Раздялата с гаджето не ми се отрази добре. Тя не беше лоша, просто двамата бяхме твърде различни и нямаше смисъл да продължаваме. Въпреки това след като останах сам вместо облекчение, чувствах странна празнина. Не мога да кажа, че съм от онези мелодраматични личности, които изживяват всичко крайно емоционално, но със сигурност тя щеше да ми липсва.

                Въпреки това животът продължава...

Няколко седмици настроението ми не беше от най-розовите, но след три- четири излизания с приятели, заведения и алкохол, всичко си дойде на мястото. Връщайки се към ергенския живот, чувството за вина, че съм оставил момичето съвсем избледня.

Една вечер след като се прибирах от работа ми се случи нещо доста интересно. Влизайки във входа на жилищната сграда, в която живеех се срещнах с един ангел... Малко по-висока от мен, тъмно руса коса, бледа кожа и светло сини очи. Сочни устни и малко чипо носле - класически ангел. И като да не повярваш ми се усмихна и ми каза "Здрасти!" Замръзнах на място и като последния идиот измърморих "Здрасти." Мацето мина покрай мен, а аз не можех да отделя погледа си от нея. И отзад си я биваше! Добре сресаната коса стигаше почти до дупето ù, което беше... Ръцете бяха нежни и финни, както цялото й тяло.

Въздъхнах тежко и се обърнах към стълбището. Подскочих на място! Г-жа Драгова, която живееше на първия етаж  и също така заемаше длъжността домоуправител и касиер на входа ме гледаше агресивно. "Иване, кога ще си платиш входната такса, ти бе?" запита тя. Отговорих, че веднага след като взема заплата ще мина през тях, а тя поклащайки глава ме заплаши "Само да не забравиш!"

Поначало Драгова не беше толкова страшна, но сега имаше ролки в косата и бяла маска по лицето - досущ като вещица от някоя детска приказка. Разминахме се на етажната площадка и малко преди тя да затръшне входната врата на дома си изкряка "Това е новата съседка Мона, отскоро е тук, под наем." След което се чу ехидният й смях и тя изчезна в апартамента си...

 Значи Мона- поне разбрах как се казва и къде мога да я намеря. Реших да се пробвам, може би вече си имаше приятел, но трябваше да се убедя със сигурност.

Не след дълго с Мона установихме първи контакт, дистанцията започна да се скъсява, леда да се топи... Излязохме на кафе, вечеря, кино, кино, вечеря и накрая завършихме с един разтърсващ секс. Уха...

Доволно се излежавах на леглото и гледах тавана. Мона беше невероятна! След поредния бурен и изтощителен секс мълчах, защото се страхувах да не разваля момента. Тишината сякаш и нея не и пречеше.

Подскочих от алармата на телефона си. Беше време да ходя на работа. Мона тръгваше по- късно, така че тихомълком се изнизах от леглото, пооправих се и тръгнах. На първият етаж ме чакаха в засада. "Ти няма ли да си платиш входната такса, и този месец ли ще се ослушваш?" прецеди през зъби Драгова. "Разбира се! Колко пари трябва да дам?" казах аз. Поуспокоената домоуправителка ми каза колко да приготвя и влезе да си вземе тетрадката. Когато отново се появи на врата с ехидна усмивка ме попита "В кой апартамент да те пиша?" Изумено отговорих, че все още живея в моя, а тя започна да се киска. Излизайки от входа незнаех дали да се ядосвам или да се смея. Избрах смеха и с идиотска усмивка на лицето закрачих към автобусната спирка.

Няколко дни след като си бях платил входната такса, изненада получих и от новото си гадже. "Смятам, че е редно да те запозная с майка ми. Все пак сме заедно от няколко месеца..." останалото почти не го чух. Замислих се какво става и дали има някакъв пъклен план зад това нейно решение. Сметнах за редно да не действам прибързано и неохотно се съгласих да се запозная с тъщата... Не ме разбирайте погрешно, никога не съм имал нещо против родителите на моите приятелки, просто в конкретния случай не знаех дали искам нещата да се задълбочават.

