ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ТРИДЕСЕТИ: СВЕТЪТ НА НОМАДИТЕ
Прокълнатият знаеше за тая врата, знаеше, че се отваря много рядко, за кратко и не можеше да се каже къде ще те отведе. Самият той беше минавал през нея , без да може някога да определи в кой точно век беше и дали изобщо се намираше на земята. Всъщност, събитията в последно време му обясниха част от това , което видя в Света на номадите и го накараха да мисли, че беше попаднал в близкото бъдеще, може би петдесет години след настоящето.
...Нямаше намерение да преминава в друг свят, искаше просто да се скрие от преследвачите си. От няколко месеца един от големите босове на наркодилърите в Южна България го беше поръчал на двама наемни убийци от Молдова. Малко преди това , той все още беше един от хората на Къртицата и заедно с още няколко главорези наказваше проявили се дребни дилъри и шанаджии. Режеше уши, пребиваше ги, често пресушаваше кръвта от артериите им и след като прережеше гърлата им, от раните не изтичаше нищо. Но това ставаше само ако действаше сам. Но ето че един ден го накараха да закара една кола в малка къщичка в едно забутано село. Когато стигнаха, спътниците му извадиха от багажника едно малко момиченце със завързани ръце и крака , видимо упоено. Едва ли имаше повече от десет години, беше нежно, с розови бузки и светлокестенява коса. Попита какво е това дете, отговориха му,че шефът им искал да накаже бащата, довели я тук да я скрият, той щял да прави каквото му кажат. Щели да спечелят много. Мутрата се изпусна,че бащата бил наскоро провалил се наркотрафикант от Латинска Америка, когото заловиха ченгетата от Италия заедно с Интерпол. Заловеният кораб носеше половин тон кокаин и загубите на другите по веригата беше за милиони, така че Мозъка беше обречен. Засега не можеха да го ликвидират в италианския пандиз, но за дъщеричката си щеше да даде каквото му поискат и щеше да си стиска езика зад зъбите и да изпере пешкира сам.
Само че Гавраил, който в това си превъплъщение се подвизаваше под прякора Белмондо, използва още първия път, когато трябваше да пази момиченцето за да го изведе и остави пред едно полицейско управление, след което отпраши с колата си към границата. Но преследвачите го откриха и трябваше да тръгне по обиколни и неизвестни пътища, така стигна до споменатата от Самарянката спирка. Тръгна към центъра на селото, знаеше, че оттам може да мине през преките черни пътища ,но когато пресече шосето, се отзова в друг свят. Караше по невъобразимо разбит път, от двете му страни имаше купчини тухли и бетон от разрушени къщи, някои вече бяха обрасли с трева, храсти и дори малки дръвчета, които напираха да оцелеят и да се доберат до светлината. Колата едва не се обърна след като по чудо избягна голям ров след завоя. Трябваше да кара до края на селото, после влизаше в един пряк четвъртокласен , по който щеше да излезе близо до Хасково. Никъде нямаше жива душа, нещо странно, не се чуваха дори и кучета. Падаше здрач, тогава чу вик на сова и видя една призрачна сграда, чиито каменни стени бяха оцелели, дори и част от таванското помещение, явно точно то беше станало убежище на нощните птици.
Трябваше да мине и през други села, но навсякъде срещаше разрушения, някои от руините почти преграждаха пътя. Нямаше никакви коли, нито други превозни средства, като че ли беше попаднал в някакъв чудовищен катаклизъм. Не си спомняше да беше чул такова нещо в новините, всъщност, беше минавал през тия места и горе- долу си спомняше някои от крайпътните сгради, църковните камбанарии, изоставените училища. Но такова пълно разрушение...и безлюдност? Изведнъж почувства умора, не беше се хранил доста време, а нямаше нищо подходящо, нито едно едро животно, нищо, просто мъртвило...Най- доброто,което можеше да направи, беше да спре колата и да поспи, и без това беше паднала гъста мъгла. Облегна се назад и си помисли, че на другия ден непременно трябваше да намери прясна кръв, непременно трябваше да пие, независимо от какъв източник.
Събуди го удар по покрива на колата. Беше заобиколен от десетина души, мършава и парцалива сган, рошави и нечистоплътни, някои с тояги в ръцете. Говореха на непознат език.
