Сънуваш ли още? Недей! Никой не вижда сънщата ти, а ти ги забравяш в мига, в който се събудиш.

Защо си мислиш, че накой чува виковете ти през нощта? Защо мислиш, че, прегръщайки възглавницата, ще получиш утеха?

Не сънувай!

Не мисли!

Не мечтай!

Усмихни се, защото те има! Не просто някъде и не просто някога!

Тук и сега!

*   *   *

Онези жълти цветя, току – що откъснати. Подарени на някого от някого. С капчици роса по тях. Или сълзи? Заради нечий пропилян живот...Заради нечие моментно щастие...

И едни други цветя. Сухи. Като очите.

Протягам ръката си, стискайки повехналите стръкове. От дълго време искам да ги подаря на някого. Но няма на кого. Затова са почти мъртви...

Вървя по улиците на София. Преди по – малко от час луната ги освети. Градът скоро няма да заспи. Нито аз...

Минавам покрай една цветарка. Тя ме поглежда с насмешка при вида на посмачканите цветя в ръката ми. После хвърля изпълнен с възхищение поглед на величествените рози около себе си. Протягам ръка към нея. Искам да й подаря моите цветя. „Не, благодаря! Дори няма да мога да ги продам.” И ме изпраща със снизходителна усмивка.

Наблюдавам хората около себе си. Различни са. Едни – угрижени, други  просто се наслаждават на вечерта.

Разминаваме се...

Обичам да улавям погледите на непознатите. Някои просто извръщат глави, а други нахално ме гледат.

Като просякът в инвалидната количка. Впил очите си в моите. Нагло молещи, искащи...

„Нямам”, казвам, „но мога да ти подаря цветя!”

„Притрябвали са ми!”, чувам злостен отговор.

После става от инвалидната си количка и я подкарва към съседната улица, защото тук очевидно няма да спечели и една стотинка.

Студено ли ми е? Или само така ми се струва? Този ноември е необичайно топъл. Затова съм само по пуловер. И допреди малко не усещах студ. Откъде се появи така изведнъж?

Спирам. По средата на тротоара. Няколко души се блъскат в мен и ме отминават, ругаейки заради причиненото „задръстване”. Изпращам ги с поглед. И те ме гледат, отдалечавайки се.

Тогава разбирам. Студът е от тях. От очите им, от сърцата им. На всички тези хора, навсякъде около мен. С нерви, опънати до скъсване. С очи, виждащи само блясъка по витрините.

Усещам нещо влажно да се докосва до ръката ми. Същата, с която съм стиснала цветята. Поглеждам надолу и отново срещам поглед. Тъжен. Протягам ръката си. Кучето, което я беше близнало, се приближава, подушва цветята и побягва с жално скимтене.

Усмихвам се. Не очаквах да ги приеме.

А те вече съвсем увяхнаха...

Понечвам да ги хвърля в кошчето за смет. И чувам глас. „Недей! Не го прави! Та в тях още има живот! Никога не съм виждал по – истински цветове! Ще постоят малко в картонената ми крепост, а после ще ги изсуша. За да ги имам винаги и да виждам цвета им. Ще ми напомнят за теб, защото ти оцвети вечерта ми.”

Не мога нищо да кажа. А и не искам.

Просто стоя и гледам отдалечаващия се клошар. Прокъсаното му палто, босите крака, сплъстената коса... В едната ръка носи мръсен кашон, а в другата – цветята.

Спира. Обръща се и ме поглежда. Леко кимва с глава и се усмихва. Беззъба усмивка...

Тръгвам си вече.

Днес накарах един човек да се усмихне.

Откога ли не го е правил?

*   *   *

Ще сънувам ли тази нощ? Не знам...

А утре няма да помня...

Ще заспя с усмивка...