И така беше нарочен ден за среща - една хубава сряда, в която тримата щяхме да се видим на вечеря в апартамента на Мона, да си поприказваме и някъде около десет часа, аз щях да кажа, че съм уморен и... Лека нощ!

В понеделник, два дни преди уречената среща още от сутринта имах някакво лошо предчувствие. Излязох за работа и започна да вали като из ведро. На спринт взех разстоянието до спирката, но въпреки забележителна ми скорост, се намокрих до костите. В автобуса седнах до приятна жена на около четиридесет и пет, петдесет години, с която се заприказвахме.

След няколко спирки тя се приготви да слиза, взе двете найлонови торби с покупки, които стояха в краката й и се изправи пред автобусната врата. Момент след като автобуса потегли от спирката видях, че на седалката да мен стоеше дамска чанта. Подскочих като ужилен,погледнах навън и видях как подминаваме жената, която до преди малко стоеше до мен.

„Спрете автобуса, спрете!” извиках аз и привлякох всички погледи към себе си. Ядосаният шофьор намали и започна да мрънка нещо. След като му обясних, ядосано взе да се припира и отвори предната врата. Слязох и решително се насочих към собственичката на дамската чанта, която държах в ръката си. На около двадесетина метра пред мен тя обаче сви в една уличка и изчезна от погледа ми. Затичах се, завих в малката уличка… „Госпожо, госпожо!” извиках аз, но не успях да предизвикам желаната реакция. Тя продължаваше да върви напред.

Не след дълго я настигнах и хванах за рамото. „Г-жо, забравихте си чантата в автобуса.” Не очаквах благодарности, но със сигурност нейната реакция ми дойде като гръм от ясно небе…

„Какво искате от мен г-не, защо ме преследвате…Кой сте Вие?” попита тя, а аз стъписано започнах да обяснявам. Тя обаче явно си въобрази нещо друго, започна да се дърпа и да вика да я пусна… Изведнъж някой ме хвана откъм гърба, дръпна ме рязко, обърна ме с лице към себе си и аз получих юмрук в лицето, после още един. Зави ми се свят и една запазих равновесие. Лицето на мъжа, който ме удряше се обви в мъгла, като ехо чувах гласът му „Защо крадеш ти бе?”

Силна болка и свистене пронизаха главата ми. Усетих кръвта си по брадичката… Седях на тротоара и гледах в недоумение. Побойникът и изкуфялата стояха и се обясняваха, тя му казваше, че не ме познава и не знае как дамската й чанта се е озовала в мен, а той я питаше да повикат ли линейка или полиция. Скоро и двамата стигнаха до консенсус да оставят нещата така както са, той й предложи да я придружи до някъде, тя прие и си отидоха…

Бръкнах в джоба си и извадих пакетче с носни кърпи, избърсах кръвта до колкото можах, изправих се, попих част от червената течност от дрехите си, поизтупах се и се отправих към работното си място. Там имах някоя и друга дреха, което щеше да пооправи външния ми вид, но лицето ми не изглеждаше добре. По пътя започнах да усещам как тук-там се подувам, единият ми клепач се позатвори малко повече от другия, силно ме болеше скулата отляво и носът.

На работа колегите ме гледаха странно, някои се подсмихваха. Знаех, че ще ме бъзикат и ще ми лепнат някой тъп прякор, като Роки например, но точно сега въобще не ме интересуваше. Преоблякох се и започнах да работя. За мой късмет през този ден нямах нито една среща в графика си, само рутинната работа с документи и отчети. Малко след обяд влезе шефът ми, който по никакъв начин не се учиди на външния ми вид- значи знаеше предварително. „Здравей, как си?” попита с лека усмивка на лицето. Отговорих, че съм добре, и че имам леко главоболие…