„Какво ли искат?“
Всъщност, можеше да го разбере и без да пита, искаха колата и всичко в нея.
- Излизай!- извика му този, който беше ударил по покрива- Гърло кълца, изкорми!- Явно,не можеше да намери думи и красноречиво прекара пръсти по гърлото си. Изведнъж Прокълнатият проумя, че храната му е дошла на крака, тая паплач не можеше да е част от обществото, едва ли някой от тях фигурираше в някакви регистри и никой нямаше да ги търси... Бавно излезе от колата.
- Багажник!- заповяда тарторът. Той се запъти към багажника, бавно го отвори и сграбчи автомата, който носеше . Обърна се светкавично и започна да стреля. Някои се опитаха да отговорят на огъня, но бяха повалени, други решиха да избягат, без да знаят какъв стрелец е насреща им, боец, който воюва от хиляда години и за когото няма непознато оръжие, нито неподходящ момент да го използва.
Никой не оцеля. Пренесе труповете на един куп, после изсмука кръвта от един по- едър и видимо здрав мъж, който все още дишаше , агонизирайки, просто му помогна да не се мъчи дълго. Когато го хвърли върху купа, чу шум от хеликоптер, нима идваха за него?
-Май закъсняхме за купона- каза вместо поздрав единият от тримата мъже, които слязоха от него- Добре си се справил, браво! Откога ги дебнехме, срязаха ни мрежата на няколко места, съсипаха ни една овощна градина, изсякоха дори и дръвчетата.
Чак сега той си спомни, че всички ниви,покрай които мина,бяха оградени с високи мрежи с предупредителни надписи, че по тях тече ток. Всъщност, въпреки разрушените села, земята беше грижливо обработена и охранявана.
- Кои са те?- попита Гавраил. Мъжете бяха високи и широкоплещести, двамата бяха очевидно от азиатски произход, а третият приличаше на местен, с прошарена коса, мустаци и ясносини очи.
- Не знаеш ли? Май не си оттук.
- Живях в чужбина дълго- съобрази Прокълнатият- Отскоро съм тук, търся едни хора...Но май съм объркал пътя.
- Тук няма хора, само тия животни , които опустошават всичко.
И тримата бяха въоръжени до зъби и очевидно често си служеха с пушките. Представиха се като братята Хоанг, синове на баща виетнамец и майка българка, имали още двама братя и една сестра. Родителите им завършили агрономство в Пловдив, после отишли във Виетнам. Там разработили огромно имение от няколко хиляди хектара, но цените на селскостопанската продукция в Азия много паднали. Прочели в интернет, че българското правителство търси инвеститори да закупят и обработват земя на големи площи. Спомените им за страната били прекрасни, нали там преминала младостта им, а майка им имала и близки. Вложили много пари в земята, но още повече в мерки да я опазят.
-Когато дойдохме, започна по-големият, Йордан или Дан, както го наричаха другите двама, ни заведоха да видим земята. Качиха ни на хеликоптер и ни свалиха в полето, после ни заведоха да видим къщата на един от собствениците, тя се продаваше заедно с нивите. Голяма сграда на три етажа, оградена от четириметрови стени, дебели почти метър, с кулички за наблюдение по ъглите. Вратата беше много здрава, метална, пред нея имаше ров с вода и подвижен мост, досущ като във филмите за рицарските замъци.
Помислихме, че е ексцентрично хрумване на собственика, в нашата страна такива стени няма...Но след това ни разказаха за номадите...
-Преди около тридесет години във всички градове имало гета с бедняци, поколения от които не са работили, не са учили и живеели на социални помощи. Отличавали се с висока раждаемост и държавата се опитвала да ги принуди да изпращат децата си на училище, но нищо не станало. Децата посещавали училищата от време на време, защото само така получавали топла храна, но никой учител не успявал да ги научи на нещо. В четвърти клас все още не можели да четат, не говорели български, не знаели нищо за света, но затова пък имали сексуални връзки. Момичетата раждали все по- рано и по-рано, уродствата и смъртността на новородените били в ужасяващи размери. Защото те се женели само помежду си, братовчеди , а не били редки и кръвосмешенията...По време на голямата икономическа криза, парите за социални помощи свършили, а и работещите обикновени хора се вдигнали на бунт и не искали да плащат данъци , за да издържат паплачта от гетата. Тогава изборите спечелила една коалиция от националисти и отявлени расисти, които обещавали да решат проблема. Междувременно, обитателите на гетата плъзнали по селата и започнали да тормозят хората, които живеели там, имали много грабежи, убийства, гаври с възрастни хора...Полицията хващала извършителите и известно време ги изпращали на съд, но след това започнали да зачестяват случаи на съпротива , когато полицаите нямали друг избор, освен да застрелят съпротивляващите се. Имало случаи , когато двадесет души с брадви и тояги нападали двама- трима полицаи. Няколко убийства на служители на закона били последвани от хайки, след които събирали камари трупове...
