Вече почти се стъмва. Ускорявам крачки, бързам да се прибера, че ме е страх от койоти. Оня ден по светло видях две да пресичат пътя близо до парка, че и хора нямаше наоколо. Много приличат на бездомни кучета, бая едрички, със сивкавокафеникава  козина. Не се говори да са нападали хора, но знае ли се! А колко много зайчета наоколо! Подскачат си спокойно, хрупкат си засъхнала тревица, даже и не бягат, като се доближиш до тях, като нашите гълъби са. Горкичките! Знам, че някои от тях не ще успеят да избегнат острите зъби на прегладнелите хищници. 

        Прибирам се вкъщи през двора и влизам в дневната. Снахата подрежда нещо в шкафовете в кухнята, синът ми налива в една продълговата каничка доматен сок и някаква зеленикава течност от стъклено шише. Бързам да им се похваля, че вече имам познати в комплекса. Разправям им аз за срещите ми с индианката и руснаците, със съседа американец и с периферното си зрение фиксирам леко присмехулната усмивка на снаха ми, която се опитва да я прикрие със сериозна интонация:

               – А, много хубаво, майко! Да, да, има доста пенсионери в комплекса. Хубаво е да се запознаеш с тях. Може да излизате заедно да разхождате кучетата в парка – чудя се дали добронамерено го казва или се съмнява в моите способности бързо да науча езика им и да се сприятеля със съседите американци. 

               А синът ми добавя:

               –  Майко, ти май и пенсионерски клуб ще основеш тук. – Мълча си аз, знам, че с В-визата, с която съм тук, мога да пребивавам в САЩ само 6 месеца на година, но не си знаят те човека. Ако науча бързо английския, тук, в Скотсдейл, мога да основа състав за балкански народни песни и танци. Имам опит в тази работа, сиреч в културно-масовата дейност. 

        Преди двадесетина дни ходихме на Български фолклорен събор във Финикс под надслов "Тъпан бие". В двора на един доста внушителен арт център* бяха го организирали. Събрали се около двеста нашенци в съботния следобед, опънали едни дълги маси, подредили до една от стените на сградата доста богатичка изложба с предмети от бита и носии от различни краища на България, предлагат български ястия и напитки в няколко шатри, а на една от тях можеше да си вземеш топли пуканки и захарен памук даже. Точно в този арт център почти в центъра на града, имало е постоянно действаща група за автентичен български фолклор. Представете си! Само една от участничките в нея, освен хореографката, е българка, останалите са с друга национална принадлежност: китайци, виетнамци, тайландци, костариканци, перуанци, ирландци …., от всякакви други националности, ама танцуват от душа нашите български хора и танци, та пушек се вдига. На събитието бяха поканили и една доста гласовита народна певица, а музикантите в оркестъра бяха истински професионалисти.    

            Като забиха ония ми ти три големи тъпана - бум! бум! бум! ..., като изписка оная ми ти родопска гайда, като разцепи хоризонта на две високият тонов регистър на кларинета, като заизскачаха изпод кръшните пръсти на акордеониста игривите неравноделни тактове 7/8 и 7/16 на ръченицата, трепнаха сърцата на българите - американци и по лицата им се изписа едно неописуемо умиление и оживление. Наизскочиха иззад масите и столовете, излязоха на площадката, като заситниха оная ми ти тракийска ръченица, око веселие да види, душа да се отпусне и политне! После оркестърът засвири последователно ганкиното, пайдушкото, елениното, петруниното, граоовското хоро, тресе се че се пука засъхналата и зажадняла за влага аризонска земя изпод нозете на българските емигранти. Усилвателите бяха доста мощни и огласяха околността, но никой не дойде да направи забележка. Вероятно организаторите бяха взели разрешение от местните власти.

         Що чудо беше! Срещу арт центъра имаше високи жилищни блокове и от време на време някой аризонец се подаваше на балкона и се застояваше там за по-дълго. Сигурно им е харесала нашенската музика на жителите на Финикс. Аз само на „Руме, моме“ се вредих, на граовското нещо ми се преплитат краката. Дайчовото също го играя, но тогава си хапвах и го пропуснах. Та там се зароди в главата ми идеята и в Скотсдейл  да направим нещо подобно, още повече, близо до нас  на около километър и нещо също има арт център.

