9.

Грееше слънце и не беше горещо. Просто приятно топло време – време за отдих или труд. Каквото избереш, каквото предпочиташ, каквото ти дава възможност да прекараш според разбиранията си безбрежните дни в Рая…

Защото бяхме пред него…

Огромна зелена равнина, през която течаха и се пресичаха потоци и реки, бляскаха под слънчевите лъчи красиви езерца, хълмове разнообразяваха пейзажа, виждаха се ниви, по които се трудеха хора и животни, ливади с пасящи мирни твари – познати и екзотични, малки гори бяха разпръснати навред – за отдих и наслада…

А в далечината прекрасни планини – уж високи на вид, а при вглеждане полегати, удобни за изкачване, с играещи водопади, великолепни гори с красиви поляни…

И всичко това се виждаше с един поглед – въпреки законите на физиката, нищо не беше скрито, всичко изпъкваше, привличаше погледа…

- Рай…

Господ кимна:

- Да, Раят…

Погледнах го в очите:

- Кого ще видим тук?

Той се засмя:

- Толкова хора има в Рая… Много… Та от времето, когато създадох вашия свят, в него живяха над сто милиарда души… Сто милиарда!

Преглътнах с труд. Земен човек съм, с реалистично мислене и времето, прекарано в Чистилището, сблъсъка с аномалиите и абсурдите в него все още не са ме накарали да приемам всичко като истина…

- Сто милиарда… Господи, къде място за толкова народ…

- Не, не – махна с ръка Бог – Не всички са тук. Не много, но достатъчно са в Ада, повече от половината са в Чистилището… Но и тук има доста…

Наистина – в Чистилището имаше къде да сложат петдесет милиарда земни хора. Огромен мегаполис, струпване на големи жилищни блокове, на места направо мачкане на хората в сгради като общежития… Да, изпитания, но…

А тук… Петдесет милиарда… Че то – ако спреш всеки и говориш с него минута… Малей! Поне 1 000 години само за това… А храната, водата, забавленията…

- Забавления тук няма – каза Бог.

- Как така? Цяла вечност – и без забавления?

- Помниш ли какво говорихме с теб за истинските хора, за откъсващите се от нормата? Умеят сами да изградят свой свят, свои забави, ако щеш, свое време… Творците пишат, рисуват, свирят, просто създават…

- А другите… - не знаех как да се изясня…

- Ами ето – Раят е за тях също. Има хора, които се занимават със земеделие и са щастливи, когато съберат реколтата. Има такива, които намират себе си в кухни, пекарни, шивачници…

Погледнах го скептично:

- Нима в Рая има щастливи готвачи и шивачи?

- Шиенето и готвенето не са цел. Те са средство. Целта е  човек да постигне хармония със себе си. Да не търси високото, а просто себе си. Работи, после отдъхва – доволен, че е създал нещо…

- Но нима всички са такива?

- Не, разбира се. Странно, но тук има дори кръчми… Понякога се съмнявам дали е честно от моя страна да ги държа. Та те са капани – примамват и, ако човек не успее да надделее над греха… Просто се събужда без спомен другаде. Понякога в Чистилището…

Протестирах:

- Господи, но ти ги съблазняваш, а после…

- Забрави ли? Основното правило – Аз създавам възможностите, човек има избор. И, ако не успее да намери правилното решение… Кой е виновен?

- Религиите обикновено говорят за предопределеност, за Божие предначертание…

Бог се засмя:

- Твърде, твърде лесни пътища сочат… Не, Аз не определям бъдещето. Аз ви давам възможностите. Вие избирате… И вие носите отговорност пред себе си за своя избор. Прекалено лесно е – Бог е определил всичко, ти правиш каквото правиш, но Той е виновен, ако съгрешиш, защото той е направил така, че да си грешен…

Замислих се. Има логика. Колко удобно – всичко се приписва другиму, а ти си все жертва. И мъченик…

- И кого ще видя тук? – полюбопитствах пак…

- Киро…

- Кой Киро?