Постепенно хората изоставили селата и се прибрали по градовете, които били оградени с високи стени и електронни аларми. Извън тях се излизало само с бронирани коли и самолети. Земята обработвали смелчаци, охранявани от специални командоси. Гетата били сринати из основи, под предлог, че къщите са построени незаконно или пък са се самонастанили в тях. Обитателите им били безмилостно изгонени. Специални отряди събрали изоставените малки деца под пет години и ги дали за отглеждане на приемни семейства.От тях сформирали корпус от елитни бойци, безмилостни и решителни, които изпращали да охраняват нивите на едрите земевладелци , бензиностанциите и заводите, които по естеството на производството си не можели да се намират зад градските стени. Командосите пристигали с хеликоптери, бетеери и стреляли без предупреждение, палели катуните, без да оставят оцелели. Били съвременни еничари, някои сигурно избили и свои близки, но никога не се разбрало дали е така. За момчетата и момичетата от корпуса единствените семейства били тези на приемните им родители, благодарение на които станали част от великата градска цивилизация.
Така се появили , живеели и загивали номадите, които все още притежавали някакви стари автомобили и някак си се снабдявали с гориво, нападайки някоя бензиностанция. Основният им поминък са кражбите на реколтата и мародерстването из все още неограбените села... Напоследък имало случаи на осъдени градски жители, които им продавали оръжие въпреки строгата забрана. На номадите било абсолютно забранено да притежават оръжие от всякакъв вид, докато за градските жители то било задължително.
Основната задача на властите била да ги държат разединени, от време на време да прибират децата им, но само тези до петгодишна възраст и да помагат на все още живеещите извън градовете да се устроят на безопасно място.
- Това е война, завърши вторият брат, Ван, съкратено от Иван, някои мислят, че ние сме по- силните, но не е така...Зверовете са много ,налитат на самотни хора или на двойки патрули, най-малко по двадесет се нахвърлят на един...Ако не си бил така добре обучен, нямаше да си жив. Къде си бил, някъде из Африка ли?
- Бях наемник да пазя една рафинерия в Нигерия...Бил съм и на един остров, близо до нова Зеландия, общо взето,все в занаята...
Поканиха го да пренощува в тяхната къща и да продължи на другия ден, можело да го откарат с хеликоптера донякъде. Другите двама братя, Нед и Пол , не се различаваха много, разбра, че били близнаци. Но родителите им много искали да имат и момиче, затова най- малката беше Ана, слабичка и крехка девойка с необикновена красота, която била известна певица, постоянно пускали нейни клипове по телевизиите. В огромната къща живееха и работниците, всъщност,те разполагаха с малки къщички зад стената, а недалеч бяха оборите с домашни животни и кокошарниците. Имаха и собствен водоизточник, слънчеви панели по покривите, а недалеч в нивите се въртяха перките на няколко ветрени генератора.
„Колко неочаквано, помисли си Гавраил, представяхме си бъдещето като огромно сметище, а това тук е в прекрасна хармония с природата...“
Събуди го воят на алармата, погледна през прозореца и видя, че братята вече тичаха към хеликоптера , въоръжени до зъби, с бронежилетки и базуки. Поиска да е присъедини към тях, дадоха му подходящо оборудване, а от инструкции нямаше нужда.
Когато излязоха извън крепостта, видяха приближаващ се бетеер с опознавателните знаци на Корпуса. От него излязоха двама мъже и една жена, високи и добре сложени.
- Здравейте, господин Хоанг!- поздрави единият- Май пак проблеми се задават...
- Така излиза, сержант , въпреки че вчера този юнак разчисти терена...
- Кой сте вие?- попита жената.- Представете се, ако обичате.
