ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: УФУР ГАН

 

Планетата Уфур Ган се намираше на странно място в галактиката. Беше отдалечена на няколкостотин парсека от Зегандария, което беше кажи-речи до нея. Там хората отдавна се занимаваха с добива на различни отрови, които бяха използвани при провеждането на преврати за свалянето на властта.

Укус беше най-известният вид отрова, добиван от сервиадска омора – животно, прилично на ивичеста змия със зеленикаво-златист цвят.

Това осигуряваше поминъкът на планетата. И така беше с години. Не беше за подценяване и фактът, че много от децата на Уфур Ган не бяха виждали нищо извън родната си планета. Това беше истинска трагедия, защото те растяха с промито съзнание и изкривена представа за реалността.

Уфур Ган беше доста впечатляваща – погледната от Космоса беше почти три пъти по-голяма от Зегандария – но доста по-слабо населена. На нея можеше да се намери почти всичко и беше спирка на контрабандисти от доста затънтени краища на галактиката. Толкова различна! Нейната зеленикаво-лилава-жълта повърхност грабваше окото на всеки, дръзнал да се приближи и да я опознае по-добре.

Планетата беше със странен ексцентритет на орбитата си и имаше малко странна форма, но там човек можеше да намери сигурно убежище и да се приюти за известно време, ако наистина нямаше къде другаде да отиде. Нещата ставаха все по-заплетени.

Укусът беше добиван по изключително интересен и дори опасен начин, който изглеждаше почти налудничав.

Много смелчаци бяха намирали смъртта си, опитвайки се да се докопат до заветната отрова.

По-късно контрабандистите я внасяха през Усик Гун – специална търговска компания в съзвездието Лира, която се беше специализирала в черноборсаджийски далавери.

Отровата обикновено се използваше за атентати срещу прочути лидери и политици от различни по мащаби планети в галактиката и беше относително слабо позната за широката публика.

В миналото добре обучени убийци се бяха опитвали да отнемат живота на Архистрата.

Всеки знаеше добре, че е въпрос на време смъртта да го застигне. Със същият този Укус или ермонадска отрова, както още го наричаха, Казук Мон беше премахнат от своето протеже.

Далеч се беше разнесла славата и влиянието на планетата, но едно нещо беше абсолютно безспорно – никой не си умираше от кеф да влиза в сделки с уфурганците, тъй като каквото те решаха, оставаше завинаги.

Децата на Касдея бяха се свързали с тях, но не без знанието на Дърниам, който от своя страна знаеше нещо страшно важно.

Той самият беше пребивавал достатъчно дълго време на Уфур Ган и беше опознал местните нрави и обичаи. Никой не знаеше за това – нито дори Марк или Сасия.

Имаше още нещо, което отдавна не беше стигало до ушите на никого.

Архистрата имаше незаконно дете именно на Уфур Ган и знаеше, че там може да избяга някой ден, ако демоничните сили не го приключеха дотогава.

Какво правеше едно място уникално – това беше когато отидеш на място, което никога не се променя – а Уфур Ган беше точно такова място.

В далечината се забелязваха красиви светлосини звезди, които скоро щяха да станат бели джуджета щом свършеше горивото в ядрата им. Беше прекрасно.

- Това ли е отровата? – запита неизвестно лице, което беше изпратено със специална мисия до планетата.

- Това е – отговориха му уфурганците, но не прекалявай, защото прекаленото количество може да накара тялото да се пръсне, а това може и да бъде фатално за близко стоящите!

- Каква е цената? – поинтересува се онзи.

- Ами хиляда зегандариански кредита – отвърнаха струпаните наоколо търговци.

Изобилстваше и от контрабандисти, поставени извън юрисдикцията на Ом Гур Нал или Архистрата. Те като че ли нехаеха, защото имаха сигурно скривалище – засега!

Трудно е обаче да се опише душевното състояние на хора, които няма къде да отидат и наистина няма какво да губят. Каквото и да се каже, щеше да бъде твърде недостатъчно!

Закачуленият плати спокойно, поблагодари и отнесе скъпоценния товар. И никога повече не го видяха. Беше изпълнил своята част от задачата.

Той се качи на една от транспортните совалки за Изод Син. Името му беше Мас Ган.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА: МАС ГАН

 

Един от предходните Мас Ган се беше отървал като по чудо от езическия демоничен култ и сега търсеше начин да си отмъсти не само за загубения живот, но и до известна степен да придаде смисъл на своя сегашен. Толкова много неща щяха да се случат тепърва обаче.

Транспортните совалки бяха странна смесица от изобилие на пространство и абсолютна липса на най-елементарен комфорт, но Зекарайа Вак не се оплакваше. Да – той беше брат на Еврон Вак и Джесика Вак – беше внедрен именно от тях, което показваше с какво усърдие се занимаваха с демоничния култ.

Веднага побърза да се свърже с други членове на култа и да им обясни, че беше свършил своята част от работата и скоро щеше да се прибере.

Маг Ган беше и щеше да си остане част от неговото минало. Той знаеше много повече от тъмните тайни на Казук Мон отколкото всеки друг. Ембориан беше получил благословията си от Агарес – един от старшите демони, но Зекарайа беше се свързвал навремето със самия Артусон и той не беше отхвърлил молбата му за помощ.

Зекарайа имаше измъчено и изпито лице, видяло много и отдавна беше загубил своето желание за живот. Твърде тъжно, но факт – за него всеки миг беше мъка и той не искаше всичко да свършва просто така – трябваше да има и по-добър начин.

В дълбочината на своето съзнание той чувстваше, че ще извърши голямо добро на цялото човечество, но в личен план беше повече от ясно, че дните му са преброени. Беше като отворена книга за всички онези, пред които беше разкрил сърцето си. Затова избягваше и погледите на мнозина. Някъде там беше ключът към всичко. Тайната на Маг Ган. Тайната на Артусон. Всичко се завъртя пред очите му.

Поне един път в живота си щеше да бъде полезен и то истински.

Совалката се насочи към необятната космическа шир. И остави повърхността на планетата далеч зад себе си.

Но Мас Ган Знаеше едно. Не всичко беше загубено – поне можеше да спаси душата си. Какво друго освен нея му оставаше?

Мас Ган означаваше и своего рода плоклятие, но той наместо скръб изпитваше благодарност. Беше преизпълнен с живот – това придаваше смисъл на всичко.

- Няма ясна граница – тихо прошепна Мас Ган, - сега не принадлежиш на себе си, а на другите. Трябва да живееш с това проклятие. Веднъж и завинаги.

До него беше една от расата на уфурганците, решила да пътува с тях по свое собствено усмотрение. Казваше се Сиб Нал, което на уфурганско наречие означаваше “красива утринна звезда”.

Уфурганците бяха с хуманоидна форма, но малко по-различен цвят на кожата и леко замечтано изражение на лицето. Всеки искаше да се измъкне от Уфур Ган, тъй като прекаленото застояване можеше да причини тежки и необратими последици на мозъчната кора, поради определена доза радиация на нейната повърхност. Разбира се, всички бяха със скафандри, но не беше за подценяване и фактът, че всичко трябваше да стане по правилния начин.

Някъде из съзнанието му заплува една мисъл, но не можеше да си спомни откъде я беше прочел, а тя гласеше приблизително това “Ние сме живели като духове, преди да дойдем на земята, и нашите духове ще продължат да живеят, след като умрем.”

Транспортната совалка вече се носеше из открития космос.

- Усещам всичко вече е съвсем различно – продължи тихо размишленията си бившия Мас Ган.

- Какво си се умислил? – попита го Джесика Вак. – Ще бъдеш важна брънка от унищожаването на един доказан и отявлен деспот. Истински звяр в човешка кожа!

- Тя има право – изрази солидарност и Еврон.

Той беше малко над средния ръст – може би около един и осемдесет и пет, здравеняк, с благ, но решителен израз и мек басов глас. Отявленото му чувство за справедливост го беше тикнало към преследването на подобни приключения.

Знаеше, че рано или късно нещата ще дойдат до критичната точка и това съвсем нямаше да бъде смъртта на архижреца.

Човешкото съзнание поначало и много, ама много дълбоко, не може дори и да очакваме, че нещата ще замръзнат със неговата смърт, последиците може да са непредвидими, но ние трябва да устоим – обади се отново Джесика.

Навлизаха в един астероиден пояс, който определено изглеждаше да бъде твърде опасен. Транспортната совалка не разполагаше с подсилени щитове, нито имаше кой знае какви оръжия в арсенала си и поради тази причина беше твърде уязвима.

