Не знам как попаднах в плен на тази магия, стана съвсем неочаквано и за мен самата. Никога не съм мислила, че мога да се влюбя в думи. Зная добре как могат да ми въздействат добре написаните четива – книгите са ми слабост откакто се помня. Нахвърлях се на всичко – лакомо и безразборно – докато открия какво ме вълнува най-много. Всичко прочетено съм превръщала в емоция – плакала съм, забавлявала съм се, страхувала съм се с любимите си герои.
Но когато попаднах на един от разказите му, веднага разбрах, че това е нещо различно. Останах с усещането, че този човек се е докоснал до най-съкровените ми мисли – тези, които и пред себе си дори признавам трудно, и е успял да сътвори от тях пълно с красота и мъдрост послание, адресирано точно за мен.
Не можеш да си представиш как се отрази това на живота ми, промени навиците ми, мен самата промени. Видех ли, че е публикувал нов разказ, зарязвах всичко и се потапях във вълнуващата магия на словото му. Насладата беше с нищо несравнима и с времето се засилваше все повече. Като че ли с всяка следваща негова творба разкривах все повече от неговата същност и тя ме омагьосваше. Не знаех нищо за човека зад думите. Разбира се, от любопитство бях надникнала в профила му, но там нямаше никаква информация за него. Това нито ме разочарова, нито пък насърчи любопитството ми. Вълнуваха ме думите, не човекът зад тях. Или поне тогава все още си мислих така.
Сигурно ти е трудно да разбереш това, аз самата дълго време не разбирах как е възможно да изпитвам нещо такова. Събуждах се нощем и откривах цели пасажи от разказите му в главата си, а денем сякаш живеех в две паралелни измерения. Едното беше познатото ми ежедневие, в което бях обикновена жена със своите грижи и проблеми, а другото – вълшебният свят на творбите му, където се превъплъщавах във всяка една от героините му и живеех техния живот.
Зная какво си мислиш. Ние жените твърде много се впечатляваме от думи. Склонни сме да се поддадем на очарованието им, стига да са поднесени по подходящ начин и в подходящ момент, дори и зад тях да цари истинска пустош. Имаме нужда да галят ушите ни повече, отколкото тялото. А какво остава тогава за тези думи, неговите, чиято чувствена красота моделираше самата ми същност, превземаше ме, обсебваше ме, откъсваше ме от реалността, за да изживея нещо, което усещах много по-вълнуващо и реално от всичко, изживяно досега.
Думите му ме предизвикваха да го залея и аз в порой от думи, да го засипя с тях, като се опитам да му въздействам поне наполовина така, както той на мен, или поне да го докосна, да го накарам да ме забележи.
Писах му няколко мили лични бележки, в които изразявах възхищението си. Истината е, че ревнувах от читателките му, които съвсем открито го ласкаеха в коментарите си, и не исках да бъда една от тях. Още повече, че той отговаряше на всички по един и същи начин – с усмивка. Нищо повече. Потискаше ме мисълта, че и на мен ще отвърне просто с усмивка, исках да съм нещо много по-специално за него. Така, както разказите му бяха за мен.
Но с какво можех да го впечатля аз? Зная, и ти ще кажеш, че съм хубава, както всички останали го казват. Самата аз никога не съм се възприемала като красавица, но знам, че притежавам чар и лъчезарност, които карат хората да ме забелязват и харесват. Знаех как мога да въздействам и се бях научила да се възползвам от това.
Затова един ден, освен обичайните ми поздрави, на които все пак той бе отвръщал само с усмивка, се осмелих и му предложих да се видим. Вече бях готова на всичко, нямаше връщане назад, не се боях да поема всички рискове. Самоубеждавах се, че ми е все едно как изглежда – дали е стар, или прекалено млад, болен, недъгав, или просто някакъв особняк. Всъщност имах всички основания да смятам, че поне последното със сигурност е вярно. Един обикновен човек не беше способен да пише по този начин и да ме накара да изгубя ума си по него, без да го познавам изобщо. В едно само бях сигурна, и то ми беше достатъчно – само някой със сериозни житейски познания и богата душевност можеше да се изразява по този начин. А когато един човек притежава това, той притежава много, и заслужава цялата ми възхита и уважение. А в случая беше заслужил и цялата ми любов.
Чаках отговора му твърде дълго. Дори и когато вече не се надявах, че ще ми отговори, дори с дежурната си усмивка, не престанах да чакам и да се надявам. Не исках да се поддавам на вълните на отчаяние, които ме заливаха, и с тиха надежда десетки пъти на ден проверявах дали не ми е отговорил. Когато най-после видях, че го е направил, така се развълнувах, че не можах да го прочета веднага. Реших първо да изпуша една цигара и след това да прочета отговора му. Ръцете ми трепереха и хиляди мисли препускаха в ума ми. Представях си различните възможни отговори и се опитвах да се подготвя за всеки един, но все пак се изненадах.
Отговорът му беше повече от лаконичен. Имаше само адрес и име – нищо повече. Всъщност реших, че това ми е достатъчно. Беше ми посочил пътя към себе си, какво повече можех да искам.
Зная какво си мислиш – че има всякакви типове, че е истинска лудост за една жена да предприеме нещо такова. И си права, естествено. Само че за състоянието, в което се намирах, щеше да е по-рисковано да не предприема нищо. Бях пристрастена към него, нали разбираш. Сега, когато знаех къде се намира, нищо не беше в състояние да ме спре да отида при него, най-малко – здравият разум. Писах му, че ще го посетя в края на седмицата, но така и не дочаках отговор. Така че просто си купих билет и отпътувах.
Вълнението ми беше неописуемо, когато пристигнах на посочения адрес. Къщата беше стара и масивна, а когато позвъних, дълго чаках, докато накрая не ми отвори дребна възрастна жена. Като ù казах кого търся, ме огледа учудено:
  - За какво го търсите?
  - Искам да се запознаем – признах откровено – Чета разказите му от месеци и съм изключително впечатлена.
  - Разкази ли? – изненада се старицата, а после вдигна рамене – А, да, вярно, че все нещо пише на компютъра. Не съм го питала, а и той не е от приказливите... – поведе ме навътре – Елате, ще ви заведа при него. Но имайте предвид, че е малко странен. Почти не говори, а с непознати изобщо не обича да общува. Майка му го заряза още когато беше съвсем малък, а така и не ми каза кой е бащата. И той остана на моите ръце, вече никак не ми е лесно, но какво да се прави... внук ми е. Влезте, де. – подкани ме, но аз стоях на прага и изобщо не можех да помръдна. Пред компютъра седеше дребничко момче на не повече от тринайсетина години, с луничаво лице и светли разрошени къдри, и трескаво пишеше. Не ни обърна никакво внимание и чак когато баба му го докосна леко по рамото, спря и я погледна разсеяно, а после погледна и мен.
  - Аз съм... – едва намерих сили да изрека, и пристъпих плахо към него. Нямах представа какво точно да му кажа, нито дали ще мога, но всъщност не се и наложи. Той бегло плъзна погледа си по мен, по лицето му премина сянка от усмивка, но може и така да ми се е сторило, защото беше само за миг. После се обърна и продължи да пише. Мислех, че съм оглушала от бумтенето на сърцето си, но все пак някъде отдалеч дочух гласа на старицата:
  - Мисля, че ви хареса. Досега не се е усмихвал на никого.