определени дейности, да се тръгне за работата…

Нямаше нужда от разписание – не ние, а организмите ни знаеха кога какво да правят.

Малко неудобно, но даже червата спазваха разписанието. И след ставането с Юлина се разминавахме на няколко места – пред мивката в кухничката, пред тоалетната, до гардероба с дрехите. Автоматично, без да се поглеждаме, без да  се озъртаме, ние се движехме като роботи, познаващи трасето…

Горе-долу така излизахме и на ъгъла се разделяхме – до обяда или до вечерта. Зависеше кога и къде тя ще е заета…

Тая сутрин тръгнахме с Пламен пак към барачката. Трети, последен ден. Ден, който смятах да използвам, за да му покажа метрополиса. Макар че… Какво толкова да види? Олющената градина, минаваща за парк, мръсните канали, някои питейни заведения…

И улиците, по обяд пълни с хора, през деня дишащи с огнените езици от напечените плочи…

Занесохме пакетираните мои вестници и ги сложихме до вече докараните неизвестно от кого официални. Отворих прозорчето и веднага вътре се протегна ръка с два сребърника. Дръпнах се изненадан – никога преди купувач не беше така бързал, за да вземе задължителния вестник. При това подаваше пари за два вестника. Два?

И нещо ми хрумна. Погледнах през прозорчето. Немлад, с гола глава, леко усмихващ се…

- Два? – попитах смаян.

- Два…

Подадох му ги – два официални плюс два мои. Веднага напъха официалните и единия от другите в колана си, а втория отвори. Пое по улицата, четящ в движение…

Нещо небивало досега…

Но на прозорчето вече имаше друга ръка. С един сребърник. После друга. Третата пак подаде два. И натам зачестиха желаещите по два вестника. А те не бяха много и бързо свършиха. Следващите купувачи недоволно вземаха официалната преса и ме поглеждаха въпросително. Вдигах рамене, сочех бараката, в която се виждаха само познатите вестници, разпервах ръце…

- Търсят ги – каза Пламен спокойно…

- Ще речеш, че си очаквал…

- Очаквах… Ти не забеляза ли вчера как ги отваряха?

Поразтревожих се. Вестниците свършиха, хората вземаха официалните и поемаха по пътя си, никой не ме попита отде са тия новите, никой не пожела да разбере кой ги пише… Просто вземаха и заминаваха…

И никаква полиция, никакви чиновници дори…

Минаха Томас и Хенри – весели, размахващи метлите си. После дойде дядо Тими. Поиска един вестник от новите. Чули с дядо Чинги за тях, искали да почетат. Съжалих – свършили бяха. Но му обещах утре да им запазя един. Което, направи ми впечатление, го поразочарова. Дядовците, които цял ден поправяха, чистеха, разнасяха какво ли не в детския дом, а после до късна вечер блъскаха карти, се заинтересували от вестници? И отде са разбрали за тях?

Ади ме попита на обяд:

- Видях новите вестници. Отде ги вземаш?

- В купа бяха – излъгах смело – Не съм ги и чел, много са вестниците, нямам време всички да  чета…

- Добре, добре… Не ме лъжи, обиждаш ме. Никому няма да кажа. И аз искам да прочета един различен вестник. Разбираш ли – от толкова време съм тук, а едно и също… Искам нещо различно – може и лъжа да е, може да не съм съгласен, но да е различно…

- Свобода на словото, а? – засмя се Сара…

Ади кимна замислено…

- Да знаеш колко си права…

Големият Иван се хранеше лошо тоя ден. През цялото време гледаше дали чинията на младия Иван е пълна, веднъж му донесе чаша с вода, а накрая дори взе и стовари на гишето таблите и посудата. Нещо, което не беше вършил никога…

Ние го гледахме смаяни, а той усети погледа ни…

- Вчера без малко да извърша грях. Голям грях! Не искам да се повтаря…

- Ама нищо ми няма – протестира смутено младият Иван…

- Може… Но на мен ми има… Та ти може син да си ми! Сина си да убия! – и Иван седна смаян на пейката, представил си за миг хипотетичната кървава картина…

А вечерта с Пламен направихме новите вестници. Включи се и Юлина и нейде към полунощ – ако може да се вярва на разнебитения часовник – имахме над 500 бройки…

Които занесохме сутринта до бараката. А там ни чакаше тълпа. Поне стотина човека се бяха наредили чинно и един след друг плащаха и вземаха вестниците. Отпред беше застанал вчерашният човек, който не спираше да повтаря:

- По един… Само по един… Вижте колко хора чакат… По един…

За половин час вестниците свършиха и тълпата се разпръсна. Дойде заместникът ми, а ние с Пламен тръгнахме към Тъмно.

Наближаваше десет часа…

Определеното за отпътуването му време…

Той вървеше спокойно, усмихваше се нещо на себе си, по едно време дори си заподсвирква…

В десет пристигна обикновеният автобус – същият, с който дойде. Бил някога зелен, сега олющен, с ръждясали калници, с две платнища, опънати вместо счупени прозорци…

Пламен ми стисна ръката – твърдо, по мъжки, после се обърна и влезе вътре. Не го виждах през мътните стъкла, предполагам, че и той не ме виждаше…

После вратата отпред се затвори. И автобусът потегли…

- Елате с нас! – каза някой зад гърба ми…