Пилотираха я двама уфурганци, които бяха изразили желание да помогнат срещу много солидно заплащане за услугите си. В интерес на истината трябваше да се признае, че се справяха повече от чудесно.

Астероидите сами по себе си бяха доста опасни и като нищо можеха да разбият совалката.

Нашите приключенци се опитваха да запазят бойния си дух и да стигнат невредими до Зегандария, където предстоеше последната част от операцията.

Междинна спирка щеше да бъде Изод Син – странно място насред самия космос, малък астероид с почти комична форма от две полуслепнали огромни парчета скала.

Там трябваше да презаредят с гориво, пък и да помислят къде точно да кацнат на Зегандария.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА: ИЗОД СИН

 

Планетоидът Изод Син беше естествено видим с просто око, но това което го правеше особено привлекателен беше фактът, че се използваше не само като станция за добив на гориво. Някъде там ясно се виждаха и усещаха следите от преминаващи комети – нещо много красиво и енигматично.

Най-странното нещо беше, че човек стъпил на тази малка планета, си задаваше въпроса:

- А къде съм аз?

Групата изрази желание да се прехвърли на Изод Син по две причини. Децата на Касдея не бяха късогледи – те знаеха, че решителната война назрява и този път ще е много по-унищожителна от предходната. Всичко можеше да изчезне веднъж и завинаги – това ги изпълваше с радостен трепет на пионери и първостроители, заемащи важно място в много важен проект за спасяване на човечеството.

Когато си на място като това чувството ти за принадлежност към някого или нещо изчезва – ти ставаш съвсем нов човек.

Някъде назад във времето Зекарайа си спомни и още нещо. Внедряването му в групата се ръководеше от Дърниам, но и от хора като Еврон Вак и Джесика Вак, които дори му бяха роднини.

Прекара с култа повече от десет години – не бързаше да става послушник. Казук Мон дори не беше стигнал до поста си на главен жрец – това тепърва му предстоеше. Тогава изведнъж се случи нещо абсолютно странно и необяснимо. Една нощ сънува сън, в които видя самия себе си, потънал под вода, давещ се, но въпреки това изпитващ дълбоко спокойствие.

Усети някакво странно раздвижване. Някой го побутна. Беше Гейбриъл – дъщерята на Адмирал Спиърс. След смъртта на Ендрю Дислан тя беше станала друг човек – съвсем различна от предишното си аз. Но този път отново се отправяше на пътешествие, а може би това щеше да бъде нейния последен път. Тя така и не можа да преживее голямата си любов, а продължаваше напред, без цел в живота.

Трудно е да се опише какво става в съзнанието на човек, свикнал да мисли в крайни величини, но едно беше повече от сигурно пътят никога не свършваше.

След като слязоха за кратко на Изод Син те усетиха злокобната атмосфера на това място.

Гейбриъл знаеше добре теорията за така наречените “островни вселени”, тъй като от всеки млад зегандарианец се очакваше поне на теория на бъде добре по физика и математика – това беше абсолютният минимум по грамотност. По-късно идваше изучаването на така наречения Вселенски език, който като цяло се говореше само до стотния квадрант.

Застояването на астероида можеше да из създаде огромни неприятности не за друго, а защото някои от членовете на екипажа бяха започнали вече да примират от безсилие.

- Да не би нивата на радиация да са станали критично високи? – изказа опасенията си Еврон, който беше доктор по квантова физика и теория на елементарните частици.

- Не, всичко е в норма – му отговориха, след като направиха внимателни замервания с гайгеровия брояч – апаратът не показваше никакви аномалии.

След известно обикаляне, тя видя символ, изсечен в скалите. Никога не беше виждала подобен.

Беше изучавала астероидите още в първите класове на гимназията. Беше наясно, че се намираха из цялата галактика. Но тук тя виждаше този знак за пръв път.

Това беше изображението на Увал , който изглеждаше като камила и ходеше леко приведен. Стори й се странно на подобно място да има подобни надписи, но после се досети – явно демоничния култ се беше разпространил и на други места в Галактика и това беше тайния план на сектантите. Такава религиозна проказа беше почти невъзможно да бъде спряна или пък поне ограничена. Тя се зае внимателно да проучва изображенията – на тях се виждаха някои прелюбопитни детайли, но тя нямаше необходимите познания, за да ги разбере. За щастие наоколо беше Дърниам – тя го повика.

Гейбриъл се впечатли от уверената му, макар и предпазлива походка, когато той откликна и започна да се приближава. Когато съзря това изображение, ахна.

- Знаеш ли кой е това? – заговори той по циклотронния синтезатор. – Това е кръстът на Увал!

- Не те разбирам – погледна го някак особено тя, леко разочарована, че той й съобщава нещо почти очевидно.

- Този знак означава само, че тук е имало висши представители на култа и най-вероятно тук също са правени жертвоприношения – с някак мрачен тон изказа той скритите си опасения.

- Тук, в открития космос – невъзможно – канеше се да се изсмее тя при тази почти налудничава мисъл. – За какво им е да идват чак дотук колкото и смахнати да са!

- Кой е казал, че тук са идвали хора! – смразяващо декларира Дърниам.

Гейбриъл беше смело момиче, но почти хлъцна при подобен отговор и започна да прозира мащабите на заговора на Ада. Значи Зегандария въобще не е толкова специална, а просто е последната спирка преди тоталния Армагедон!

- В крайна сметка явно нещата са се случвали покрай нас без дори да се усетим – продължи Дърниам с разсъжденията си. – Ако логиката ми е вярна, то дори Войната за Ау Кактир е била просто прелюдия към истинската война, която ще реши всичко. Странното тук е, че дори не знаем кога ще избухне, въпреки че интуицията ми ми нашепва – много скоро.

Гейбриъл слушаше интересната му лекция в захлас. Виждаше и още нещо, че този път едва ли имаха някакъв сериозен шанс за успех. Да се биеш срещу Ада не беше все същото както като го правиш срещу орди от гуарони например.

Знаеш ли бих искала да сме заедно! – приближи се към него Гейбриъл. – Поне за малко!

Дърниам беше чувал някакви далечни слухове за огромната й привързаност към особняк като Дислан и имаше едно наум. Ендрю вече отдавна не беше между живите – дори, честно казано, повечето му бивши познати не си го и спомняха. Ако отидеше и попиташе някой от малцината оцелели, които някога бяха работили на космодрума Урус Онкс, те само биха го погледнали изпитателно и биха поклатили отрицателно глава. Тъжно, но факт!

Запита се обаче нещо много тъжно, защо животът се въртеше в своего рода цикъл, при който рано или късно си прецакан по абсолютно същия начин. Знаеше, че каквото има да стане, ще стане! Дано само не загубеше душата си накрая!

Над астероида продължаваха да прелитат комети и те решиха да се връщат, когато забелязаха малка пещера.

Пещера на астероид звучеше повече от необичайно – даже ексцентрично.

Отидоха да я разгледат, но оставиха часови покрай командния отсек, който тук беше смешно малък, дори и спрямо размерите на транспортната совалка. Явно беше, че каквито и посетители и да идваха тук, не го правеха с конвенционални кораби нито с огромни кораби клас Б.

След като влязоха в пещерата, видяха малък олтар, направен по много странен начин. Той навярно беше изграден много отдавна и определено не беше човешки.

Беше висок повече от четири метра и на него се забелязваха всевъзможни демонични символи – някои от които изглеждаха направо абсурдно.

Отне твърде много време на Дърниам да ги огледа и да разшифрова всичките.

- Мога само да кажа, че този олтар е на всички демони, но има нещо крайно необичайно – отзад на постамента вместо демонични текстове и заклинания има текстове на Светлината .

- Не разбирам? – съвсем се обърка Гейбриъл.

- Някъде там е ключът на цялата истина – загадъчно каза Дърниам. – Имам чувството, че това е началото на края и той ще отприщи неконтролируема поредица от събития. Ще сканирам всичко за всеки случай, за да мога да го разгледам на спокойствие в совалката.

Демоничното присъствие продължаваше да се усеща като лек полъх на смъртта, която ни дебнеше в мрака. Този път го долови дори и Дърниам и стана още по-сериозен:

- По-добре да се махаме оттук час по-скоро.

На излизане от пещерата той хвърли поглед към езическото светилище.

- Дали просто да не го взривим? – предложи Гейбриъл.

Дърниам се поколеба. Идеята не изглеждаше толкова лоша – само че имаше едно но. Едно много голямо но!

