Притворих очи и ме връхлетя силен вятър ухаещ на смесица от портокалчета, прах за пране и чист планински кислород. Осезаемо за носа ми беше, че порокалчетата бяха просто допълнение към праха за пране, някой го бе мързяло да си носи препарат и бе прал със сапун. 

Когато отново примигнах срещу светлината сетивата ми защракаха с онази повишена интензивност на очакване, но въпреки това знаех, че няма да се случи нищо кой знае колко забележително. Изведнъж от нищото отново съзнанието ми издиктува няколко реплики на събеседниците ми предварително и ме накара да се сепна. „Дежа ву.” – помислих си. Поредното от зачестилите тези дни.

Шепа тийнейджъри, седящи и убиващи скуката на лагер по физика, играейки белот. Един… Двама… Трима… Четирима. Петима… С мен шест?! Защо тогава всички играехме? Прозях се още веднъж и се излегнах назад в тревата. На около метър зад мен се оголваше ръбче на скала, което изобщо не очаквах да е зад мен и да пропада така драстично. Обърнах се по корем и се втренчих в далечината. Огромен планински пейзаж, завит от ленива и мазна мъгла в ниското. А мен ме печеше слънце. Значи бяхме доста на високо.

-          Христина? Твой ред е.

Толкова мразя да ми викат на цяло име! Тъпия Димитър знаеше това и бях убедена, че го прави нарочно, затова просто го игнорирах и продължих да играя тази странна игра, която си мислех, че е изкривена версия на общоизвестната, но всъщност нямах представа как се играе. Едно малко и притъпено далечно гласче истерично крещеше в мозъка ми, че нещо не е наред и че определено се намирам някъде, където съвсем не ми е мястото.

Едно от момиченцата в лагера, с което се бях запознала преди има-няма 5 дни се промъкна зад мен и ме гушна през кръста.

-          Попа купа  -  прошепна ми Влади в ухото и аз послушно пуснах и без това логичния си избор върху купчинката от пет карти в средата на разкривения кръг от хора.

Паниката си отиде така както и беше дошла, сякаш отвята от все по-студения и по-ароматен ветрец. Отново се отпуснах назад, този път в скута на Владимира и задрямах.

Тъмнина.
 Светлина.
Гара, залез, сбогувания, сълзи, прегръдки, оранжево, пристигащ влак, подрусване в купето, размазани от движението звезди. 
Пристигане, пак сълзи, пак прегръдки, посрещане.
Сън в собственото ми легло.

Стряскане.

Отново върху дюшека върху твърдите дъски, задигнати от шкаф в коридора. Какво по дяволите? В колко измерения едновременно се намираше изкривеното ми по най-извратени криви съзнание? Отворих очите си и за кой ли път ме премаза натрапчиво чувство за Дежа Вю. Какво става?

Застанах до прозореца на разнебитената стая. Гъста и разстелена студена мъгла. Но защо всичко беше толкова ясно? Защо виждах и планини, и чайки?! Отново миризма на портокалов сапун. Но и на дъжд.  Далечна гръмотевица, рязко заменена от какафонията от долния етаж. Момчетата бяха надули преносимите усилватели и огласяха цялата станция с песни на Limp Bizkit.

… It’s just one of those days.

Излязох от стаята и започнах безцелно да обикалям из коридорчето, нещо като дълъг и тесен прихлупен тунел, с разкъртени стари вградени гардероби. Два етажа. И двата с еднакво количество съсели по пукнатините.

… I think you better quit, lettin' shit slip, or you'll be leavin with a fat lip…

 След като минах около 3 пъти през една и съща точка на коридора усетих странно присъствие зад себе си, което въпреки неестествената тишина на дебнене, която създаваше, не пораждаше същата паника, която на изблици ме обземаше досега. Обърнах се и не видях никого. Поне не на нормалната за човек височина – погледнах надолу и видях някакво странно гротескно създание с тяло сякаш на гъсеница, но с люспи и глава на нещо средно между гаргойл и китайско куче. Обаче имаше нещо нередно в него - беше толкова шарено, че беше като излязло от детско филмче на Тим Бъртън - всяка люспа беше различен цвят, като имаха някакъв странен неестествен блясък и пораждаха у наблюдателя чувство за дисхармония в пространството. Физиономията му седеше застинала, с оцъклени очи и усмивка като на клоун. Продължих да вървя и си обещах никога повече да не седя с малоумния Мартин и да се друсам с хлороформ.

