Бележка на автора: Произведението се развива в измислен фентъзи свят, където има печатарски преси и огнестрелни оръжия. Всички случки и герои са напълно измислени и нямат общо с истински личности. Ако някое име или случка се припокрива с реалността, е неволно.
Желанието на хората е да бъдат велики. Най-вероятно целта на първия човек, излязъл в мрака с горяща факла, е била да се докаже пред страхливите си пещерни събратя и да бъде почитан от тях като бог. В днешно време това е единствената цел на Изследователите.
Преди 300 години, по време на отмиращото Макралско Средновековие, последните думи на първият катакомбен изследовател, Пещерният ястреб, тикнали хората навътре в пещерите под град Дакроул. Те били: „Искате богатствата ми? Те всички са там, долу, в катакомбите. Само се налага да ги намерите и ще се къпете в диаманти”. След това бил екзекутиран. Малко по-късно бил открит дневникът му, който описвал съкровища като диаманти с размери на замък и подземни гори от злато, създадени в продължение на хиляди години в скалните стени, чрез бавното трупане на златни жилки една върху друга.
След тези (най-вероятно) пресилени, но пробуждащи страховита алчност обещания, цели народи започнали да се стичат в Дакроул, по това време миньорско градче, прехранващо се чрез износ на въглища. Това обаче бързо се променило. Заради дневникът на Пещерния ястреб била изобретена печатарската преса, и така книгата се разпространила из целия континент, а манията за слизане в катакомбите под града станала още по-масова. На всяка уличка изниквал „Магазин за изследователи на катакомбите”, който предлагал факли, оръжия, дажби специална храна, мехове за вода, а специализираните такива имали и собствен вход към пещерите и тунелите под града. Хората, в началото неподготвени и с натежали от предмети торби влизали в пещерите, за да не излязат никога повече, разкъсани от изродените им обитатели.
Постепенно обаче, проучващите катакомбите се подготвили добре, а технологията еволюирала. Факлите се превърнали в фосфоресциращи лампи, натъпкани с бледа, излъчваща зелена светлина плесен, наречена Green Light Plesenius, и срещаща се само в пълен пещерен мрак, но за сметка на това - в големи количества. Оръжията преминали от ножове към сатъри, от сатъри към ятагани, а в последствие - все по-малки и леки брадви, мечове и героупоменатите ятагани. По някое време почти неизползваемите в тесните подземни коридори лъкове и арбалети били заместени с дотогава изключително скъпите пищови и кремъчни пушки, които започнали да се купуват все повече. Броните ставали по-леки, но по-скъпи и здрави, а храната - по-издръжлива на влажен и студен или сух и топъл въздух. Из катакомбите освен търсачи на съкровища започнали да се срещат и учени, картографи и дори артисти, предаващи в стихове, симфонии и картини величавите подземни зали. Скоро наръчници и подробни карти на райони от подземията се появили в магазините за изследователи на баснословни цени (поне по това време).
И така Дакроул постепенно се развил до днес- огромен метрополис, почиващ изцяло на „подземния” си бизнес. Общината въведе свои закони, които не я обременяват с това да плаща имуществото на загиналите в катакомбите и да ги обявява за мъртви, ако не са излизали пет месеца на повърхността. Постепенно някои хора забогатяха заради прииждащите търсачи на богатства и други индивиди, слизащи в дивата подземна страна, където зверове убиваха хора, хора посичаха зверове и хора се биеха с хора. Светът горе се цивилизоваше, малкото миньорско градче се превърна в бляскав град с мраморни палати, докато долу стените се покриваха с кръв, а хората, живеещи, без да излизат на повърхността, бавно подивяваха.
Аз израснах в града, в предградията, дете на средна класа хора, които все пак бяха достатъчно заможни. Гледах как гноми, джуджета, елфи и (главно) хора като мен се стичаха в магазина на края на улицата, и често повече не излизаха от там, поели по пътя си надолу. Често спирах пред витрината му и се заглеждах в облицованите с червена кожа томове на сякаш безкрайната „Енциклопедия „Подземус”, чийто нов том излизаше през няколко месеца. Оглеждах каските, оръжията, броните и малката дървена врата, водеща към мазето, където най-вероятно се помещаваше входа на катакомбите. Най ме запленяваха изложените карти - огромни, рисувани ръчно, показващи безбройни коридори и зали, слизащи, издигащи и разклоняващи се и създаващи каскади, лупинги и пързалки.
Веднъж, щом навърших 10, отидох на другия край на континента, за да уча в престижен пансион за хора. Родителите ми похарчиха всичките си спестявания, но аз се образовах много добре и се завърнах след 13 години. Открих майка си, тъжна и остаряла сякаш с тридесет години, но баща ми бе мъртъв, загинал след сбиване в една кръчма. И тъй като майка ми бе потънала в дълговете на баща ми, се наложи да работя три години, за да се разплатя със всички фирми и отдели на общината, протягащи хищни нокти към всяка монета, до която искаха да се докоснат. Майка ми, разбира се, се издържаше, но шиенето и продаването на дрехи не носеше много пари в такъв голям и необятен град.
След тези тежки три години вече бях свободен. С много усилия се преместих в собствен дом в дълбините на града и започнах да изучавам катакомбите, работейки ги в един от изследователските магазини. Помагах на майка си да се оправя с живота и единствено тя ме спираше да се впусна в подземни приключения, защото ако загубех живота си там, щях да ѝ скъсам сърцето. Пък и един слой страх още ме задържаше да последвам клиентите си, и да прекрача с тях жалката желязна вратичка в мазето на магазина.
И тогава болестта на петдесетте зими застигна майка ми. Тя бе полуелф, а елфите умират на сто години, независимо дали го искат, застигнати от болестта на стоте лета. Но тъй като тя бе наполовина елф, стоте години се скъсяваха наполовина. За нея нямаше лек, болестта можеше да се забави, но сумата бе непосилна за мен. Напуснах работа и изоставих живота си, за да може прекарам последните ѝ няколко дни с нея.
След скромното траурно шествие и разпръсване на праха на мама, на което присъствах аз и няколко приятели, напуснах работата си и с оскъдните си останки от спестявания, изтекли край скорошните събития, закупих екипировка. Фосфоресцираща лампа, тънък ятаган, дажби храна, които опаковах ръчно, няколко карти, които стопиха парите много, и скромен мях за вода. Бронята си уших сам, ползвайки останки от старите ми кожени ботуши, изоставени в килера на първият ми дом от години. Получената броня не беше много здрава, но поне ми стоеше точно… донякъде. И тогава, около началото на късната есен, аз се впуснах в катакомбите и потеглих на едно пътешествие, което няма да забравя.
Сега пиша тези редове в скромния ми кабинет в дома ми, където е топло, уютно и ухае на кафе. Занимавам се с подземология вече 26 години, преглеждам томовете на „Подземус” и редактирам и коригирам като ме търсят и за други наръчници, а заплатата си струва. Също така поправям стари и разкъсани карти или пък променям нови, за да се нагодят към бързо променящата реалност под града, където непрекъснато се срутват тунели и се откриват нови проходи. Но спомените от онези три месеца, прекарани в прегръдката на хиляди тонове скали оставиха в паметта ми белези, които създават една удивителна история. История, която ще преразкажа в този скромен том, подвързан с остатъците от моята броня.
© Кирил Иванов Todos los derechos reservados
Изкефих се на макс! Увлекателно и леко се чете!
Продължавам нататък!