Имало едно време едно момче, което, за разлика от останалите свои себеподобни, не обичало футбола, колите и всички останали неща, които трябва да те  правят щастлив. Това момче било много зле в училище... Имало слаби оценки, нямало почти никакви приятели, защото на подсъзнателно ниво, той странял от хората. Просто не ги разбирал... или по-скоро не разбирал себе си. Един ден, на едно място, един човек го попитал: "Ти за какво живееш?". Отговорът дошъл бързо като светлината, когато си включваш лампата... "За любов"...
Минали години, но той така и не се влюбвал... Седял у дома, слушал музика и гледал филми от типа на "Амели Пулен"... Светът бил толкова безсмислен за него, че той постоянно търсил някъде, някаква истина, на която да се опре. Чел философия, астрономия и всякакви други глупости, които всъщност са абсолютно безсмислени, на фона на любовта. И така минавали още години... без смисъл, без цветове, без искрени усмивки... С тъга, с отчаяние и антидепресанти... Удрянето на главата беше се превърнало в рутина. И така, докато не я срещна.
Сещате ли се за сцените от филмите, където комети падат в Париж и той заприличва на счупена солничка, чийто пълнеж е изсипан по масата? Ето така се бе почувствал той... Само че в положителна насока, разбира се. Няма да говоря за начините, по които се сваляха, защото това са неща, които нямат значение на фона на магията, която битийстваше около тях. Чувството, докато бяха заедно, можеше да се сравни само с чувството, когато пак са заедно. Това бяха най-искрените усмивки, най-искреното мълчание, най-искрената прегъдка... Тя имаше очи, които само тя можеше да има. Беше добра, мила нежна... За него, тя бе Господ... Той наистина бе готов да умре за нея и то не само на думи. Това беше първият и единствен човек, който той така обожаваше. Ще ви го формулирам и по следният начин: Ако вярвате в Бог, си представете, че той идва и ви докосва с неговата абсолютна доброта... Ето това той чувстваше към нея...
Но както трябва да следва в този мизерен свят, тя го остави, замина си, заряза го...
Сега той е там, където беше преди... Дълбоко в сивият, мизерен, гаден, лишен от смисъл, свят... Единствената алтернатива, не е алтернатива, защото ще нарани много близки, а той не иска да наранява никого, защото усеща какво е. Сега той е принуден да се лута, в отчаяните си мисли и душевни терзания. И то не заради друго, а защото тя беше прекалено умна, а той прекалено тъп (помните, че има двойки в училище, нали? За повечето хора, това, по това се мери, колко си умен и според тези хора момчето е тъпо), за да я задържи... Но, иначе всеки му повтаря: "Хей, животът продължава" и не разбират, че той, когато чуе думичката ЖИВОТ, започва да се оглежда за нея...