- Забрави ли? Един бедняк, живеещ близо до кооперацията, която строихте. Помагаше при строежа и после, при довършителните работи. Плащахте му по нещичко – който каквото реши…

Да, сетих се. Висок, слаб, доста пиещ… Починал – разбрах със закъснение, след строежа рядко се виждахме на улицата…

- Той е мъченик?

- Не, защо? Пиеше, не беше се женил… Но се запази такъв, какъвто е бил – голямо дете. Живеещ за живота. Както го разбира. Зло никому не е направил, а добро… Колкото и да си изненадан – много добрини е сторил. И най-вече на хора, които са искали да го подлъжат. Нормален човек – без интелектуални претенции, без особено образование, без някакви заслуги за човечеството… Защо да е в Ада? А в Чистилището беше. Кратко време – и там си живя като на Земята. Сега е в Рая…

- И какво прави?

- Ами намира си работа – помага на тоя или оня, разхожда се из цялата тая красота, не пие…

- Не пие? – за мен Киро беше нещо като реклама на умереното пийване, а сега…

- Да – каза Бог изведнъж сериозно – Нещо е станало с него. Друг свят, друга среда, друго мислене ли… Но още в Чистилището отместваше чашките в компанията. А той обича компаниите. Тук пък съвсем…

- Киро… - промълвих замислено…

- Да, нормален човек, с нормални грешки… Най-важното – опитвал се е да бъде добър, не е бил зъл…

После Бог посочи към виждащата се нейде в далечината сияеща огромна порта:

- Да влезем, а?

И се понесохме… Над зелените ливади и поля, над примамливите горички, над изумрудените езера… Над хората, които бяха заети с ежедневието си и дори не се интересуваха от летящия над тях Вседържец…

10.

Красота…

Спокойствие…

Уют…

Всичко наведнъж. В неочаквана, ненатрапчива, тиха смес, заливаща душата на човека и караща го да се чувства като птица в полет…

Раят беше огромен…

Пред мен се виждаше огряна от топло слънце равнина, заобиколена от хълмове и планини, някъде напред светеха искрящи снегове, нейде встрани виждах лек дъжд, който тихо се сипеше към земята…

- Това не може да бъде, нали? – попитах…

- Защо не?

- Та аз едновременно виждам и надалеч, и наблизо, и снежните натрупвания, и пустинни пясъци…

- Ти си в Рая… И тук не важат физическите закони, познати от предишния живот…

Кимнах. Трябваше да се досетя. Обърнах внимание на златния покрив на храма вдясно от нас…

- Християнски ли е Раят?

- Раят е на всички и за всички. Които са го заслужили. Тук са християните. Хей натам – и посочи нейде наляво, а очите ми бързо се пригодиха и се втренчих в екзотичната картина – е мюсюлманският Рай…Има и за останалите хора…

- Но това… Някак си трябва да има граници, нещо предпазно, разделение, защото тая близост дава възможности за конфликти…

- И защо? Първо, Аз съм тук! И, второ – в Рая са не тези, които религиозните водачи са определили, а тези, които са заслужили. Критериите са прости – да не си правил зло, да си бил добър. Изборът на човека го е довел тук, не изпълнението на някакви исторически, понякога жестоки и човеконенавистни постулати…

- Тогава… Великите завоеватели, пълководците…

- Завоевателите – сам разбираш. Пълководците – според избора им. Да воюват, за да помогнат на околните… Или да се сражават, за да побеждават и грабят…

- Не е сложно…

- Не е – аз ти казах…

- Но историята поставя сложни задачи при тоя избор. Ей го Александър Велики. Завоювал е Персия, но след смъртта му знанията на Изтока се сливат със знанията на Елада… Нима това не е заслуга?

