Дани
Лежеше по гръб . Една стая, едно легло и бял като воал, таван. Таван като екран. И си пусна лентата на отминалите си дни. Беше спокоен, едни от малкото мигове, в които бе сам със себе си и можеше за мисли реално.
Съсипа всичко!
И ето чуваше гласът и виждаше снимката..
Този глас го преследваше и укоряваше дните и годините му. Той го караше да живее паралелно, да се бунтува, да буйства,.. и го докара до тук...
„Не ,че не зная кой е бащата на децата ми. Напротив, родих ги с много любов, отгледах ги в негово присъствие. И дотук!? До момента, в който разбрах, че оцеляваме с децата въпреки него. Той присъстваше, фигурираше, отглеждахме го...Когато се разделихме, той показа, че ни мрази. Той продължи да пречи, но не и да помага. Казваше, че издръжките на децата няма да плаща, защото няма да храни мен.
Казваше, че сме длъжни да се съберем отново, защото „ Ти , момиченце , ще умреш!?“ Обявяваше мен за „държавно издирване“, а него същата държава не можа да застави да се грижи за собствените си деца. А те имаха само мен, майка си. И растяха.. Балове, Казарма, Сватби, Внуци, Кръщенета... Исках нищо да не им липсва и правех всичко сама.
Един добър човек помагаше, ей-така, прие ги за свои деца и заживя с проблемите им. Радваше се на радостите им и тъжеше с трудностите им. Но ги подкрепяше.“
Едно красиво момиче, с дълги кестеняви коси, усмихнато, умно и закачливо. Това момиче в бяла рокля, отрязало косите си, защото не искаше сватба... , не поиска и ключа от апартамента,и не изигра булченското си хоро, купи къща и чинно я изплати. Минаха и кадрите, когато след сватбата баща му ги изгони и цяла вечер носеха багажа си в училищната квартира, и посрещнаха рождения му ден с буркан кисели краставички и телешко варено консерва.... И то, защото момичето пушело, и щяло да роди изроди...така крещеше баща му и ги чакаше с нож, забит в прага на вратата. Един упорит шоп си беше, че и майка му казваше: “ Ако те оставя, с шарлан да те полеят, никой няма да те вземе...“ Това момиче, което роди, само, оставяйки бащата да пирува по студентския празник... Това момиче, което учеше, работеше, гледаше децата, къщата, копаеше, сееше, организираше.... Любов нямаше, имаше ангажимент и задължение. И много срам! Срам от хорските думи, вериги от традицията и страх от бъдещето.
Беше подарък от Бога, но кой да забележи! Виждаше и момчето до момичето, красиво зеленооко момче. Добродушно и срамежливо като теменужка. Това момче го измъчваха в къщи. Темата бе. Ожени се, ожени се... Е, достави им кефа! Дори си харесаха булката, приеха я за дъщеря, подмазват ѝ се... Но момчето знаеше колко жестоки могат да бъдат. Помнеше самотното си , пълно с болка , детство. Как да им прости самотата, да ходи всеки ден само до училище по километри през полята, помнеше кучетата, лисиците, снежните преспи , по- големи от него, бурите и светкавиците... Помнеше падането на брат си като бебе в кофата с вино, ужасът да е сам и заключен... А те на панаир, на банкет, на съседски гуляи... Как се криеше когато идваха да го вземат, в къщата на баба си чак в кацата, за да не го намерят. А , там на село, леля го обичаше... Леля го глезеше, носеше го на „ конче“, а дядо му изработваше дървени играчки...
„ Е, леле, как си! „ - стрекна го гласа на леля му, тя му остана. Беше дошла и му се радваше. От хубавата девойка бе останала само усмивката и обичащите очи. Не се задоми. Изгледа майка си, баща си, брат си, сега живееше за него и се чудеше как да затвори уморени очи, на кого да го остави.
Тя бе реалността. Скоро и тя ще си отиде, така както си отидоха другите.
„ Плачеш ли, Дани! Недей, леле! Остави , гледай да се оправиш, ще си ходим дома, ставай, казуват, че можеш вече да ходиш и си спокоен....“ Тя нареждаше, но не ми се откъсваше поглед от тавана, от екрана, от миналото, от малките дечица, които бягаха насам, натам , и от красивото момиче, което го гледаше изпитателно...
„ Тъкмо почнах да се оправям и ме изписват. Още ми трябва. Кажи на докторката да дойде. Никъде не отивам. „ - скастри леля си, къде да ходи, ще му вземат спомените и самотата. Тази самота му харесваше. Толкова години живееше в едни минали времена и не му се искаше да осъзнае, че вече е пенсионер, че леля е много стара, че децата му са пораснали и имат сигурно деца, и „тя „ е остаряла...
„ Ставай, Дани, сега си тръгваш, добре си, изписвам ти лекарства, след десетина дни ела на преглед , да видим как си и да решим как продължаваме. Сега слушай леля си и по- бързо, че един мъж чака да бъде настанен...“ - докторката му нареждаше и се наложи механично да изпълни указанията ѝ. Обичаше лекарите, те го крепяха, те го разбираха, те го връщаха в правия път... Обичаше и да пие лекарствата си, ... тук, в болницата , се чувстваше в безопасност.
Там на село беше все по- тъжно. Там не останаха хора, дори няма с кого да се скараш. Там има гробове, къщи и трудности. Седеше с часове на пейката пред къщи и съзерцаваше поляната , по която преди, много отдавна бягаха децата, бягаше и той като дете...Те ходеха за вода с дамаджаните на чешмата, и той ходеше. Те ходеха за раци на вировете, и той бе ходил. Беряха гъби и правеха дружно буркани, дояха козата и си хапваха прясно масло и извара....А леля правеше баниците.....
„Върти ми се нещо. Искам да седна, дай ми хапчетата, не мога да дишам....“ отпусна се на пейката в коридора и хвана ръката си. Бързо отброи пулса си....“ Умирам, ....“ когато викаше така онова момиче бягаше при майка си и плачеше, децата се гушкаха в нея... а сега една сестра го упои с инжекция, и ето санитарите го вързаха на носилката, мрак... мрак... и пак в стаята, и пак таван – екран , и отново в онова време и с онези хора.
Съсипа всичко!
А можеше да взема децата си, поне за ваканциите. Можеше да им помага. Можеше да бъде в живота им , в радостите и несгодите им. Можеше да не убива с думи момичето, което дори не позна при развода им... Беше побеляло, сбръчкано и напълняло...“ Това ти ли си, ма...“ Това успя да му каже, тя мълчеше с наведена глава. Тя бе стояла до него много минути, но не я позна. Тя бе друга, той си искаше момичето от филма, онова...
Сам съсипа градежа, макар че не обичаше да строи...Сам докара дните до тук. Доволен!?
Не беше доволен, а безучастен, оставен на доизживяване, счупен и вглъбен, безпътен и без посока. Онова момиче можеше да чертае пътища, можеше да тегли по тях колата, можеше да носи...“ Ти ,момиченце , ще умреш...“ повтори го и заспа упоен.
До следващата прожекция на този банален филм...
© Снежана Желязкова Todos los derechos reservados