… Damn right I'm a maniac…

 Бях убедена до мозъка на костите си че щом липсва зачестилото от дни насам чувство, че „това вече се е случило” няма опасност създанието да е истинско. Реших че ще си взема душ, върнах се в стаята си и се съблякох. Животното продължаваше да припка подире ми. Взех си нещата и тръгнах към банята.

… You better watch your back, cuz I'm fuckin' up your program…

На вратата налетях на Цветелина, явно току-що изкъпана, още по халат.

-          Хрис, ще ми вземеш ли на връщане кецовете от банята, забравих си ги там…. Какво за бога?! – последното почти го изпищя и посочи нещото, ходещо подире ми.

… Your best bet is to stay away motherfucker!!

В този момент изтръпнах до такава степен че почти си изтървах хавлията. Значи или имах мултихалюцинация, или и Цвети беше предрусала, или – колкото и да не ми се щеше – Гаргойлът-куче беше истински.

-          Не знам, наистина. Мислех, че си въобразявам като го видях преди малко, обикаля след мен от десетина минути, но ми изглежда безобидно, каквото и да е.

-          Ако това е поредната мизерия, кълна се, ще разчленя Мартин.

-          Твърде умно е за да е изобретение от шано химикали и… хартия? Пластелин?

Цвети продължи да върви с мен към банята, явно от страх и започна да бъбри нервно с мекия си Казанлъшки акцент. Имаше основателна причина да си мисли че Мартин е привел в действие някоя от умопобърканите си идеи за това как да стряска хората в лагера, но това беше прекалено,  дори и за него.

… We've all felt like shit, and been treated like shit…

 Чудех се как да я успокоя, но не можех да се преборя с идеята че наскоро съм гледала филм, в който героите минаваха през подобни щуротии и краят не беше щастлив.  Реших че ще се изкъпя в банята в другия край на коридора и подминах близката. По пътя се разминахме с Мартин, който изглеждаше прекалено спокоен, за човек, току-що погодил мизерия. След 5 метра спря и ни извика:

-          Момичета… - ние се обърнахме с безизразно очакване към него, но и двете знаехме как другата се надява той да препатка от ужас от това, което вижда между нас и него. – Не влизайте в десета стая, ще ви залее боза. - И си продължи по пътя.

… And if my day keeps goin' this way I just might break somethin' tonight...

-          Не го видя! Не го видя! Той не го вижда! – Зашептя ми Цвети в истерия. Странно, но не бях изненадана. Явно определени хора виждаха нещото, но се чудех и защо то  не комуникира с никого.

-          Успокой се, ако беше опасно, досега няколко пъти щеше да ни е направило нещо. Ще оцелееш ли сама, само докато се изкъпя?

-          Мисля, че да. – каза Цвети и си избърса лицето в ръкава на халата си.

Навън се чуваше как дърветата се гърчат под почти бурен вятър. Отнякъде лъхна студен вятър и от образувалото се течение се захлопна един прозорец в банята. Вятърът секна внезапно като затишие пред буря и след части от секундата до нас стигна звукът от строшено,  след това и от разсипано стъкло.  Моментът на затишие си отиде и отново задуха.

And if my day keeps goin' this way I just might break your fuckin' face tonight!!

-          Супер. Сега и в банята ще е студено. Ако искаш ме чакай тук, няма да се бавя.

-          Добре.

Just give me somethin' to break!!

Горкото момиче трепереше сякаш беше не човек, а листо под напиращия вятър. Оставих я и затворих алуминиевата врата на помещението за къпане.

How bout your fuckin' face?

Миришеше на шампоан… И на портокалчета.

I hope you know I pack a chain saw, what!!...

Лампата на тавана премигваше като във нелеп филм на ужасите.

A chain saw, what!!...

А, ето, ярко сини кецове на варела под бойлера.

Its all about the he says she says bullshit…

Пуснах водата, и се облегнах на стената. Повторих си няколко пъти че съм сънувала не пътуването със влака, а факта че сега изобщо съм будна. Това трябваше да е просто малък, смешен, нелеп сън.

Бум, бум, бум.
Водата течеше по мен. Усилих топлия кран и настръхнах от рязката промяна в температурата. Изведнъж ми се зави свят, усетих как кръвното ми пада и картината… Изчезна.

Топлина, мека, но и изгаряща, светла, но и обградена от тъмнина. Огънят! Да, ето я луната. Някой вдясно ми подаде бяло шишенце. Аз го поех и бавно и дълбоко вдишах от него. Наясно бях че ефекта от това е само плацебо, но изпаднах в блажена безтегловност, когато усетих как мозъкът ми изключва за две-три секунди. Вдишах отново и някой издърпа шишето от ръцете ми, които бавно натежаваха.