- Господин Радев идва от чужбина, но е много добре подготвен и идва с нас.
- Мога ли да знам какво мислите да правите? Впрочем,трябва да ви попитам, вчера видяхте ли деца с номадите?
- Не, госпожо, бяха само мъже, дори жени не видях.
- Знаете, че трябва да вземате децата, нали?
Дан вече беше обяснил защо толкова се грижат за номадските деца, просто населението в градовете застаряваше, раждаемостта беше паднала много през жестоките кризи и размирици от последните тридесет години. Имаха нужда от работници и войници и затова почти всяко семейство отглеждаше приемни деца.
- Ето ги!- посочи надолу Ван. Номадите бяха направили лагера си край реката, а тя беше придошла и беше заляла ниските брегове.- Май задачата ни ще е много лесна...
- Нали знаеш, че напалмът е забранен?- обади се Пол.- Не искам разправии с правозащитниците.
Само че братята му не го слушаха. Огънят за секунди обхвана крайбрежните тръстики и отряза пътя на хората за бягство. Разнесоха се ужасяващи викове, парцаливите, кльощави създания тичаха към разпенената вода, която носеше цели изкоренени дървета. Мъжете извадиха автоматите и се приготвиха да избият нещастниците.
-Чакайте!- внезапно извика Нед- Това е Ана, какво прави тук?
И наистина, крехката фигурка на сестра им притичваше приведена към единственият незапален край на тръстиките, здраво стиснала ръцете на две малки момиченца. До нея тичаше млад номад , който носеше на ръце още две деца. Изведнъж тя вдигна поглед нагоре и ги видя. Гавраил никога не можа да забрави дивата омраза и отчаяние в погледа на младото момиче.
През това време повечето от стълпилите се край брега бяха влезли в буйната река, хващаха се за изкоренените дървета и се опитваха да се отдалечат от мястото. Но по-долу по течението ги чакаха патрулиращите от бетеера. Нямаше спасение, едва ли някой щеше да оживее. Ван полека снижи хеликоптера и кацна на песъчливия бряг. Сестра му се запъти към тях заедно с децата, през това време другите държаха на мушка младия мъж с бебетата.
- Вземи децата от него!- заповяда Дан. Дай ги при нас и се качвай, бързо!
- Не!- изкрещя Ана, няма да ги взема! Вие ще го убиете, вече сте го взели на прицел!
- Ана, не прави глупости, качвай се!
- Вземете децата, аз отивам с него!
- Не идвай с мен, обади се младежът, аз умра, няма баща, няма братя, ти отива! Взема деца на мой сестра...моля!
Но момичето не отстъпи от решението си. Накара брат си да слезе и да вземе четирите деца, като стоеше винаги между младия номад и въоръжените мъже.
Изведнъж от храстите излезе, като че ли от огъня, забулена млада жена и хвана младежа за ръка. Без да погледне никого, без да каже дума, изчезна в дима от пожара.
-Ана смята, че сме убийци, каза Нед, тя се опитва да помага на номадите, да ги научи на нещо, а приятелката й ги лекува. Членуват в едно движение , което иска промяна на законите и права за номадите. Като че ли нещо може да ги промени!
Младата жена мълчаливо хранеше от биберона едното от бебетата.
- Близнаци са, а тези двете са им сестри, едната е на три, а другата на четири години. Майка им била убита вчера, както и цялото семейство на Азо...Защо го направихте, те бяха много болни всичките...Не, не и децата, само възрастните, Розали каза, че са яли заразено месо...
- Тя ще дойде ли у нас?- попита Пол с видим интерес.- Не я знам къде скита все, ще я заколят някъде...Ако е вярно това, което казват...
- Открили са група канибали , корпусът също ги търси.
- Коя е Розали?- попита Гавраил. Странната забулена като мюсюлманка жена му беше направила голямо впечатление.
- Приятелка е на Ана, дойде от Америка, прадедите й се изселили там преди повече от сто и двадесет години. Работила е като лекар, в момента прави експедиции и проучва номадите по целия свят. Америка не одобрява политиката на нашето правителство, смята я за расистка, според тях, ние правим етническо прочистване. Наложиха ни санкции, но Европа не се присъедини към тях...
