„Те са неверници, убийци, злодеи!“
„Те се опитват да ни завладеят, да ни подчинят, да ни превърнат в роби!“
„Убивай!“
„Отмъщавай!“
„Прочиствай!“
„Заличавай, в името на Аллах!“
„Умри, в името на Аллах!“
„Аллах е велик!“
Саид стоеше на централната мюнхенска метростанция и в главата му се въртяха всички тези фрази, които чуваше почти откакто се беше родил. Беше едва на дванадесет години, но нямаше нищо детско нито в лицето, нито в изражението, нито в стойката му. Отдавна меките детски черти се бяха изострили, нежната кожа беше загрубяла, а тялото му беше обучено да търпи, да убива, да страда. Беше войник на Аллах, така му казаха още когато беше невръстен и не разбра съвсем значението на тези думи.
Само очите издаваха една детска наивност.
Едва що беше проходил и баща му го заведе във военните лагери. Гледаше как по-големите се подготвяха физически, слушаше проповедите на водачите, тръпнеше от разказите за злината на неверниците. Виждаше как по-големите отиват да се борят за правото си, ви ...