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА: СЛЕДИ КЪМ МИНАЛОТО

 

Излязоха от пещерата и сложиха бризантни експлозиви, които би следвало да бъдат достатъчни за справяне с обстановката. Но дълбоко в себе си, Дърниам се опасяваше от някаква огромна демонична реакция в отговор на разрушеното капище . Тук, на повърхността се виждаха следи от явни пришълци – не толкова забележими, но все пак – някъде там се усещаше цялата логика на съществуването на паралелен сектантски култ. Но ако такова разделение изобщо съществуваше, каква беше причината за него?

Защо то съществуваше по такъв ненормален начин? Някъде там под руините се криеше отговора. Бяха се погрижили всичко да е наред.

Преди да се качат обратно на транспортната совалка ясно осъзнаха нещо – Джесика не беше с тях на борда.

Върнаха се да я търсят, но напразно – не успяха да я открият. Прекосиха астероида, което им отне часове, защото не бяха добре обезопасени и трябваше да пристъпват много бавно. Оказа се, че тя беше изчезнала вдън земя.

Когато отидоха да огледат взривеното място с ужас откриха, че тя беше затрупана под отломките.

Явно демоничното присъствие я беше задържало в обсега на детонацията с цел да я погуби.

Тялото й беше разкъсано и беше страшно да се гледа в разбития визьор на скафандъра й, където се отразяваше бледата светлина на преминаващите комети.

Решиха, че не могат да я вземат на борда на совалката. Тялото и беше толкова безжизнено, че Дърниам осъзна, че вече няма какво да чакат и да проучват. Трябваше да се измъкват оттук час по скоро.

Дърниам дори се опасяваше екипажът от двамата уфургански пилоти да не е духнал нанякъде, защото това би означавало сигурна смърт за тях.

Еврон го погледна особено и осъзна какво си мислеше. Постояха покрай трупа й няколко минути и после си взеха последно сбогом. Този астероид щеше да бъде нейният гроб!

Когато се качиха на борда, двамата мъже не продумаха, ясно осъзнавайки парадоксалността на случващото се. Първата голяма Война за Ау Кактир и последвалата битка с гуароните беше заличила деветдесет на сто от популацията на планетата, но поне имаха надежда, че се бият със своего рода себеподобни.

Еврон сдържаше сълзите си, които издаваха, че той страда за загубата на своята сестра.

Люковете се затвориха и тъкмо щяха да включат вертикалните квантови стабилизатори, за да излетят, някой започна да чука и удря по корпуса на совалката. Светлините запремигваха. Сякаш някой се опитваше да отвори някаква консервна кутия – при това с особена ожесточеност.

Ударите по корпуса ставаха все по-неистови и брутални. Усещаше се напрежението на двамата уфурганци, които като че ли съжаляваха, че изобщо са тръгнали на това пътешествие.

Макар и малка, совалката беше добре изолирана и направена от специална ензодиева сплав, която включваше чист композит, хионови нановлакна, кевларит и керамика, която да я предпазва от изключително високи температури.

В совалката освен двамата пилоти, Дърниам и Еврон, бяха още Зекарайа, Ер Мо За – като най-старши след Дърниам, и, разбира се, Нгуфу – върховен жрец на църквата на Нергал . Този култ беше друга дива разновидност на религиозния феодализъм, който цареше из тези земи, но Децата на Касдея го бяха пленили в желанието си да научат повече за сектата. Да, всеки детайл беше от значение.

Транспортната совалка понасяше ударите един след друг – те бяха особено жестоки, но всеки момент можеше да се случи най-лошото. Дори и в такъв сюблимен момент Дърниам реши да поразгледа събраните материали от капището. Видя знаците на много и различни демони, всеки със съответната йерархия и функция. Много от нещата не разбираше, но за много други му се отвориха очите и той проумя адския замисъл. Дори и да звучеше налудничаво, той видя, че силите на Ада в никакъв случай не действаха хаотично или пък да разчитаха на случайността. Може би не бяха взели под внимание знанията му по древни езици и култури.

Внезапно совалката се разтресе и разцепи на две и започна да се разхерметизира. Ставаше опасно. Побързаха да облекат своите скафандри и да постигнат определено разбирателство как да се справят с общия враг.

Срещу тях се беше изправил огромен демон, който беше отворил заплашително своята паст и можеше лесно да ги погълне. Но, нямаха почти никакво оръжие. А трябваше да се оправят някак.

- Най-стар съм и ако някой трябва да загине, нека да бъда аз! – изказа опасенията си Ер Мо За.

Скоро всичко щеше да приключи. Дърниам не беше съгласен, но всичко отиваше по дяволите. Дадоха му една проста брадва, защото нямаха нищо друго в транспортната совалка и го изхвърлиха на повърхността на астероида.

Демонът се приближи с грозно ръмжене. Ер Мо За безпогрешно разпозна Касдея и почти щеше да изтърве сечивото си.

- Оръжието ти е безполезно, простосмъртни! – чу се отвратително хриптящ звук.

Демоничната жена беше висока над два метра и имаше огромни ципести криле.

- Ти си известна като демон на лъжите – изкрещя той.

- Не от мен ще дойде твоята смърт, повярвай ми – изсмя се адската твар. – А това, че разрушихте едно обикновено капище на малък астероид като Изод Син не означава абсолютно нищо – изсъска тя. – Само си мислите, че ще ни спрете!

Ер Мо За премигна – тя беше изчезнала. Погледна за някакви следи върху снежно-ледената повърхност – нямаше никакви индикации за присъствието на никого или нищо. Когато се обърна обаче видя, че совалката вече отлиташе.

- Какво по дяволите става, спрете и ме вземете обратно! Аз ще умра тук след няколко часа! – замята се той като луд, опитвайки се да улови крехката възможност да го забележат и да се върнат.

Совалката неумолимо се издигаше. Докато не последва внезапна експлозия. Всичко стана за миг. Разлетяха се парчета кевларит и хионови влакна, служещи за изолация. Всичко свърши. Демоните бяха победили.

Очите му се премрежиха и той ясно осъзна, че скоро щеше да умре. Оставаха му броени часове, когато той сам щеше да направи опит да декомпресира своя костюм и да се пребори жадно за глътка въздух. И това щеше да бъде неговият край. Напълно безславен. Огледа се поне му оставаше брадвата. Пък и колкото и да беше странно имаше малко количество от ермонадската отрова. Реши да поогледа наоколо и после ако не намери друг изход пък макар и временен просто да я изпие и всичко да приключи. Заоглежда и заопипва всичко – нямаше никаква надежда – имаше само отломки. Осъзна с тъга, че планът им да отровят Казук Мон може и да не се сбъдне. И надигна обсидиановото стъкло, изливайки го право в тръбите на охладителната система на скафандъра. Скоро почувства капките по езика си и започна да губи съзнание. Тестисите му щяха да се пръснат – сякаш бяха стиснати от желязно менгеме. Усети топлинния удар в черепа си и това беше края…

- Ей, събуди се – разтърси го Зекарайа. – Явно това място влияе зле на всички ни. Хайде да се махаме.

Той се огледа – нямаше и следа от нищо от това, което беше видял. Совалката си беше цяла-целеничка и тъкмо излитаха. Всички бяха в доста ведро настроение. Стабилизаторите бяха включени. И плавно и сигурно се отделиха от повърхността и започнаха да набират височина.

- Какво по дяволите става? – запита се той.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА: ДЕМОНИЧНА ИЛЮЗИЯ

 

Скоро му обясниха, че всеки, който реално пожелае да научи тайната на капището, бива дамгосван от демоните да чува техните мисли, а виденията са лъжовни и в крайна сметка могат да доведат човек до шизофрения и летален край. Ер Мо За едва поддържаше своите живителни сили, защото беше прекарал в кома почти петнадесет часа. Оказа се, че го намерили припаднал и на всички негови брътвежи за демони те погледнаха твърде снизходително. Това го накара да се затвори в себе си и да не споделя нищо с никого. Той беше видял Касдея, а те го убеждаваха в противното! Беше й се опълчил, а беше получил единствено подигравки. Осъзна и нещо друго – това не бяха неговите приятели, с които се познаваше от близо двадесет години – нещо сякаш беше изтрило като с магия спомените от съзнанието им и оставило само удобните такива.

Реши, че няма да остави така нещата – щеше да се бори, каквото и да му струва. Да се хване като удавник за сламка и да получи своя шанс да се разправи с ужасните си халюцинации.

Пилотите видяха нещо на визьора. Тук Ер Мо За някак се зарадва – може би осъзнаваха добре какво ще се случи и правеха всичко възможно да покажат правотата му. На устройството се беше появила малка черна точка. Тя продължаваше да става все по-голяма и по-голяма. Изведнъж черепа му се пръсна и мозъкът му опръска визьора.