- Всъщност, европейците най- напред нададоха вой срещу номадите, не само нашите, но и от други страни.Те се преселваха в техните страни и се препитаваха с просия и кражби, продаваха бебета, разпъваха колибите си в парковете...Настояваха нашето правителство да ги ограничи и да им създаде нормални условия за живот...
Разбира се, това не можело да стане,защото Голямата криза продължила много дълго, страната не можела да си позволи все по- нарастващите разходи за социални дейности. Тогава започнали размириците, омразата взела връх и по- силните изтребвали по-слабите...
Огънят на брега на реката беше погълнал труповете и останките от лагера. Прибраха се в къщата , където го запознаха с бъдещите съпруги на братята. Запознанството беше виртуално, момичетата живееха далеч, двете в Дания, третата в Израел, а пък Пол още не беше си намерил половинка. Разказаха му и още от семейната история. Майката на баща им била рожба на смесен брак на виетнамка и американец по време на войната. Войникът загинал буквално часове преди американците да се изтеглят окончателно от Виетнам. Американският й дядо я издирил , бил тексаски фермер и искал да отиде да живее при него, защото нямал други внуци. Но тя много скоро след това си намерила годеник в страната си и се отказала от първоначалното си намерение. След смъртта на дядото продала земята и купила много повече ниви във Виетнам.
Неусетно се свечери, а Гавраил пак не си тръгна. Нямаше никаква представа как щеше да се върне в неговото време...Някой стоеше на каменната пейка до едната от кулите.
- И вие ли се присъединихте към това безумие? Не разбрахте ли, че така не може да продължава, колкото и да прибират децата и да изтребват възрастните, те се множат,стават все по- отчаяни и свирепи...Нямат никакви задръжки, никаква представа за морал...
- Нападнаха ме и се защитих, ако не бях стрелял, щяха да ме убият...
Беше тайнствената забулена жена, все още в тъмнината се виждаха само очите й.
- Някога така се опитаха да изтребят бездомните кучета...Не успяха, нищо не се промени , докато хората не се научиха да се грижат за любимците си, да ги лекуват и кастрират...
- Предлагате да съберат номадите и да ги кастрират ли?-иронично попита Гавраил.
- Не знам. Тая страна ме привлича и същевременно плаши...Хората са много дружелюбни към мене, но когато стане въпрос за номадите, се променят изведнъж...какво мислите за семейство Хоанг?
- Не мисля, че е редно да ги обсъждаме, те ни приютиха, защитиха... Всъщност, кой е мъжът с тях, този с прошарената коса и мустаците?
- Техен съсед, който обработва земята в съседното имение. Бивш полицай, живее сам в една къща сред нивите. Когато всички се преселили в градовете заради грабежите, той отказал. Казал, че тази земя е принадлежала на рода му почти двеста години и не може да я остави , не може да я предаде...Всъщност, той се опитва да наема номади за работници, да ги учи на земеделие...Но другите , които продължават с мародерството, избиват работниците му. Беше ги научил да работят с машини, да се грижат за децата си, издейства от властите да ги оставят на родителите им. Но след това ги нападна бандата на Мършоядите, не включили тока по оградата, защото хората работели близо до нея и те успели да проникнат...Не ме карайте да ви разказвам какво намериха жандармеристите от тях...
- Сложно положение...
- Ани пък записва музиката им, те са много музикални, примитивни, но с усет за ритъм и безпогрешно възпроизвеждат музиката по слух. Ако сте ходили по заведенията в градовете, почти всички музиканти са от номадите.
- Мюсюлманка ли сте?-попита той.
- Не, защо? Аха, може би заради шала...Така не бия на очи и ме приемат по-лесно...
Изведнъж нещо в нея му се стори познато. Розали, звучеше почти като...Русалия? Изглежда,тя усети мислите му.
- Да, аз съм, Гавраиле- и свали шала.- както виждаш, още съм жива и се опитвам да правя добро...
- Изведи ме оттук- помоли я той- Не мога да остана, ако остана, трябва да убивам, едните или другите...Там, откъдето дойдох, е по- лесно, зная кои са враговете ми...
Но и тя не знаеше как да го върне в предишното му време, тя просто беше доживяла до това десетилетие.
Може би трябваше да се върне до вратата, но как? Предстоеше поредната неспокойна нощ, а на другия ден Мършоядите съвсем объркаха плановете му...
-
© Neli Kaneva Todos los derechos reservados