Да бъдем истински

История по действителен случай...

Нека ви разкажа за едно момиче, което толкова обичаше да пише, че оставяше думите да я оплитат в красиви словосъчетания, оставяше живота настрана и беше истински щастлива само когато пише.

Пишеше само заради себе си, пишеше всеки ден - стихове, разкази, поеми, дори романи. Опияняваше се от силата на изреченията, които раждаше душата ù. Живееше, за да пише. Намираше вдъхновение във всичко. Пишеше за любимите ù хора, за щастието, за тъгата. Позволяваше на всяко едно чувство, независимо какво е, да я обгърне и да се излее върху хартията. Не отиваше никъде без тетрадка и химикал. Не криеше нищо. Думите ù казваха цялата истина, всичко, дори и най-дълбоките помисли се изнизваха красиво дума след дума. Вярваше, че това е най-святото, че това е единственото нещо, което никога няма да я подведе или изостави.

Естествено обичаше да е влюбена, тогава пишеше толкова светли и нежни стихове. Но след всяко влюбване идваше раздяла. Ах, раздялата, тъгата... Дори и това не беше толкова лошо, защото позволяваше на най-мрачните и дяволски черни думи да идват при нея. Мъката беше огромно вдъхновение, тласкайки я към всяко кътче на душата и сърцето, позволявайки ù да напише най-тъжните стихове и разкази. Тя обичаше да плаче и да пише едновременно. Обичаше да чувства думите, независимо дали ù носеха щастие или тъга. Просто знаеше, че всичко рано или късно ще отмине, но как можеше да го остави без да бъде запомнено, без да е писала за него... Летеше, удавена в красиви, нежни, мрачни, адски силни и властни чувства, обладана от надежда, търсейки единствено следващото чувство, оставяйки следи в душите на всички, които я познаваха.

Но никога не беше откривала онова, на което толкова хора се радваха. Никога не беше намирала мъж, който да се влюби в нея. Имаше някои, които я искаха, които я харесваха, ласкаеха я, но не я обичаха истински. Тя не се беше чувствала обичана, обожавана и гледана по онзи начин, които само любовта може да донесе.

Тя никога не беше показвала писанията си на хората, дори и на най-близките ù приятели. Всъщност тя не искаше да ги крие, просто никой не я беше попитал дали може да ги прочете. Докато един ден и това се случи. Толкова съдбовен ден... Всички четяха и ахкаха, въздишаха, плачеха и се смееха. Тя се почувства толкова щастлива, толкова горда. До онзи момент не беше осъзнавала - тя имаше талант! Този талант, който я отличаваше от другите хора - талант да проумее и да напише истината такава, каквато е, до най-дълбоката и скрита същина. Но любимите ù стихове никой не разбираше (никой от приятелите ù), те бяха написани по необичайни начини и в тях ставаше въпрос не за детско влюбване, разбито сърце или красивата песен на птичките. Те бяха истински уникални, истински задълбочени и красиви, разкриващи същността на момичето. Но никой не ги разбираше, не можеха да вникнат, да усетят думите, да усетят силата на преливащите една в друга строфи. И тогава приятелите ù дадоха идея - показаха ù сайт, където може да публикува всичко, което пише, и то ще бъде четено от истински поети, които ще могат да я разберат.

И тя го направи - започна да публикува. Но започна с няколко по-забавни разказчета. Хората четяха нейните неща и наистина ги харесваха. Тя се чувстваше така добре. Хората се смееха, радваха се. Тя започна да посещава сайта почти постоянно в очакване на още читатели, на още коментари, на още отлични оценки.

Беше започнала да пише не за нейно удоволствие. Стиховете ù, разказите ù вече не отразяваха истинските ù чувства, вече ги пишеше така, че хората да ги харесват. Не оставяше думите сами да идват при нея, тя ги търсеше. Пишеше смешни разкази и страстни еротични и/или любовни стихотворения, които хората разбираха и харесваха.

Но цената беше голяма - тя загуби връзка с онова нещо вътре в нея, което ù даваше най-уникалните начини да каже дори и най-простите неща. Сега каквото и да чувстваше, просто го караше да изглежда смешно, подиграваше се на тъгата, усмихваше се постоянно, дори изглеждаше различно. Вече не беше онова момиче, което предпочита удобните пред модерните дрехи и обувки; вече не беше онова момиче, което вечер, преди да заспи, плачеше и пишеше. Тя загуби истинския си, уникален стил, загуби способността да разкаже действителността, да седне и просто да пише, без да се замисля хората как ще го приемат.

След като толкова се бе променила, съответно се появиха и повече хора, които искаха да прекарват времето си с нея, все пак беше станала толкова забавна и лъчезарна... В крайна сметка най-накрая се появи и мъж, който се влюби в нея истински, така, както беше мечтала толкова много пъти. Караше я да се чувства специална и щастлива, в неговите очи тя бе единствената.

И в началото това ù стигаше. Беше доволна, бе го открила, бе го усетила. Но след време започна да се замисля, започна да осъзнава - той не обичаше истинската нея, той не я познаваше истински. Въпреки че в очите му тя бе уникална и той вярваше, че никъде другаде няма да намери такава жена, вярваше, че тя е неповторима и истинска, това не ù носеше утеха, защото тя знаеше, че всъщност е точно обратното - от чувствително и неповторимо момиче вече се бе превърнала в безчувствена, изкуствена жена. Къде отиде истинското чувство? Нямаше го! Беше празна, оставена с желанието да задоволи желанията на обществото. А той обичаше момичето-клише, момичето, което е накипрено и постоянно се кикоти.

Колкото повече време минаваше, толкова по-отчаяно загубена започваше да се чувства. Спря да излиза, спря да говори с хората, спря да публикува глупавите обикновени разказчета, които всеки можеше да напише и в които нямаше нищо по-задълбочено от простащина. Остана сама в търсене на загубеното, в търсене на истинското. И беше нужно много, много дълго време да го открие. Приятелите ù вече бяха спрели да я търсят, той сигурно отдавна я бе забравил. Всичко беше по старому - нямаше мъж, който да я обича; малко бяха хората, които искаха да прекарват времето си с нея; спря да се гримира и да носи модерните и неудобни парцали. Пак беше себе си, пак се усмихваше непринудено, пак можеше да пише.

И тогава един ден го срещна - мъжа, който преди време я обичаше и обожаваше. Сега едва я позна. Беше толкова странна среща, не беше лесно да се погледнат в очите. Смайване се изписа на лицето ù. Той все още я гледаше по онзи начин... все още я обичаше!

Започнаха да се виждат отново, да си говорят, тя му разказа всичко, разкри му се такава, каквато е. А той... някак си не остана учуден...

П.П. Бъдете себе си!