Другите останаха шокирани – Дърниам само поклати глава и се втурна да оказва първа помощ, макар и да беше безполезно. Отне им около минута да се опомнят.

Той беше безнадеждно мъртъв и дори скротумът му се беше пръснал от влиянието на отровата – явно беше погълнал твърде много.

Останалите гледаха ужасени.

- Какво става? – запита Дърниам, сякаш излязъл от унеса си.

Тогава съгледа странна електронна карта в краката си. На нея ясно пишеше “Ернандо Торес, втори взвод, Четвърта армия”.

- Това трябва да е някакъв майтап, нали така? – почти изрева Еврон Вак и очите му се оцъклиха.

Но фактът беше факт. Къде-къде по-приемливи им се видяха обясненията на стария.

След като погледите им се срещнаха, те отидоха при двамата пилоти – те бяха остаряли значително. По лицата им се четеше само скръб и досада.

- Какво … - извика Дърниам и думите замръзнаха на езика му, когато Еврон Вак го нападна.

Дърниам също беше висок и силен елитен войник, но разликата в категорията все пак си каза думата. Еврон беше поне двадесет килограма по-тежък и започна бавно да взема надмощие. Какъвто и бяс да го беше обсебил, едно беше напълно сигурно – битката беше на живот и смърт.

Дърниам се огледа – нямаше кой знае какво да използва, пък и летяха в открития космос. Видя обаче брадвата на Ер Мо За – сграбчи я и със засилка пръсна черепа на своя съратник. Брадвата не можа да го удари добре, тъй като забралото на визьора омекоти удара до известна степен, но все пак разцепи мозъчната му кора. Той рухна на земята в адски мъки. Парчетата мозък започнаха да излизат от скафандъра.

Пилотите усетиха, че е станало здраво мазало в транспортния отсек и започнаха да бръщолевят на неразбираемото си уфурганско наречие. Дърниам беше опръскан от кръвта, която поради липсата на гравитация се беше разлетяла наоколо. Изглеждаше като луд младенец, излязъл от утробата на майка си – пълен маниак. Реши да отиде да успокои пилотите – те щяха да си глътнат езиците от страх щом го видяха – истински ангел на смъртта.

Дърниам стискаше брадвата подобно на някой викинг – не че някой в далечното бъдеще беше чувал за подобни войни.

- Променете курса – нареди им той без грам да му пука. – Заминаваме директно за Изод Син.

- Eзос Минаро Век – запелтечиха пилотите.

- Сакаро Ди Во Тун – отговори Дърниам твърде изнервено и им показа с очи брадвата.

Пилотите нямаха нужда от повече обяснения – веднага завиха в уречената дестинация. Бяха се поотдалечили доста от астероида и ставаше малко трудно да се върнат, но пилотите бяха от старата школа и направиха няколко хитри трика.

Първо, изключиха всякакви стабилизатори. Те можеха да се окажат твърде опасно въздействие особено в астероидния пояс. Взеха под внимание и възможното погрешно изчисляване на координати, което би ги вкарало в още по-голяма беда.

Дълбоко в себе си Дърниам знаеше, че вече беше тръгнал по път от който нямаше измъкване. Трябваше да се срещне с демоните в своето съзнание – с чудовищата, които се опитваха да изнасилят мислите му и да го превърнат в психопат.

Обратният път към астероида беше повече от тъжен – там беше пълно с отломките от експлозията и беше толкова голяма каша, че повече от това нямаше накъде. Дърниам завърза двамата пилоти в транспортния отсек на совалката, за да не излетят случайно без него. После стъпи на твърда почва и осъзна един огромен пропуск. Нямаше кой да ги върне обратно при капището – то беше затрупано, а смазаният труп на Джесика просто стоеше гротескно и напълно безобидно сред целия този брутален космически хаос.

Дърниам почувства демоничния полъх във врата си. Беше горещ като адска пещ и създанието сякаш само го канеше на един последен смъртоносен танц.

През съзнанието му премина и още нещо – спомни си, че Ада всъщност е състояние на душата, а не някакво реално място.

Касдея му се смееше, но когато се обърна не видя нищо, защото и нищо нямаше – беше абсолютно празно и глухо – толкова брутално мъртво като откъснати есенни емелиоридиеви цветове.

Дърниам замахна с брадвата, повтори, потрети. Оръжието свистеше, но нищо не се случваше. Просто се биеше с въздуха.

Когато се опомни видя собственото си отражение на счупения визьор на Джесика, а в тъмните й очи съзря собствената си лудост. Ненадейно се хлъзна и брадвата се стовари върху собствената му глава.

За щастие шлемът му беше по-нов модел от този на Еврон и това го спаси, но оръжието заседна между пластовете композитни материали и скафандърът започна бързо да се декомпресира. Дърниам умираше. Осъзна колко лош човек беше всъщност – прие грешката си и се разкая и тогава лукавия демон се отдръпна от него, попарен като от слана – той се почувства свободен, дишаше и можеше да вижда истината. Миг преди смъртта да склопи очите му, той беше щастлив! “Пилотите също скоро щe загинат заради липсата на изход!” – тъжно констатира той миг преди съзнанието му да изгасне напълно. Безжизненото му тяло тупна точно до това на Джесика и той просто беше един труп. Един много, ама много самотен труп.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ЕСКАЛАЦИЯ

 

На Зегандария нещата не вървяха много гладко и детектив Бос не беше успял да намери кой знае какви доказателства за култа. Решиха, че е пълна загуба на време да обикалят тук и там и да търсят разни хаотични следи – това нямаше да ги доведе доникъде. Рядко Бос се беше чувствал в безизходица – сега се чувстваше точно по този начин, въпреки че някои членове от екипа му щяха да повдигнат духа му, това беше твърде слаба утеха.

Марк и Сасия се бяха измъкнали и сега Бос беше пропуснал да навакса толкова много.

Детективът реши да направи хитър и опасен ход – просто щеше да промени малко подхода си и резултатите нямаше да закъснеят.

Зората вече се показваше над сюрреалистичната външност на този квартал на Имградон, когато те напускаха заведенията. Внезапно бяха нападнати от бандата на Рико.

- Вие сигурно сте мръсни ченгета, нали? – изсъска на развален имградонски диалект той, тъй като явно не беше посещавал училище редовно.

Младежът беше твърде арогантен и очевидно някой трябваше да му даде един доста добър урок, за да се научи да уважава другите. Ренто се зае със тази задача.

Сви юмруци и му налетя като разярено псе. Младежът обаче се оказа костелив орех.

- Ще те убия, маймуно – наперено му отвърна Ренто, който се беше справял със всякакви боклуци като него.

Напереното пале отбягваше ударите твърде ловко и светкавично заби един ритник в слабините на нападателя си.

Какво беше учудването му когато осъзна, че скротумът на Ренто беше предпазен от хионова препаска, покрита с люспи кевларит. Кракът му се счупи и то рухна на земята.

- Казвай за кого работиш! – тихо и спокойно му нареди Бос, доближавайки уплашената му физиономия до своето собствено лице. – И само не ми казвай, че сте тук напълно случайно. Още повече точно когато ние излизахме.

Кварталният боклук мълчеше като риба, но Имая извади една ембозатова палка и започна да го налага по крака, където свари, докато не го направи на сол – той припадна.

Поляха го със собствената си урина – Бос не беше от най-възпитаните и отново започнаха да го разпитват. Междувременно го бяха завлекли до едно близко навесче – там обикновено някои от по-небрежните посетители оставяха своите нирангайтери. Нямаше следи от никакво човешко присъствие между другото.

Когато дойде на себе си, младият наглец сконфузено започна да се извинява като фъфлеше нескончаемо. Имаше кръв по камуфлажния цвят на скафандъра и той беше с доста нещастен вид.

- Сюрреализмът – започна не много уверено той.

Екипът на Бос се спогледа. Той явно се беше побъркал.

- Моето момче, не сме в час по изобразително изкуство, така че давай направо – подкани го каубоя, който имаше известна страст към живописта.

- Всъщност аз Ви го казвам както е – твърдо се обърна към тях той.

Ако го беше казал дори и малко по-иначе сигурно щяха да го попилеят, но сега се заслушаха в гласа му.

- Вижте, сюрреализмът е отричане на войната, нали? – подхвана той.

Решиха да не го прекъсват.

- Е? – погледна го Ренто.

- Ами погледнете дизайна на този квартал – разтегли кървава усмивка той.

Те се огледаха.

- Беше ни обещано, че ще живеем в мир след всичко, което се случи. Още преди бандите да се създадат. Но изобщо не стана точно така!

- Чакай малко – прекъсна го Бос със съвсем сериозен тон. – Това, което ни казваш е вярно, но защо ни занимаваш с неща, минали още преди деветнадесет години?