            Да, обичам музиката и танците на всички балкански народи: и българските, и турските, и гръцките, и сръбските. Виж, хърватската музика не знам как звучи. Албанската също. Горан Брегович, сърбинът, нали го знаете, единият от хитовете му е „Аризонска мечта“? Да, от годините на моите младини е, но който е слушал тази песен, не забравя нито ритъма, нито звученето ѝ, а и текстът ѝ никак не е за подценяване.

            Ох, нещо детско, недорасло се спотаило в мозъка ми за вечни времена. Понякога в главата ми прещракват едни щури идеи! Представяте ли си американец да играе „кючек“. Избива ме на смях, но и те си заслужават майтапа. Много, много са сериозни тези хора, като че ли ще живеят вечно на тая земя. На Хелоуин си украсяват градинките пред къщите със скелети на кучета, котки и хора, някои от човешките скелети са високи два метра, много са страшни, но май бързо забравят, че няма да векуват тук, че не са безсмъртни. Особено калифорнийците. Едни наперени такива, със самочувствие, ще кажеш че са господари на планетата. Не знам дали идеята ми да побългаря малко американците ще се сбъдне при това мое пребиваване тук, но аз не губя надежда. Проумявам, проумявам аз, че да направиш някаква сериозна промяна – революция в мисленето и в манталитета на хората, много добре трябва да си подготвен. Да имаш значима идея, цел и задачи, конкретизирани в проект с уточнени ресурси и описан технологичен процес на реализация, с предвидени рискове и загуби и най-вече да говориш езика на онези, на които искаш да им сториш добро. Как иначе ще ги убеждаваш, как ще им въздействаш?

          – Майко да ти налея ли шот от текила? – пита синът ми. Кога пък съм пила аз текила!

          – Каква текила? Тук да не е Гърция? – питам с подсилена доза недоумение аз.

          – Ти си в сериозно заблуждение, да знаеш! – опонира ме той. – Текилата си е мексиканско питие, а не гръцко, и се прави от сока на агаве!

          –  Какво е пък туй агаве?

          –  Ами онова растение, с продълговатите над метър, два дълги синьо-зелени листа, дето растат направо от земята, с бодливи шипове по краищата им. Две, три има в градината пред къщата, не ги ли забеляза. Не само че не ги забелязах, ами вече и два пъти бях ги поляла даже, макар снахата да ми направи забележка, че тука всичко автоматично се полива. Как да не полееш, повече  от месец сме тук, а капка не падна. Пък още колко време ще е така сухо, един Господ знае. Зеленинка е и то душа има, и то жадува за водица!  

          Гледам, внуците са потънали в дивана, даже и главите им не се виждат, следят с интерес някакъв филм за полицейско разследване на престъпници във Флорида. Пък и от български толкова разбират, но все пак не бих искала да им давам лош пример, т.е. да си помислят, че баба им се пада по алкохола. В БГ аз даже и бира не пия. Кимам с глава към стъкленото шише със зеленикавата течност и тихичко казвам:

              – Само две, три глътки, без доматен сос. Искам да опитам вкуса му. – Налива той в специална стъклена чаша, наричала се кабалитос и ми обяснява как се пие текила. Сервира ми го със резенчета лайм и сол отстрани на стъклена чинийка. Отпивам няколко глътки, лапвам едно резенче лайм, нарушавам традицията, не ползвам сол, че имам висок холесторол и пия „Заранта“, триглециринът в кръвта ми е с наднормени показатели. Ооо, страхотен вкус! На две, три надигания гаврътвам аз текилата. Още един кабилотос с удоволствие бих надигнала,  но …. гостенка съм, трябва да си знам мярата. Два пъти по 30 мл едва ли ще ме удари в главата?! Синът ми е много добър познавач на жестомимичния език. Взема стъклената бутилка с текилата и ме поглежда. Кимам с глава. Пълни повторно чашката ми.

