Притворих очи и ме връхлетя силен вятър ухаещ на смесица от портокалчета, прах за пране и чист планински кислород. Осезаемо за носа ми беше, че порокалчетата бяха просто допълнение към праха за пране, някой го бе мързяло да си носи препарат и бе прал със сапун.
Когато отново примигнах срещу светлината сетивата ми защракаха с онази повишена интензивност на очакване, но въпреки това знаех, че няма да се случи нищо кой знае колко забележително. Изведнъж от нищото отново съзнанието ми издиктува няколко реплики на събеседниците ми предварително и ме накара да се сепна. „Дежа ву.” – помислих си. Поредното от зачестилите тези дни.
Шепа тийнейджъри, седящи и убиващи скуката на лагер по физика, играейки белот. Един… Двама… Трима… Четирима. Петима… С мен шест?! Защо тогава всички играехме? Прозях се още веднъж и се излегнах назад в тревата. На около метър зад мен се оголваше ръбче на скала, което изобщо не очаквах да е зад мен и да пропада така драстично. Обърнах се по корем и се втренчих в дале ...