- Защото дизайнът на Ензок Ра беше, за да се оспори целият човешки живот, основан на рационалното. Погледнете какъв беше смисълът да постъпваме разумно толкова години след като ще умрем съвсем скоро. По-добре да живеем сега! Или никога!

- Този май не е с всичкия си – тъжно заключи детектив Бос. – Жалко, защото можехме да научим повече от него. Но…

Отчаяното и объркано лице на социопата Шейм като че ли само потвърди думите му. Странните му гримаси и движения на тялото бяха в отличен синхрон с цялата шантава представа за реализъм на тази планета. Той беше обречен. Всяка клетка от тялото му беше. Затова искаше да изстиска всеки миг докрай! Но краят наближаваше. Неговият живот беше твърде илюзорен и ограничен, както между впрочем животът на повечето обитатели на тази част от полиса.

Из квартал като Ензок Ра можеха да се видят какви ли не дивотии – освен заведението на Екълстоун имаше и някакви кибер дървета с човешки лица, които поддържаха илюзията за киберпънк и някакви сюрреалистични инсталации за добив на интероново гориво допълваха картинката в далечината. Наоколо имаше и впечатляващи хелиоранови помпи за изпомпване на водата от подземните геотермални извори под полиса. Огромните им туловища напомняха на огромни колоси от далечното минало и навяваха чувство за тъга и загадъчност.

Бандите властваха точно в този парвенюшки квартал, защото именно тук имаше достатъчно за крадене – дори повече от достатъчно. Самите посетители биваха опосквани именно от такива индивиди като Шейм, който отдавна беше персона нон грата из повечето други райони на полиса, но само тук поради някаква причина властите все още си затваряха очите и престъпленията им все още бяха ненаказани, въпреки че отделни членове на бандата влизаха в затвора отвреме навреме.

Ом Гур Нал естествено беше издал съответните разпореждания по отношение на някои твърде специфични престъпления, извършвани от тях, но все още не можеше да ги постави под реален контрол или пък не искаше.

Повечето постепенно започнаха да избягват Ензок Ра или се стараеха да не се задържат тук прекалено дълго от страх за собствената си безопасност.

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА: БАНДИТЕ НА ЕНЗОК РА

 

Докато водеха доста странния разговор, наоколо бяха започнали да се струпват разни представители на бандата от Ензок Ра – тук бяха Майло Старторн , Биг Джон, Еверия Доунс и някакви други гадове, които се бяха присламчили впоследствие. Всеки беше хванал в ръцете си каквото можеше и изглеждаха опасни.

Бос реши да не влиза в излишни конфликти – не че обучените му хора не можеха да смелят тези младоци, а щеше да пропусне отличен шанс да се докопа до така ценната информация. Реши да го играе доброто ченге и се надяваше този план да проработи.

Членовете на бандата наближаваха към тях, свъсили лицата си и готови да атакуват всеки момент.

- Спрете! – нареди им Шейм – така се казваше младокът. – Те може и да ни помогнат.

Дори и Ренто се трогна. Не беше очаквал този боклук да покаже поне малко доблест. Но все още беше стиснал юмруците си, готов да отговори на всякаква възможна провокация.

- Вижте, ние само се опитваме да оцелеем и да имаме малко храна – заоправдава се Шейм.

- Хубаво – тросна се Имая. – С какво казваше, че можеш да бъдеш полезен?

- Ами мога да направя нещо изключително добро за Вас – лукаво ги изгледа той, а приятелите му се заоглеждаха обезпокоени наоколо.

- Притесняват се някой да не чуе, защото Вие не сте първите, които се интересуват от онова нещо – започна заобиколно той.

- Ясно – сряза го каубоя. – Давай нататък.

Бос се канеше да му затвори устата, но този път той беше прав.

Ами Марк и Сасия май се казваха тръгнаха преди Вас минути по-рано, но – младежът се поколеба.

- Какво но? – ревна Ренто, готов да му избие зъбите с пестник.

- Ами бяха отвлечени – хлъцна той.

- И от кого? – учуди се Имая.

- Ом…ом…ом – мъчеше се да си спомни онзи.

- Ом Гур Нал – подсети го Бос.

- Да – потвърди Шейм. – Виждате ли, ние се бяхме скрили зад една от хелиорановите помпи, които са изградени до един от геотермалните извори, която е собственост на заведението между впрочем, и тогава…

- Достатъчно – прекъсна брътвежите му Бос. – Беше полезен. Само един последен въпрос?

Тъкмо тогава снайперов изстрел му затвори устата завинаги. Той падна по учи, а в дупката на тила му можеше спокойно да се постави чаша за чай. Ясно се виждаше, че е бил чипиран още като дете – може би работа на доктор Гад ‘Ди Ен.

Не го пипайте – предупреди Бос. – Може да е капан!

Когато се приближиха, видяха че около шията на момчето под скафандъра имаше езониеви проводници, свързани с пластичен армейски експлозив – не беше много модерно, но достатъчно ефективно за да ги пръсне на парчета.

Бос извади малки щипци и се опита да извади чипа от мозъка му – явно беше здраво заседнал, но беше останал по някакво страхотно и необяснимо чудо непокътнат.

Дълбоко в себе си Бос знаеше, че започва да напипва нишката, а тези подплашени палета наоколо ще му помогнат да я разплете дори и като трябваше да ги направи с една глава по-къси.

Който и да беше стрелецът явно беше счел за по-удачно да се разкара докато е време, тъй като не се знаеше кой още се мотаеше наоколо и дали той самият нямаше да падне жертва на някаква нещастна случайност.

Гад ‘ди Ен може би беше пратил паралелно с тях втори екип или дори трети и те може би щяха да бъдат ликвидирани преди да са достигнали целта си. Всичко щеше да стане ясно рано или късно. Тъгата ги обгърна – тъгата на истинския живот, нелишен от жестоки обрати.

По всичко личеше, че започваше да идва началото на края и той като че ли чувстваше своего рода симпатия към тези хора, които бяха поставени в същото положение. Нещо трябваше да се направи – и той със сигурност щеше да бъде човекът, който да се заеме с нещата!

Който и да имаше пръст в създаването на бандите, определено печелеше от преразпределянето на територии, тъй като парцелите край заведението на Екълстоун бяха придобили космически цени – нямаше и как да бъде иначе.

Стрелецът, според мнението на Бос, едва ли беше пратен лично от Ом Гур Нал, който не би рискувал статута си и загубването на лицето си по този очеизваден начин. Беше се оттеглил прекалено професионално.

След като ги поразпита, се оказа че там някъде имаше поне още четири или дори пет конкурентни банди – всяка със собствена територии и специфична сфера на дейност. Някой от тях се занимаваха с търговия с нарензиеви чипове, други обичаха да организират незаконни игри на Оримо, а не малко бяха и онези, търсещи слава във все още популярните незаконни боеве. Но никой не беше видял или пък чул нещо! Даже предпочитаха да не говорят по тази тема!

Но Бос не искаше да се задълбочава в такива подробности – не му беше това работата. Той искаше да стигне до убиеца на Шейм – това беше разковничето.

Не можеше да отрече обаче, че беше професионалист – всичко беше подготвяно бавно и старателно – и електронния нашийник и всичко друго.

Плазменият куршум беше с титаниев връх и беше отнесъл части от черепа на Шейм така че мозъкът му се виждаше, пулсиращ и блезорозов, отчитащ последните етапи от мозъчната му дейност.

Другите наоколо щяха сигурно да си изповръщат червата, но никой не жалеше чак толкова бившия си шеф. Какво толкова – щяха да си намерят някой друг! И без това този постоянно им обираше надниците и никога не можеха да му угодят – поне сега имаха шанс за нова и интересна работа, каквато мъчно се намираше в квартал като Ензок Ра.

 

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА: ИГРА НА ЛОГИКА

 

Бос имаше истински дедуктивен талант и правеше впечатляващи и дълбоки разсъждения. Веднага осъзна, че или някой се опитва да накисне Ом Гур Нал или нещата са дори по-прецакани отколкото изглеждаха. Разбира се, нямаше право да губи повече време, а трябваше да започне да върши реална работа, ако искаше да заработи онези баснословни милиони, за които се беше договорил.

А, може би трябваше да пипа по-сериозно, може би някой все още се намираше в затвора “Шор Тук” и знаеше нещо по въпроса. Бос обаче искаше преди това да се поразходят поне още малко из Ензок Ра и да видят този въпрос с отвличанията. Накара хората си да приберат оцелелите от бандата на Шейм и ги заведе на едно сигурно място, което беше известно само на него. Там като цяло поне засега едва ли някой щеше да ги търси.