Пуснаха ме по рано от работа, даже ми предложиха да си взема два дни почивка. Приех, въпреки, че знаех, че ще ми ги удържат от заплатата, но какво пък… Прибрах кървавите дрехи в една найлонова торба и я вързах на здрав възел. Тръгнах към спирката и се замислих, колко наивно съм попаднал в една толкова абсурдна ситуация. Качих се в автобуса и седнах до един от прозорците. Понеже час-пик не беше започнал в превозното средство бяхме пет- шест човека. Потънал в мисли се взирах далеч- далеч към хоризонта. На един завой обаче залязващото слънце причини болка в очите ми и неволно извърнах поглед към вътрешността на автобуса. За миг цялото ми тяло се стегна! Пред мен, на няколко седалки разстояние стоеше жената с изгубената дамска чанта. Установих, че тя отдавна ме е наблюдавала, но когато забеляза, че гледам към нея демонстративно вдигна брадичката си нагоре и извърна глава към стъклото. Първо се ядосах, но после ме напуши на смях. Прибрах се в апартамента си и звъннах на Мона, обясних и че не се чувствам добре и искам да остана сам. След като помрънка малко, разбра, че няма да стане както тя иска- да се видим, и ядосано прекрати телефонния разговор.

Дойде срядата, в който трябваше да вечеряме тримата - аз, Мона и майка ù. След като почти цял ден лежах и гледах телевизия, бях готов за една вкусна вечеря. Притеснявах се заради сините и отоците по лицето си, но те учудващо бързо започнаха да избледняват. Нямах намерение да скривам истината и смятах да я разкажа като закачлива случка пред двете. Избръснах се, изкъпах се и се облякох, взех една бутилка вино от стелажа и тръгнах към апартамента на Мона.

Почуках и отворих врата „Аз съм Иван!” извиках аз, а в отговор получих „Влизай в кухнята съм! Идвам след малко…” Изведнъж се зарадвах, че отново ще я видя и още от антрето започнах истроята си. „Ако знаеш какво ми се случи в понеделник, направо ще паднеш…” и на висок глас продължих да разказвам за добрата женица, която в последствие се оказала подмолна и лъжлива и която била толкова изкуфяла, че не помни къде си оставя дамската чанта. После разказах за тъпака, който без да помисли ми се е нахвърлил и ме е натупал без изобщо да проучи какво е станало и кой е виновен. Накрая завърших с това, че съжалявам, че няма достатъчно лудници в страната, за да бъдат затворени всички ненормални…

С последното изречение вече влизах във всекидневната. На дивана с гръб към мен стоеше жена, която по никакъв начин не приличаше на Мона, а аз си мислих, че майка й все още не беше дошла… От тук насетне нещата се развиха светкавично бързо и доста трагично. Мона излезе от кухнята с усмивка на лице и с изцапана готварска престилка. Когато зърна лицето ми замръзна на място, въпреки, че беше чула историята ми беше ясно, че не очакваше да ме види в това състояние. По лошото дойде откъм дивана, майката на Мона се обърна и започна да ме гледа свирепо, първоначално не можах да я позная, но после спомените от понеделник изплуваха в главата ми. Това беше жената от автобуса, виновничката за синините по лицето ми. Тримата стояхме и никои не продумаше и дума, просто стояхме и се гледахме. Мона въздъхна тежко, а майка и започна да мрънка, стана от дивана и започна да хока, този ненормалник я нападнал онзи ден, психически съм бил неуравновесен и не трябвало да докосвам дъщеря ù и пр.  След малко към нея се присъедини и дъщерята без да направи услилие да  разбере моята версия и  ме изгониха от апартамента като мръсно коте…

Следващите няколко дни бяха тежки, Мона не отговаряше на обажданията ми, от работа ме натовариха с допълнително задачи и често се налагаше да оставам до късно. Измина цяла една седмица, през която не успях да се свържа с приятелката си- нещата отиваха на раздяла… Десет дни след съдбовната вечеря на мобилния получих съобщение, връзката ни категорично беше приключила. Около месец по- късно апартамента в който живееше Мона се даваше под наем.

