Да обичаш...

И изведнъж денят ти се запълва, а правиш все същите неща. Можеш да усетиш всяка секунда, докато просто си седиш на дивана и гледаш в една точка. Усещаш как случайно заменяш музиката с моментите, в които просто можеш да лежиш на леглото, а слънцето те огрява. И не мислиш... не мислиш за нищо, защото си щастлив. Усмихваш се на невидими неща без да се тревожиш, че ще те помислят за луда и копнееш, копнееш само за едно нещо – да го гледаш в очите и затаила дъх, бавно да се давиш в тях. Запълваш вечерите в слушане на Sade - No Ordinary love - без да ти омръзва. Всичко изглежда толкова просто и някак необикновено, че не можеш да повярваш, че това си ти. Защото горчивата усмивка от вчера е открадната с една целувка, а малките тъжни мисли, които се надпреварваха коя първа да те побърка, са се изпарили, без да се усетиш. Понякога си мислиш, че трябва да си толкова щастлива, когато толкова хора наоколо се разхождат, свели с мъка главите си, угрижени и заспали в своите проблеми. Продължаваш напред по улицата, надявайки се, че един ден и те ще усетят това, което и ти. Неусетно преминаваш през хиляди красиви моменти, които сте преживели преди минути и се молиш всичко това да не е само филм, който ще свърши, когато стигнеш до вас, но ето, че телефонът звъни. Щастието се обажда, за да ти каже, че има някой, на когото му пука, че дишаш, някой, който иска да види усмивката ти, онзи, който е причината за нея, онзи, който ти дава сили да мечтаеш, а не разрушава малките ти пясъчни замъци. И всичко има смисъл, защото има кой да му придава такъв, а единственото, което трябва да направиш е толкова просто. Обичаш.