Б. затвори плавно очи, извади небрежно свитата цигара, и отваряйки плътните си устни, издиша дима. Тя съзнаваше, че пушенето не я прави кой знае колко щастлива, но това бе единственият начин да облекчи ледената болка, сковала душата и. Докато лежеше върху белите чаршафи и мислеше за първата си среща с НЕГО, Б. глътна част от дима и започна силно да кашля. Задави се лошо. Но това задавяне я караше да си представя как отровата навлиза бавно, но сигурно в дробовете и. Мазохизмът и нямаше граници! Подлудяваше я! Б. взе един сочен портокал от купата с плодове и го стисна, сякаш в ръцете си държеше памук. Киселият му сок се стече по кожените ù гривни, по цялата ù ръка... За секунда се сети за баба си, която казваше, че хората са като портокалите - понякога кисели, понякога сладки - зависи от сезона! Б. много обичаше баба си, но тя почина преди около година...

  При спомена за тази жена очите на Б. се изпълниха със сълзи, станаха по-сини от обикновено. Тя никога не плачеше. Създаваше представа за мъжко момиче, но сега мъката бе обхванала такава голяма част от безжизненото и тяло, че единственият начин, по който можеше да излезе, бе под формата на сълза.

  Родителите на Б. бяха разведени от години. Тя живееше с майка си, защото ненавиждаше уличниците, които баща и водеше в дома си. С времето този меко казано жалък мъж спря да се обажда на Б., а и тя не изпитваше особена нужда да общува с него. Б. не обичаше и майка си. Когато беше малка, двете прекарваха голяма част от времето си заедно. Майка ù смяташе, че е направила достатъчно за дъщеря си, но не подозираше, че точно сега Б. има огромна нужда от поне един разговор, който да не завърши както обикновено - със скандал!

 Единственият ù близък човек бе баба ù. Стара жена с младежки, буден дух, бивш кадър на Соца. Обичаше да чете книги. Това ги сближаваше с Б. Бабчето дори искаше да понаучи акордите на китарата, но смъртта изпревари плановете им... тази непредвидена гостенка...

  Слънцето вече залязваше. Доближаваше все повече и повече морето и сякаш искаше да се удави в сините му цветове. В стаята стана тъмно, мракът бе същият като този в душата на Б. Тя пророни втора, но по-малка сълза. Тъмнината я караше да си представя НЕГО и зелените му очи, покривани от чуплива тъмна коса. Не устоя на въображаемата гледка, стана от леглото си и се насочи към бюрото, на което обикновено драскаше някои от рисунките си. Следите от темпера го правеха някак "живо"! Имаше си уста, очи, дори и малка трапчинка от разлята сива боя. Б. се изсмя гръмко като знаеше, че видяното е под  въздействие на джойнта и е повече от невъзможно. Взе кутийката кола, която бе образувала малко петно върху скицника, и я надигна. Напитката се стече по гърлото ù. Б. усети газираните балончета в стомаха си. Изведнъж сякаш я удари гръм, цялата трепна, грабна червения молив в лявата си ръка (беше десничарка, но винаги рисуваше с лявата ръка) и започна да скицира кутийката върху една хвърчащо листче. В този момент на вратата се позвъни, Б. изтри стеклите се сълзи и сложи на лицето си онази изкуствена усмивка, която бе свикнала да вижда всеки ден в огледалото...