-          Искам още! – измрънках без глас.

Светкавица. И после пак тъмно.
Бум, бум, бум.

So come and get it.

Топла вода. Изправих се и започнах да осмислям как е възможно да съм толкова тъпа, че да си позволя да припадна в банята. Спрях кранчето с топлата вода рязко и ме обля студена струя. Изругах, спрях и другото кранче,  увих си косата, загърнах се и излязох.

Забелязах, че гаргойлчето не беше ме последвало в банята, но затова пък седеше до Цвети и не помръдваше. Тя се беше окопитила, но изражението й беше особено интересно.

-          Никой не го вижда. Абсолютно никой. Минаха 15 проклети човека през проклетия коридор. И никой нищичко не каза.

-          То остана при теб, не ме последва. Сякаш знаеше, че ще те намеря и затова обикаляше с мен. А, ето ти кецовете.

Тя се пресегна и пое мокрите, току-що изпрани кецове. Ръцете й бяха изключително студени. И изведнъж създанието проговори.

-          Ищар, остави ме с Виола.

С Цветелина се спогледахме тъпо. Какво точно пък беше това?

-          На нас ли говори? – подшушна ми Цвети.

-          Да, че на кого друг да говоря?

Млъкнахме и пак се спогледахме. Животното се затътри с походката на дакел към стълбището.

-          Добре де, коя коя е тогава?

-          Ами, не знам. Чувала съм, че Виола е практически латинското за Теменужка. Всеизвестно е, че Ищар е богиня. Едва ли е съвпадение, че ти си Цвети, а аз се казвам Христина. Въпреки, че няма никаква логика такова странно кръстосване на езици.

-          Страх ме е. Защо иска да ида сама с него?

Все така по халат Цвети влетя в стаята за занятия и се закова на вратата сякаш се е объркала. Лицето й беше студено и невероятно безизразно. Обърна се на пети и избяга по коридора. Скочих като ужилена и хукнах подире й. Още си държеше кецовете. По ретината ми беше прогорена физиономията й на безчувственост. Подминах странното китайско куче, което сега се държеше като болонка. Не ме питайте как се държат болонките, просто имах чувството, че пред мен стои рошаво мъничко кученце с къдрави уши.

Все повече се сещах кой е този филм в който двама души виждат някакво гротескно създание, никой друг не го вижда, а тези въпросните не свършват добре.

-          Цвети! Ей! Цвети! Спри! Какво стана? Какво ти каза? Добре ли си? Цвети!!

Но тя продължи да тича. Влезе в стаята ни и си пусна халата на земята без да й пука че съм вътре и започна трескаво да се облича. През около 5 секунди си гледаше часовника.

А аз седях в недоумение. Тя си нахлузи мокрите кецове, от които буквално още течеше вода, сложи си една блуза наопаки толкова, колкото беше възможно (етикетчето й беше под брадичката), обу си къси панталонки, гушна ме и изфиряса от стаята.  Аз все така не схващах какво става. И проклетото Дежа Вю пак ме настъпваше по пищяла. Отново хукнах след Цвети и този път я настигнах в стаята за занятия. Заварих я да прегръща още по-ошашавени хора и да продължава да си гледа часовника. Навън изтрещя гръмотевица и започна да капе от небето.

И изведнъж си спомних. Гаргойла, гротескно животно, което го виждат само определени хора, чувство за повторение, време, гръмотевици, мълнии, потенциални кълбовидни мълнии… Пъзела се нареждаше и разкриваше нещо толкова ужасно, че ми се искаше никога да не се бях сещала. Проклетото ми заспало подсъзнание! Или поне да се бях сетила по-рано!

Тя знаеше колко време има. Затова си гледаше часовника. Затова гушкаше хората. Защото бяха последните, които щеше да прегърне. Гаргойлът беше бог на смъртта. И явно беше й казал кога й свършва времето. Тази буря беше последната стихия, която тя ще види.

Тя проговори.

-          Обичам ви всички. – и избяга през отворената врата.

-          НЕ! – креснах и хукнах след нея. След мен изтърчаха няколко момчета – умолявам ви, хванете я и я върнете вътре!

10 минути борба и тя пак беше под сухия навес на школата.

-          Знам какво става – започнах да я успокоявам – нали си даваш сметка, че ако то не ти беше казало какво ще стане, ти нямаше да излезеш навън? Щеше да останеш вътре, където няма как да ти се случи нещо.

В момента, в който го казах небето сякаш се разпра, изрева и стовари 60 000 волта в цимента на 5 метра от мен.