           Като огън се лее по жилите ми текилата от агаве! Има особен, омайващ микс от аромати на ванилия, канела и джинджифил, но кое преобладава, не мога да определя. Ооо, тая зеленикава напитка май подобрява и зрението?! Започвам да виждаш нещата  около себе си в по-ярки цветове. Ще захвърля очилата преди да се завърна в България, така се очертава. Непознат вкус, не е като на нашата джанковица, но е много приятен. То такива растения ги има и в България, даже в градината зад къщата имаме едно, ама откъде да знам аз, че се нарича агаве и че от него се изцежда такава живителна течност. Снахата уточнява, че сиропът от агаве е незаменим заместител на меда и захарта и има профилактично-терапевтично въздействие срещу ред заболявания. После се рових в Google и научих, че още в древността ацтеките са познавали полезните свойства на агавето, наричали са го „дар от боговете“ и „медена вода“, приготвяли са церемониално вино от листата му. Днес в Аризона могат да се видят плантации със стотици декари агаве, отглеждани  с цел извличане на влакна от листата на растението за производство на хартия, килими и платове.

            Много неща научих и за  кактусите сагуаро. Освен че са естествено защитен дом за много птици, които си вият гнезда в кухините им, плодовете им са ядливи и са много вкусни и полезни, понеже съдържат витамин С и В12 в големи количества. Опитах ги, имат вкус на сушена смокиня. Богатото съдържание на двамата витамина в тях стимулирало имунната система, предпазвало организма от сърдечно-съдови заболявания, забавяло процеса на стареене и предотвратявало преждевременната появата на бръчки, така ме осведоми и обнадежди Google за емблематичното растение на тези географски ширини. Индианците от древни времена лекували с извлек от сагуаро артрит и ревматизъм, традиция, която днес е печеливша технология във фармацевтичната промишленост тук. Освен сагуарото, някои други видове кактуси също съдържали витамин B12 в големи количества, който, знаете, е от съществено значение за здравето на мозъка и за профилактика на деменция и алцхаймер, затова местните тук ги използвали и като зеленчук, добавяли ги  към зелените салати. Не съм опитала още салата с кактус, но в най-скоро време ще добавя този полезен хранителен продукт в менюто си.

           Надигам аз чашата, изсмуквам си сока от лайма и започва да ми става леко-леко, сякаш ми никнат криле и ще политна. Що да си кривя душата, милея за познатото и родното, но да си призная и тук не ми е зле. Кактус и агаве също могат да заситят глад и жажда, от болест да те предпазят, да съхранят свежа и непокътната паметта ти и да те подмладят, че и душа да погалят. От няколко седмици се наслаждавам на красивия залез зад хълмовете на планинските възвишения на Сиера де ла Педро и да си призная, не ми се стяга душата. Изгрева го пропускам, все пак съм гостенка, не ставам в 6 часа да правя закуска. С една дума, не ми е зле тук, не се чувствам чужда.

                 Всяко докосване до другостта като природа, бит, нрави, манталитет, нрави и обичаи, изобщо до културата на непозната общност обогатява човека, разширява границите на духовния му кръгозор. Сега, при последното ми пътуване до САЩ, почувствах и осъзнах, че пътуващият човек може да отгледа в себе си чувството за принадлежност към всяко кътче на планетата, да се наслади на гостоприемството на всяко село или всеки град по света, да открие човечност и доброта във всяка човешка душа, без значение на различията в култура, бит, език, религия и т.н.

             Ако някой с дума или деяние събужда в душата ти чувство на радост, усмихва ти се, проявява желание за контакт с теб, дори когато е разбрал, че не говориш езика му, това означава, че той те приема като свой. Да, мога да прегърна ако не с ръце, то поне с поглед и със сърце кактус и агаве, индианка, потомка на Хохокам и на апачите, аризонец, в чиито вени тече испанска, руска, английска или ирландска кръв и защо да не го сторя? 

                   Защо да не обичам всички хора на планетата?

                   Защо да не съм гражданин на света?

                   Защо!

*

Арт център - културен център, читалище

Край

Самадхи