- Чия? Александър е в Ада. Целта на живота си той беше определил сам – да завоюва света. Даже не планираше какво ще прави сетне. Искаше битки, победи, готов беше и себе си да жертва. Само името му да остане. Плюс това, той не ценеше хората. За него те бяха материал за славата му… И сега е там – заедно с другите завоеватели. Не съм убеден, че ще разберат причината. И засега не Раят – Чистилището не ги очаква…

Бях съгласен. Слава… И Херострат е известен. Но – защо? Не попитах за Атила, за Баязид, за Наполеон, за останалите, направили грешен избор в живота си…

- Но ти си оставил Хитлер в Чистилището…

- И в Ада… А в Чистилището е за едно само – стремежът му към изкуството. Доста профански, но… Поне е имал такъв. А Наполеон, Атила и останалите от малки едно са искали и са постигали… Разруха…

- Разбирам…

Минавахме по широка улица, по която срещахме или ни задминаваха колесници и карети, файтони и омнибуси…

- Старичък транспорт – подметнах с любопитство…

- Стар – спрямо кое? Това е Рай – тук нямат място вашите унищожаващи двигатели с вътрешно горене. Но не е и за пешеходство само. Макар повечето хора тук да не обикалят много – много…

- Да, разбрах – намират си занимания…

- Почти всички предпочитат връщане на живота назад – във времена, когато липсва вашата забързаност, вашето желание да произвеждате и печелите. Тук човек се научава да живее заради живота. И заради себе си. Книги – много книги. Всички творби, писани в историята на човечеството са тук. Всички скулптури, всички картини, всички рисунки дори. Макети на всички строежи, модели на битова техника…

- Имате музеи?

- Може и така да го наречеш. Решава някой човек, че дадена тема го интересува, заема се с нея, намира съмишленици, строят, създават…

- Това отнема много време и енергия…

- А ние сме в Рая…

Наистина, времето тук тече различно. И има място за действена енергия. А и хората са по-особени – ония, ненормалните…

Посочих към голям квартал, очертаващ се покрай широката река вдясно:

- Хубаво място…

Бог се засмя:

- Нищо ново. Пак познах…

- Кое?

Поведе ме по къса, но широка уличка. От двете страни се издигаха къщи – различни, едноетажни, двуетажни, даже…

Странно – позната сграда. Два етажа, куличка до тях, на последния й етаж остъкляване отвред, площадка отгоре… Домът, който като момче си мечтаех да имам…

- Позна ли го?

Преглътнах…

- Да…

- Ами – да влезем…

Отпред жив плет, малка ливадка, висока площадка пред вратата – с тераса, на която имаше маса и няколко стола. И цветя – в саксии и сандъчета…

Влязохме. Вътре беше тихо. И празно…

Вляво отворена врата водеше към кухня и трапезария, вдясно имаше голяма всекидневна. По стълбата се изкачихме на втория етаж. Аз мълчах и гледах, Той ми показваше… Да, това, което се надявах да е…

- Три спални, три бани – целия етаж. А по стълбата нагоре – към кулата. На първите й два етажа има библиотека, на третия е кабинетът. С изглед на 360 градуса…

Мълчах…

- Е?

- Не разбирам…

- Разбираш… Твоят дом е… Погледни през задната врата…

Хубав малък двор – с беседка, цветни алеи… И през ниската ограда – позната къща. Помнех я – строена малко преди да се родя, рухнала за половин век. В дворчето пред нея младолик възрастен човек копаеше, а жена нещо ровеше по лехи със зеленчук…Къщата на дядо и баба… Споменът…

- И натам – посочи Той встрани…

Друга къща. Също позната. Бащината… И пред нея…

- Те са тук? – обърнах се смаян към Него…

- Заслужили са… И ето – заедно сте. Наблизо има и други твои познати…

- Наблизо…

- Да, да… Вече знаеш. Това е твоят дом…

- Юлина…

- О, забравих да ти кажа. Тя не ни чу, когато влязохме. Спи си в голямата спалня горе… И те чака…

Но аз вече тичах назад към стълбището…