Антимисловното скривалище беше друга приумица на някои от най-напредналите мозъци от Зегандария. Срещу определен скромен наем там определен брой хора можеха да прекарат дълги периоди от време, без някой да подслушва разговора им – това беше къде-къде по-евтино от разни хионови мрежи или пък от заглушаващи устройства за циклотронни синтезатори. Именно там ги заведе и Бос – там, честно казано, се чувстваше напълно в свои води и не му пукаше от нищо. Въпросните скривалища по нищо не се отличаваха от най-обикновена стая с добре изолирани хидронни врати и масивни стени от кевларит, но на практика беше най-доброто решение за ситуация като тази. Бос знаеше, че мълвата за атаката вече се е разнесла надлъж и нашир и трябваше да бърза, за да спечели време.

Когато влязоха, всички въздъхнаха облекчено – Бос беше предплатил с дузина зегандариански кредита и можеха да си починат малко, без да ги е страх от неприятности. Бос огледа изтормозените лица на остатъците от бандата на Шейм и ясно осъзна, че те правеха това не за друго, а за да отърват собствените си кожи – имаха нужда да разчитат на някого или пък на нещо. Беше важно преди да излязат на улицата. Бос не се изявяваше като доброто или лошото ченге, а само като някой, който искаше да оцелее също като тях. Това знаеше какво означава да бъдеш на косъм и да умираш. Беше минал по този път.

Знаете ли, деца? – започна трогнат той. – Животът е кратък. Средният зегандарианец живее по тридесет и пет-тридесет и шест години, което не е кой знае какво. Е, някои стигат до четиридесет-четиридесет и пет, но не повече от петдесет.

Те го погледнаха изумени – какво знаеше този откачен блюстител на реда, който следваше свои правила за оцеляване и никога не беше излизал на тяхно място.

Бос сякаш прочете мислите им.

- Грешите, аз бях там, когато раниха Майло за първи път.

Старторн извика – това наистина беше така.

- Или когато отведоха Еверия Доунс за първи път в участъка – продължи той с разтреперан глас.

- Но ние Ви виждаме за първи път – изумиха се те.

- А аз ви познавам, откакто сте се родили – тъжно каза Бос.

Каубоя, Имая и всички останали го погледнаха. Това не бяха думи на някакъв женчо, а спокойното и уравновесено говорене на стар ветеран – герой от двете големи войни на Себур Наг, част от последната Велика война срещу гуароните.

- Но, защо всъщност ни казвате всичко това? – попитаха те почти в един глас. – Сигурно сте проучили електронните ни досиета.

- Нищо подобно – добави Бос. – Сега ще Ви дам шанс да изкупите извършената срещу Вас несправедливост. Вие ще имате шанса да умрете като герои, а не да гниете в този парвенюшки квартал Ензок Ра, който и аз ненавиждам до смърт.

- Защо да се самоубиваме? – изкрещя Еверия Доунс и объркано стисна юмруците си. – Така и така, всеки ден умираме бавно – няма храна или вода, а някъде там далеч на север в същия този град други живеят добре. Принудени сме да живеем като плъхове, за да оцелеем. Не искаме нищо повече от нашето място под слънцето.

Старторн, Биг Джон и останалите закимаха унило – те също искаха това.

Всички до един бяха деца на улицата – неразбрани и отхвърлени, искащи да оцелеят, но знаейки, че всеки ден може да им бъде последен.

Каубоя и Ренто решиха да се намесят:

Нашият шеф също не знае кои са родителите му, а и ние също. Правим това, което правим, защото не умеем нищо друго.

След така направените изявления доверието между страните като че ли стана малко по-високо. Въпреки всичко продължаваха да се гледат изпитателно.

Добре какво печелим, ако играем с Вас – изплю накрая камъчето Биг Джон – едър и намръщен деветнадесет годишен здравеняк, който носеше очукан скафандър и обикновено беше страшилище за местните дребни хулигани.

Ще получите част от нашите собствени дялове – аргументира се Бос. – Вие сте четирима – Шейм, Еверия, Биг Джон и Майло. Е, вече трима – поправи грешката си той. Шейм вече е в преразход! Мир на праха му – това само ще качи вашите собствени акции.

Споменатите членове на групата закимаха одобрително, надявайки се да получат по-големи порции от общия пай.

Бос не спомена останалите, тъй като ги бяха оставили на произвола на съдбата някъде из улиците на Ензок Ра, здраво завързани със зеретиеви въжета. Те определено щяха да умрат като кучета.

- Колко точно? – вдигна вежди Еверия. – В смисъл в кеш?

- Около пет милиона на човек – каза спокойно Бос.

- Това не е чак толкова много – някак неуверено се обади Биг Джон, въпреки че сумата не беше никак за пренебрегване.

Бос ги прекъсна:

- Вижте – ще делим петдесет на петдесет, но и ще искам от Вас повече.

Биг Джон се ухили:

- Така кажи, човече, с Вас съм – и го потупа по рамото, но после леко сконфузено си отдръпна ръката.

- Сега искам да се наспите добре – изкомандва Имая, която беше втора по важност след Бос. – Защото после едва ли ще имаме подобна възможност в близките три-четири дни.

Всички се натъркаляха и включиха скафандрите си в режим на хибернация.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА: ДОКТОР ГАД ‘ДИ ЕН

 

Докторът знаеше, че Бос има опасения за онези, които беше пратил по петите им. А също така може би се досещаше, че никога нямаше да им плати въпросните сто милиона. Е, ако детективът беше поискал пет-шест, може би щеше да се поколебае, но при това положение той не беше глупак. Всичко можеше да се случи, затова той реши да се презастрахова и да вземе всички необходими мерки по всякакъв възможен начин. Нае втори екип, който в случай на нужда да екзекутира членовете на първия. Това разбира се щеше да отнеме известно време. Той не смяташе да пропилява капацитета на стар вълк като Емджерая Бос и да го жертва за нищо и никакво – не той трябваше първо да открие следите, а после нещата щяха да се доизпипват в движение.

Вторият екип беше на Джейл Хънтър – млад командос, пълен с амбиция да блесне и да остане в историята, ако не на галактиката, то поне на собствената си планета. Отборът му беше снабден с по-добро оборудване от това на Бос и бяха получили дори приблизителните им координати – скоро щяха да се срещнат и да обсъдят подбродностите, но Гад ‘ди Ен не искаше да пада жертва на подобни простотии – трябваше да държи тези главорези настрана в името на собствената си безопасност, а също и за да не изтърси пред тях някое важно парченце информация, която да ги накара да заиграят по-късно самостоятелно и да го измамят.

Докторът използва специален посредник андроид, на който беше чипирал съзнанието чрез трансплантация на спомените на човешко дете. Беше наистина брутален и садистичен боклук, но, както казваха на жаргон, знаеше добре какво върши.

После се отпусна и изпи глътка малцов евераст – нещо, подобно на уиски, но не толкова силно. Просто можеше да откачи. Имаше хубава работа и адски много пари, но никога нямаше да стигне до нивото на Архистрата или Ом Гур Нал. Беше се поизпотил за проклетия успех, а сега от върха на планината нещата изглеждаха доста различно. Но той нямаше намерение да се отказва – по дяволите щеше да им покаже кой е Гад ‘Ди Ен и що за Персператова клетва беше положил.

Едно време ги съдеха, но сега никой не можеше да ги пипне с пръст – него и хората от неговата каста.

- Знам, че когато дойде съдният час, всички Вие ще ми платите прескъпо – потри ръцете си медикът. – Онези, които ме презирахте, изолирахте и пренебрегвахте. Но все пак трябва да внимавам.

Той се отпусна уморено в креслото си – не му пукаше за никой и нищо. Толкова години беше драпал по стълбицата нагоре, заслужаваше да се наслади на този момент. Огромния му кабинет беше богато декориран с килими от себурнагски тирфан, красиви картини с емелиридиеви цветове и всевъзможни други неща.

Огледа огромния футуристичен мегаполис през невъзможно дебелото стъкло от ендосиант и просто не можа да повярва на очите си. Светлините на града заиграваха по интересен и неповторим начин, като образуваха картини, които никой художник импресионист не би могъл да пресъздаде. Там някъде далеч навън бяха символите на слава, власт и богатство – а Гад ‘Ди Ен имаше и трите. Какво тогава му липсваше? Може би само той си знаеше!

Беше израстнал в един от най-бедните квартали на Имградон – Кибур Зон, който не беше твърде далеч от Ензок Ра, опитвайки се да си пробие път до истинската слава и богатство, но някак все не успяваше. Тези спомени се въртяха все по-често в съзнанието му – нямаше и как да е иначе.