Дните станаха еднообразни - по цял ден работа, някои от петъците или съботите излизах с приятели. Не бях в настроение и затова отбягвах всякакви флиртове и свалки. Тя още живееше в мен!

Незнам по какъв начин беше успяла да спечели сърцето ми, но не спирах да си спомням сутрините, когато се будих до нея. Често я оставях да спи. Липсваше ми приятната усмивка, когато погледите ни се срещаха, малката целувка, точно преди да каже „Искаш ли кафе?” Закачките докато се оправяхме да излезем, няколкото разходки в града, които бяхме направили заедно, всичките вечери и всичкия секс. Въпреки, че щях да забравя и това момиче, процесът щеше да е най- мъчителния от всички подобни досега.

Измина повече от половин година, споменът за Мона изплуваше все по рядко в съзнанието ми… Изцяло отдаден на работата успях да натрупам точки и неочаквано получих повишение. В последствие разбрах, че един от мениджърите е излязъл в майчинство и са предложи мен да заемам временно нейното място. „Може пък и да е за постоянно” си помислих аз и с още повече заряд изпълнявах служебните си задължения. С повишението дойдоха освен куп нови отговорности, така и много нови привилегии. Получих офис, служебна кола, увеличение на заплата, няколко дни по- голям отпуск… Все по- често работех извън офиса- ходех на срещи, обучения и презентации. Всичко беше ново, вълнуващо и интересно. За няколко седмици подмених гардероба си, който и без това имаше нужда. Започнах да се интересувам от мода и прически, да спортувам, записах се на учебен курс за мотор. Направих си интересен маршрут за отпуската ми през лятото. Поднових няколко контакта със стари приятели и от време на време излизахме вечер след работа, за по питие. Живота ми беше супер…

След около година и половина ми съобщиха, че са доволни от мен и подписахме пет годишен трудов договор. „Знаех си, че може и да е за постоянно!” Същата вечер излязох с приятели и се срещнах с Мария… В началото всичко тръгна като поредната несериозна връзка и прерасна в нещо повече. Започнахме да живеем заедно и …

Един хубав слънчев следобед Мария беше на тийм билдинг извън града и ми се наложи в почивния ден да съм сам. Излязох да се разходя в парка, после минах през един търговски център, накрая се размърдах из центъра. Нямах настроение да излизам с приятели, затова исках хубаво да се разходя и цяла вечер да гледам телевизора от дивана.

Отнякъде долетя името ми „Иване, Иване…” обърнах се и видях майката на Мария да стои на едно кафене с някаква друга жена, махнах й с ръка и се отправих към тях.

Тя не покани да се присъединя и си поръчах кафе и минерална вода. В другата жена имаше нещо познато, но… Заприказвахме се, тя не пропусна да ме похвали колко съм бил добър, мил и грижовен. Поизчервих се малко, но се почувствах добре. Също каза на приятелката си, че живеем заедно с дъщеря й и че сме много щастливи. Вместо обаче да се радва за нас, жената до мен все повече се мръщеше. Погледнах я по внимателно и чак сега я познах- това беше майката на Мона. Шокирах се и замръзнах на стола! Незнаех какво да кажа или да направя. Това беше една от онези ситуации, който беше най- добре да офейкаш преди нещата да са загрубели. Майката на Мария продължаваше да говори, а аз погледнах касовата бележка, за да разбера колко пари трябваше да оставя за сметката. Бръкнах в джоба и оставих левчетата на масата. „О без малко да забравя, моята приятелка има много хубава дъщеря, нямаш ли някой свободен приятел за нея.” Майката на Мона се обърна към мен и ме погледна ехидно и въпросително. Сигурен бях, че ме е познала. Реших да й натрия носа и попитах „Как се казва дъщеря Ви, с какво се занимава?”

„Казва се Мона и в момента се развежда, защото се омъжи набързо за един мъж, който явно не беше за нея…” Другото от разговора, почти не чух. Стана ми мъчно за бившето ми гадже. Пожелах на двете жени хубав ден и потънал в мисли за превратностите на съдбата продължих своята неделна разходка…