ЦВЕТЕТО НА САМОДИВАТА

Ангелина се доближи до огъня, все така взирайки се в танца на пламъците му. Зад нея кръгът се затвори и босите женски крака започнаха да сътворяват така познатия и ритъм. Опияняваща тръпка премина през тялото ù. Спря за миг в слабините и после, после избухна. Ангелина отметна главата си назад и дългата ù руса коса докосна земята. Разтвори ръцете си встрани, а тялото и се изпъна като дъга. Танцуващите пламъци се отразяваха по голото ù тяло. Учестеното ù дишане се изравни с ритъма на босите сестренски крака. Затвори очи и затанцува с движенията на пламъците. Извиваше тялото си. Русите ù коси докосваха върховете на огнените пръсти, а после искрящи се разпиляваха по раменете ù. Босите ù нозе описваха кръгове, а тревата под тях сякаш изгаряше с зелена светлина.

Някаква светла сянка се отдели от огъня и нежно обгърна Ангелина. Шептеше името ù, развяваше косите ù, галеше тялото ù. После проникна в нея.

Ритъмът спря, огнените пламъци застинали осветяваха неподвижните тела на нейните сестри. Ангелина сви дланите си в юмруци, стискайки ги докато изпита болка, сърцето ù бясно се свиваше и отпускаше, усещайки бумтенето му в ушите си. Времето беше спряло и тя беше единствената свидетелка. Доближи се до застиналите лица на сестрите си, огледа се в очите им и започна да усеща нахлуващия страх.

Тогава го видя, седнал на един от големите обли камъни. Наблюдаваше я с нескрит интерес.

•  

  • Кой си ти? - изстреля тя страха си.

  • Аз съм твоето пробуждане, Ангелина – с усмивка отговори странникът.

  • Какво си ти? - попита тя, опитвайки се да овладее странното чувство, което я обземаше.

  • „Аз“ съм „ти“. Твоето същинско „Аз“, истинското, знаещо всичките ти тайни, мечтите от най-малките до тези, които ревниво пазиш. Знам отговорите на всичките ти въпроси, знам следващата ти мисъл и избора, който ще направиш.

  • Преставях си те по друг начин - не спираше да го оглежда Ангелина.

  • Тук съм, сестро, да ти възвестя твоето пробуждане. Да ти кажа да не търсиш същността на всичко, да не се потапяш в неясни обяснения, да не се преспиваш с неугодни теб истини. Приемай всичко, което ти се случва със сърцето си, такова, каквото е. Оглеждай се в душите на другите, за да се видиш не такава каквато искаш да си, а такава, каквато си. Забравяй добрините, които си направила, но не и тези, които другите са сторили. Прави разлика между обич и страх, защото който обича, не се бои, а който се страхува, не обича. Гледай в очите на хората с любов. Не наказвай в гнева си, той е сляп и не прави разлика между добро и зло. И не забравяй, сърцето ти знае отговора на всеки въпрос, само трябва да го зададеш правилно. - усмихна се и закичи в косата ù самодивското цвете – Време е да се връщаш.

    Едва тогава видя колко високо се е издигнала. Огънят изглеждаше като малка светла точка, а някъде там трябваше да са сестрите ù. Изведнъж сякаш нещо я дръпна и тя полетя надолу.

    Отвори очи и видя скупчени над себе си силуети. Чуваше гласове, но те бяха далечни и неразбираеми. Усмихна се, за да покаже, че е добре и потъна в обзелата я приятната слабост.

Утрото разцъфна в зюмбюления си тоалет. Закъснелите нощни сенки триеха ефирните си тела в сградите и потъваха в сивата мазилка. Светлината се оглеждаше в уличните петна и продължаваше своя поход. Беше едва шест сутринта. Тя, седнала в леглото с отпусната глава и ръце, се наслаждаваше на последните ароматни нотки на съня. Погледна ръцете си и се засмя: “Самодива, колко реално беше всичко“

Стана от леглото и тръгна към кухнята, вече усещаше вкуса на кафето. Докато зареждаше кафеварката, се усети, че си припява песен, която не си спомняше да е чувала или учила. Думите сами излизаха една подир друга:

„Майка сина жени,

па му мома взима,

мома звездоброя,

мома шестокрила,“

Все така пеейки, влезе в банята и се погледна в огледалото. Лицето ù се изкриви, но устните ù продължаваха вече да шептят:

„мома самовила -

косата ù слиза

коню до гривата,“

Ангелина махна закиченото в косата ù самодивско цвете и завърши песента:

„полите ù падат

коню до гении...“