Помнеше как като малко момче се биеха като чували и никога не можеше да сложи достатъчно в устата си.

Гад ‘Ди Ен беше един от твърде малкото лекари, които не бяха от расата на гуароните, дори беше странно как се беше вмъкнал в подобна богоизбрана каста – не беше никак лесно дори да завърши образованието си.

Спомни си ироничните подхвърляния в университета и много други крайно неприятни случки. Беше ставал жертва дори и на посегателства от някои от колегите си, но някак беше оцелял. Трудно, но беше се справил. Беше затаил дълбоко своята омраза – омраза, която щеше да ги погуби до един. Тези добре нахранени, добре поддържани и гледани “принцове” и “принцеси”, които никога, ама никога не се бяха борили да постигнат нещо в своя живот, напълно защитени от парите и властта на родителите си.

Истината беше, че той винаги беше живял паралелен живот – тоест никога нямаше да бъде способен да се вмести в тяхната реалност. Този факт си оставаше факт!

Тогава се появи ненадейно непознатия благодетел – Еквиус Мон, той всъщност беше бащата на Казук Мон – вече мъртвият архижрец на сектата на тарашдукианците. Имаше много пари и неизчерпаемо привличане – каквото кажеше, се възприемаше като даденост. Той научи достатъчно за младежа и пожела да му помогне.

Една вече отиде при него в общежитието и съвсем ребром му зададе въпроса “Какво смяташ да правиш с живота си?”

Гад ‘Ди Ен се позатрудни с отговора си – усещаше, че беше талантлив, но колко точно – не знаеше. Може би все още и не можеше и да го даде.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА: ЕКВИУС МОН

 

- Синът ми е тръгнал по много крив и грешен път – тъжно вдигна рамене той. – Но за теб има надежда.

- Защо го правите? – недоумяваше младежът.

Еквиус Мон замълча.

- Защото искам да спася поне някой – каза доста замислено той.

- Това стана преди петнадесет години. Всеки ден тази сцена беше пред очите му. Старият възпитан джентълмен със обозначителен знак на скафандъра VER 2380, което говореше, че той отделяше огромно внимание на личната си безопасност.

- Самото му идване обаче говореше и за друго – защо този талантлив и богат мъж му предлагаше всичко – все някъде трябваше да има уловка. Гад ‘Ди Ен вярваше в чак такава безкористност – беше почти неестествена.

Не му убягна коварната усмивка, която той се опитваше да прикрие, колкото беше възможно.

- Виж, момчето ми, искам от теб една много голяма услуга – му каза съвсем открито Еквиус. – Трябва да чипираш всички деца, за да мога да се възползвам от трансплантираните спомени.

- Какво точно имате предвид? – запита го медикът.

- От теб се иска нещо твърде просто. Не променяй нищо в досегашните кодировки на съзнанието – просто се опитай да направиш по-дълбока имплантация.

- По-дълбока? – изуми се Гад ‘Ди Ен, тъй като много добре знаеше какво има предвид онзи.

- Но това от медицинска гледна точка би било опасно – опита се да възрази той.

Не можете ли да върнете спомените им до предишно ниво? – запита Еквиус.

- Не е толкова просто – заопипва почвата Гад ‘Ди Ен.

- Тогава го направете или поне се опитайте – някак заповеднически се обърна към него Еквиус. – Убеден съм, че имате нужните качества за това. Нещо повече – дори съм сигурен, че тайно го искате от твърде дълго време.

Медикът продължаваше с вътрешната си борба. Осъзнаваше, че не можеше просто да откаже – щеше да е направо кощунство, но и беше с напълно ясното съзнание, че щяха да се случат някои неща, които едва ли щяха да бъдат в негова полза.

- Чували ли сте за нивата на съзнание? – отдалеко запита той.

- Ами, ти, момчето ми, би могъл да ми кажеш това-онова – любезно се обърна към него Еквиус, а аз нямам нищо против да те изслушам.

- Ами вижте, мнозина си мислят, че тези опити се извършват напълно контролирано, но това изобщо не е така – изказа опасенията си Гад ‘Ди Ен.

- E? А какво става всъщност? – обърна се към него с някак подкупваща усмивка старецът.

Офертата Ви ми се струва много примамлива – смотолеви медикът.

- Е какво толкова му умуваш? – зачуди се Еквиус.

Край тях беше станало много-много тихо. Можеше да се чуе даже прехвръкването на птица – но за жалост такива отдавна нямаше. Меланхолията се усещаше дори и във въздуха.

- Всъщност защо станахте лекар? – намеси се Еквиус. – Това не Ви носи особена радост изглежда.

- Знаете ли, че да знаеш, че носиш отговорност за толкова много хора е огромно бреме – тъжно каза Гад ‘Ди Ен. – След въвеждането на чипираното съзнание всичко тръгна в съвсем друга посока. Трябваше да се извършват много и разнообразни промени, но накрая всичко си дойде на мястото.

- Изглежда съм дошъл не където трябва – понечи да стане Еквиус, но Гад ‘Ди Ен го спря.

- Не точно тук трябваше да дойдете – подкрепи го медикът. – Всичко ще стане както искате.

Разговорът се проведе в същата тази клиника – наследник на бившата “Сейнт Джоузеф”, където твърде много пациенти получаваха втори шанс за живот. Ретрансплантацията им помагаше да забравят и да се оттласнат от дъното. Докторът беше предотвратил много опити за самоубийство, раздели на цели семейства и прочие и прочие.

Накрая започваше да живее техния живот, което много го натоварваше.

Идваше му да си пръсне черепа – толкова му тежеше понякога, но намираше в себе си сили да продължи. Правеше го стъпка по стъпка, като гъсеница, скрита под листо, нежелаеща да види реалността на огромния външен свят и живееща в собствената си илюзия.

Старецът изглежда остана твърде доволен от дадения отговор, но все още не бързаше да си отиде – искаше малко да поогледа.

Клиниката със своите футуристични стени и впечатляващи декорации беше като магнит за мнозина. Дълбоко беше убеден, че все още може да спаси сина си, преди леталния му край. Искаше и се надяваше. Но не можеше да направи нищо друго – само да моли за помощ!

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: ГЕЙБРИЪЛ

 

Всички бяха забравили за Гейбриъл – момичето, което дълбоко беше преживяло загубата на своя любим Дислан. Когато излизаха от пещерата, тя беше затрупана.

Искаше да използва комуникационното оборудване, но не можеше.

Тъгата я налегна за момент. Представи си как Дислан е умрял съвсем сам. После бързо се съвзе и се запита как можеше да се измъкне от това проклето място. Олтарът лежеше някъде недалеч от нея. Странните символи изглеждаха примамливо – толкова много мрачни господари, събрани наедно – всеки криеше по една тайна.

Но тя нямаше никаква идея как да ги призове. Времето минаваше – ситуацията се влошаваше ли влошаваше. Кислородът й започваше да не достига и ставаше много трудно въобще да се справя. Погледът й се премрежи. Тя загиваше – не можеше дори да си вдигне краката – сякаш тежаха цял тон.

Прегледа системата на скафандъра – не изглеждаше обнадеждаващо – нямаше никакво резервно захранване, нито нещо друго, но в погледа й се четеше решителност да оцелее – искаше да преживее поне още един ден, дори на ужким.

Тъгата я изяждаше и тя стенеше тихо. Изведнъж се реши да направи нещо твърде щуро.

Ами ако предизвикаше контролирана експлозия или поне някой микровзрив? Може би част от всички тези отломки щяха да се разпръснат и това да бъде добро предзнаменование пред по-нататъшното й оцеляване. Започна бързо да крои план как би могла да го постигне за най-кратък срок. Никоя част на скафандъра не можеше да бъде взривена, защото той беше монолитен, а не модулен – и сега тя с тъга отчете този факт. Второ – нямаше как да е сигурна за колко време щеше да й стигне кислорода – можеше да са няколко минути, а можеше да продължи с цели часове – нищо не се знаеше.

Но най-неприятния факт се криеше в психиката й – тя беше сериозно разклатена поради липсата на информация за всички онези демони и демонични създания.

Времето продължаваше да тече, но нищо не се случи. Тя стана и се опита да спре изтичането на кислород чрез запояване на малка пробойна в скафандъра. Някъде далеч напред тя съзря, че имаше и по-лесен начин.

Отиде до олтара и започна да нашепва някои от тайните слова без дори и да е сигурна какво точно се случва – беше адски странно. Изведнъж усети демоничното присъствие зад гърба си. Обърна се – там нямаше никой.