-          Дали? – каза Цвети. – реших да се отдалеча за да сте вие в безопастност. Гаргойлът ми каза, че ще ме удари гръм, Хрис. Не искам да има хора около мен.

-          Но стига, ние дори не сме вътре! Станцията със сигурност има гръмоотовод. Питайте Тео. Не може да няма гръмоотовод! Има гръмоотвод! Нали! Питайте го! – вече започвах да хълцам.

Около нас се беше събрал половиният лагер, сред хората беше и Тео. Човек на възразст, физик, изтъкнат мозък. Школата беше кръстена на неговото име, при това с право – той беше гордия ръководител на школата, от която излизат само интелигентни хора и медалисти по математика и физика. Беше обигран учител, който само с поглед можеше да усмири 70 загорели тийнейджъра, в главите на които се въртят само секс, простотии и в случая диференциални уравнения.

-          Да, има гръмоотвод, но… Базата е 60 годишна. Не мисля, че ако удари гръм с цел да убие някого, ще го спре нещо.

-          Не, не, не не нененененннн-не… - заеквах. Цветелина ме гушна още веднъж и пак запраши под дъжда колкото й краката държаха. А всички седяха и гледаха. – какво чакате бе!? – истерично се оглеждах – върнете я! Върнете я! – изкрещях и хукнах след нея.

 Някой ме хвана през кръста и ме завлече обратно. Усетих как рошава дълга коса се разстила по врата ми. Момиче? Опитах да се откопча, но не можах. Значи момче. Васко? Или Пешо? Няма значение, нямаше да успея да се откопча от него. Отпуснах се почти безжизнено.

-          Върнете Цветелина обратно.  – каза Тео и тежкия му авторитет беше достатъчен 3 момчета да хукнат след нея въпреки смъртната опасност.

Тео влезе обратно като с него отидоха още няколко момчета. Последвах ги почти безучастно. От незнайно къде се появи някаква вана, която мъкнеха към залата за занятия по стълбите. Какво ли беше съчинил физикът? Разбутаха чиновете и масите и сложиха ваната в средата на залата. Тео измъкна от някъде някакви железа и антени и започна да се суети около ваната, закачайки ги по някакъв шантав начин.

-          Сглобява гръмоотвод – прошепна ми успокояващо Мартин – сам съм правил подобно нещо.

-          В порцеланова вана?! – още не можех да прикрия истерията си.  – ами ако не стане?

-          Не е ли очевидно?

Отново домъкнаха Цвети. Този път тя не се опъваше. Стиснах я в задушаваща прегръдка и започнах да нареждам в ухото й:

-          Няма да ходиш никъде, полудя ли, няма да излизаш, моля те, не ходи навън, моля ти се, остани, недей да излизаш, моля те, моля ти се!

-          Хрис, след 40 секунди ще ме удари мълния. За твое добро ме пусни, защото иначе просто ще те удари и теб. – тя си погледна часовника – 35.

-          Луда ли си?! Защо си толкова спокойна?

-          Цветелина, влез във ваната. Всички излезте от тук. – Kaза Тео и всички механично започнаха да изпълняват каквото им беше казано. Дори и аз. Въпреки че умирах от ужас исках да остана вътре.

-          По-бързичко, 20 секунди. – каза безизразно Цвети.

Какво се случи?

Сънувах ли? Защо снощи се прибрах с влака, а днес се събудих тук? Защо изникват разни противни животни от анимета и казват на приятелите ми, че те ще умрат, а след това ги удря гръм?

-          Kaкво се случи? – чух се да шепна. – Какво стана?

Някой предпазливо отвори вратата на залата и се разнесе миризма на пепел. Тео стоеше в ъгъла на стаята и на лицето му беше изписано нещо средно между разочарование, страх и гняв. Така би изглеждал човек, който току-що е загубил всичко, в което вярва.

Беше ме страх да погледна във ваната. Знаех какво има там. Изведнъж спря да вали. Пак задуха вятър, който донесе аромат на портокалчета. И вдигна прахоляк. Но не е възможно мълния да изпепели човек. Как? Във ваната нямаше нищо. Само енергия. Енергия, която се насочваше, имаше аура и присътвие и сякаш… се втренчваше в мен. Преместваше се все по-близо и по ниско, като змия, която се готви да ме нападне. Изместваше се бавно и предпазливо, наместваше се в пространството. Кацна леко над главата над странното същество и постепенно се стопи във въздуха.

А гаргойлът стоеше до глезена ми и ме гледаше право в очите.