„Те са неверници, убийци, злодеи!“

„Те се опитват да ни завладеят, да ни подчинят, да ни превърнат в роби!“

„Убивай!“

„Отмъщавай!“

„Прочиствай!“

„Заличавай, в името на Аллах!“

„Умри, в името на Аллах!“

„Аллах е велик!“

Саид стоеше на централната мюнхенска метростанция и в главата му се въртяха всички тези фрази, които чуваше почти откакто се беше родил. Беше едва на дванадесет години, но нямаше нищо детско нито в лицето, нито в изражението, нито в стойката му. Отдавна меките детски черти се бяха изострили, нежната кожа беше загрубяла, а тялото му беше обучено да търпи, да убива, да страда. Беше войник на Аллах, така му казаха още когато беше невръстен и не разбра съвсем значението на тези думи.

Само очите издаваха една детска наивност.

Едва що беше проходил и баща му го заведе във военните лагери. Гледаше как по-големите се подготвяха физически, слушаше проповедите на водачите, тръпнеше от разказите за злината на неверниците. Виждаше как по-големите отиват да се борят за правото си, виждаше почестите, славата, уважението, което получаваха. Много от тях никога повече не се завръщаха, но той знаеше, че Аллах ги е прибрал при себе си. Те бяха негови войни, заслужили неговата милост. Шериат!!!

Закопня да е един от тях. Влагаше цялото си усърдие във физическите занятия, запозна се и разучи всички налични оръжия, научи се как да прави бомби, как да се маскира, как да остане незабелязан. И в същото това време четеше и препрочиташе Корана, отбелязваше отделни пасажи, молеше се упорито за милостта на всевишния.

И един ден молитвите му бяха чути- беше избран да направи самоубийствен атентат в сърцето на Мюнхен. Най-после дойде и неговото време. Преливаше от гордост, радваше се на уважението на всички, баща му се гордееше с него както никога до сега. Само очите на майка му се напълниха със сълзи.

Избраха един от сутрешните пикови часове, когато в метрото имаше хиляди, не, стотици хиляди хора. Щеше да е нещо голямо, нещо велико, щеше да запише името си в историята.

Още преди изгрева на слънцето, Саид стана, направи сутрешната си молитва и започна да се подготвя. Най-напред постави елечето със закрепени от вътрешната страна експлозиви. Малък червен шнур висеше отдолу, едва забележим. Когато моментът настъпеше, просто трябваше да го дръпне. Толкова бе просто. Отгоре наметна една скъсана куртка и обу протрити панталони. Щеше да влезе в метрото и докато настъпи момента да се преструва на просяк. Отлично знаеше, коя позиция трябва да заеме, вече бяха наблюдавали от няколко дни потока от хора. Огледа се и остана доволен- експлозивите не се забелязваха, а на пръв поглед приличаше на уличен хлапак, просещ милостиня. Чудесно! Не биваше да забравя и миниатюрния предавател с който щеше да поддържа връзка до последно с помощниците си. Ако нещо се обърка и бомбата не се задейства, той щеше да ги предупреди в подходящия момент да я взривят от разстояние. Нямаше да има грешки.

Докато слизаше по стълбите в метрото, под тежестта на бомбата изгуби равновесие и падна. Удари си лошо главата в парапета и от челото му рукна кръв. Стана, опита се да се избърше с ръка, но видя, че влака, който чакаха, ще пристигне след петнадесетина минути. „Толкова по-добре“, помисли си Саид и остави кръвта да се стича от челото му. Забърза към мястото, трябваше да е готов. Хората вече се стичаха от всички страни. Избра си позиция и застана смирено с протегната ръка. Затвори очи и започна да отброява наум. Имаше доста да брои, но какво друго му оставаше, освен да чака.

Допирът близо до раната му го накара да отвори очи. Една жена стоеше пред него и се опитваше да почисти лицето му. Инстинктивно се отдръпна и понечи да изблъска жената. Тя не помръдна от място, а само започна да му говори нещо. Не разбираше и думичка от този език, но гласът беше мек и кротък. Напомни му за нещо, но точно сега не можеше да се сети. Остави я да попие кръвта около окото му, и без това му пречеше да вижда.

Погледна светещото табло и разбра, че остават единадесет минути точно. Жената изхвърли окървавената кърпичка, извади нова и с още по голямо старание започна да почиства раната. Мекият глас не преставаше да се лее, нежно и галещо. Гласът на майка му, когато беше бебе. Само тя му беше говорила с такава топлина. Погледна жената в очите- кротък, смирен поглед, излъчващ добрина и обич. Към него ли? Само майка му го беше гледала така. Преди колко време беше това? Вече не си спомняше.

Погледна светещото табло и разбра, че остават седем минути точно. Неволният допир на женската ръка накара тялото му да усети топлина. Таково блажено чувство, което беше изпитвал само от майчините ласки. В един друг свят, в един друг, забравен живот, или не дотам забравен. Нея ли трябваше да убие? Тя ли беше врагът? Тя ли искаше неговата смърт? Огледа се и разбра, че единственият, който мислеше да убива е той.

Погледна светещото табло и разбра, че остават три минути точно. Заблъска жената към изхода и закрещя:

- Go, go, go!- една от малкото думи, които знаеше на английски. Но защо не помръдваше, защо продължаваше да се опитва да му помогне?

Оставаха две минути. Опита се отново да я отпрати, но тя пак не помръдна.

- Саид, проблем ли има?- бяха неговите помощници, съвсем ги беше забравил- Саид, проблем ли имаш?

Саид не отговори. Знаеше, че когато пристигне влака и пътниците започнат да се точат ако не той, то другарите му щяха да взривят бомбата.

Оставаше минута. Тази жена не трябва да умре днес, не и от неговата ръка. Той не е убиец на невинни, на милостиви, на състрадателни хора. Той не е убиец на майки.

Вече чуваше приближаването на влака, а останалите не спираха да крещят в слушалката. Трябваше да тича, към тунела, в нищото, където нямаше хора. За последен път изкрещя на жената да се маха и се затича с всички сили към зеещата черна дупка.

- Саид, какво се случва? Къде хукна?- ясно чуваше гласовете, както и неравномерното им дишане и тропота на крака. Те бяха тук, долу, с него. Всеки момент щяха да задействат бомбата. Ето го и тунела, празен. Трябваше да тича, но внимателно. Знаеше, че не бива да падне на релсите, не и преди да е достатъчно далече от хората.

„Внимавай, Саид!“

„По-бързо, Саид!“

Повтаряше си го постоянно, докато препускаше по тясното тротоарче в близост до релсите. Беше вече непрогледно тъмно. Влакът спря.

Оглушителен трясък.

За последно видя майка си надвесена над него, да го милва нежно.

- Мамо, успях ли?- бяха последните му изречени думи.

***

Да, Саид успя. Беше се отдалечил достатъчно. Експлозията предизвика много материални щети, паника и ужас сред хората, както и ранени. Но важното беше, че нямаше тежко ранени или жертви. Освен Саид, който сега е при новия си бог. Бога, който откри минути преди края на краткия си живот. Бога на любовта.