Не знаеше кой точно от всички демони беше призовала. Не искаше и да гадае, макар да осъзнаваше, че е крайно опасно да прави това наслуки. Всичко това трая само миг – после се загуби. Чувството за демонично обладаване я напусна и тя усети, че отново отслабва.

Твърде вероятно беше така да й се е сторило – просто някаква измислена свръхестествена приумица, а може би не? Дори почука по скафандъра си, за да се убеди, че не бърка.

Щеше да умре също като него. Може би и това беше най-логичния и добър край, а може би не?

Попипа се по гърдите - от дупката в композита нямаше и следа. Огледа ръцете си –никакви пробойни. Трябваше да се справи с проблемите си по някакъв начин.

Самотата в космическата пещера беше направо убийствена – имаше само един изход.

Челото й се обля в студена пот и тя реши, че каквото и да става това е единственият й път към спасение.

Тогава тя видя малка пролука. През нея се виждаха красиви лилаво-синьо-бели отблясъци, озаряващи мрачния космос. Но тя нямаше време да съзерцава тези красоти. Оказа се, че все пак в пещерата е поостанало нещо – като например малко парче от дебело зеретиево въже и разни други вехтории.

Огледа се и внимателно го проучи – беше прекалено късо, но пак беше нещо.

Завърза го около кръста си най-внимателно и се опита да се издърпа нагоре чрез изкуствено създадена макара от един дебел пермоплаксов шлем кръглата шайба на един циклотронен синтезатор. Всъщност дори не беше истинска макара, а по-скоро своеобразна изолация на въжето, което трябваше да я издържи. Костваше й неимоверни усилия да се придвижва сантиметър по сантиметър – стегнатото и атлетично тяло се обля със пот. Направо подлудяваше. Почти щеше да стигне до малката цепнатина и да се отърве.

Внезапно усети, че някаква сила я тегли надолу – силно и неумолимо. Може би някой от демоните я дърпаше за краката. Щеше да се провали тъкмо преди финала – направо срам.

Потта допълнително й пречеше на движенията, затова включи специален клапан, за да я абсорбира и изведе извън скафандъра под формата на микроскопични водни капчици. Това донякъде й помогна, но все още висеше подобно на червей на рибарска въдица – беше направо срамно.

Не искаше и да гледа надолу, но светлината на шлема й отрази създанието – не този път не беше видение, а самият Нергал!

- Аз съм Нергал – звездното божество! Как се осмеляваш изобщо да смущаваш покоя ми? – ревна той, а мощната му паст беше пълна с гъсти и остри зъби.

Гейбриъл щеше да откачи. Обърна се и отново там нямаше нищо. Когато направи един последен опит осъзна, че много скоро щеше да се изплъзне от въпросната дупка – не беше чак толкова трудно.

Най-накрая излезе и видя красотата на космоса – беше божествена!

Беше разкрачила мощния си чатал, опитвайки се да бъде като една завоевателка – сега беше напълно сама на астероида!

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА: ХАНС

 

След дълго търсене най-накрая откриха Ханс да изпитва адски болки, защото бяха забили в черепа му електроди и тестисите му щяха да се пръснат от волтажа. Крайно ниските температури само засилваха страданията му. Зъбите му бяха стиснати до счупване. Дяволите бяха технологично напреднали в това отношение и бяха изтръгнали тази информация от дълбините на съзнанието му със специална телекинеза.

Ронве се обърна към него без капка съчувствие, но кой знае защо нещо го накара да изпита уважение –нещо, което и той не знаеше какво е. Да, имаше заповеди да го отведе, но защо поне не го поразпита някои неща за самия себе си – нямаше да е излишно.

- Ти ли си Ханс Аусландер? - опита се да направи гласа си твърде страшен Ронве.

Ханс се опита да отговори, но скротумът му сякаш се беше качил като буца в гърлото му.

Ронве се опита да бъде максимално официален:

- Изпратен съм от Валак със специално поръчение. Ако сътрудничиш, ще направим престоя ти в Ада малко по-приятен. Ако ли пък не – сърди се сам на себе си.

Как добре идваха на ума му думите – чак да се не начудиш. Беше горд със своя дар слово.

Къде на шега – къде на истина, Ханс се беше престарал в опитите си да сътрудничи, но сега усети, че наистина се нуждаеха от него. Реши да измами адските сили, които този път щяха да погубят душата му окончателно и да го лишат от шанса да съществува дори и в самия Ад.

- Виж какво, Ронве, нали така ти беше името? – доста спокойно се обърна към него той. – Аз не жаля скротума си толкова много, колкото душата си. А Вие явно имате някакъв много долен план този път, нали? Но аз ще ти помогна при едно просто условие.

Ронве се стъписа понеже не очакваше подобен отговор – честно казано нито един от грешниците не си беше позволявал да бъде толкова нагъл и долен, особено пък предвид факта, че някъде дълбоко в душата си той изпитваше страх. Длъжността му не беше от най-великите и впечатляващи. Беше най-обикновен и презрян пазвантин и нищо повече. Но пак беше над обикновените дяволи, защото беше ухо на старейшините.

- Е, добре, разбирам, че наистина заслужаваш славата си. – опита се да говори с примирителен тон той. – Кажи какво точно искаш? Може пък и да го получиш – кой знае? Но внимавай – договорката важи само за едно нещо.

Ханс замълча и го изгледа изпитателно, след това зададе недвусмислено въпроса си:

- Кажи ми кой е твоят най-голям страх?

Ронве наистина се обърка. Този беше нагъл, но въпрос като този звучеше изключително във въздуха.

- Моят? – Ронве искаше да бъде сигурен, че чува правилно.

- Това е уговорката ни – твърдо каза Ханс.

Ронве не искаше да му дава отговора, но беше дал клетва, а това означаваше, че ако излъжеше, лесно можеше да загуби своята душа. Ханс беше пресметнал вярно.

- Виж, който и да си ти, никой никога не ме е питал този въпрос – спокойно каза той, но усещаше, че трябва да бъде честен, защото проклятието щеше да се стовари върху собствените му плещи. – Аз съм полицай на Ада цял живот, а това е гадна работа. Никога няма да достигна върховете и да опитам от онзи живот. Никога няма да имам властта и славата да бъда нещо повече.

Ханс леко се стъписа. После го погледна и му каза:

- Ако не ме лъжеш, ще ти помогна, но имам и второ условие.

Тук демонът се замисли – никога човек не беше помагал на демон, ако знаеше истинската му същност. Защо сега да беше различно?

- Не мога да ти се доверя току-така – замота се онзи.

- Слушай, аз няма много какво да губя – отговори му откровено Аусландер. – Просто ми кажи защо точно ме викат.

Ронве остана още по-поразен. Този беше най-странният обитател на Ада за всички времена – та нали и без това се канеше да му каже. Просто трябваше да отърве един от най-старшите демони – Валак и в крайна сметка да предпази Ада от посегателствата на смъртните.

Ханс го изслуша. Не се засмя, нито заплака.

- Това не е чак толкова трудно – спокойно каза той. – Но знай, че твоят господар ще плати определена цена за услугите ми.

“Бива го да се пазари!” – каза на себе си Ронве. – “После си каза. Е, в крайна сметка не поиска чак толкова много. Едва ли някой ще му повярва за каквото и да било.”

Ханс прочете мислите му, но се направи на недоразбрал.

Пазачът го измъкна от блатото както си беше гол-голеничък. Все пак му даде да облече някакви дрехи от приличие – не можеха да не зачитат началството.

Прекосиха целия Ад. Минаха обратно през всичките кръгове – беше досадно и ужасно, но на Ронве не му пукаше от абсолютно нищо. Гледаше своето протеже да не избяга и се стараеше да изглежда заплашително. Ханс едва креташе след него – беше здраво окован.

В един момент Ронве се усети, че Ханс отново го е метнал – нямаше как да докаже, че е способен да даде нужното решение на проблема. Да, изглеждаше впечатляващо, но ако се издънеше, Валак можеше да поиска неговата глава на тепсия.

Постепенно стигнаха обратно до мрачния господар. Ханс все вървеше с наведена глава.

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Учения на Джордж Албърт Смит

* Увал – Дук, командва 36 легиона, знае за миналото, настоящето и бъдещето.

* Авторска приумица – текстове на Светлината тоест на Светото писание.

* Капище – светилище

* Нергал – втори по ранг демон, командва демонската тайна полиция.

* От английски език star – звезда и thorn – бодил.

* От английски език thorn - бодил и shame - срам.

* Персперат – (приумица на автора) фалшив медик, издигнат в култ заради злодеянията си.