9 jun 2013, 18:25  

Демиургът 

  Prosa » Ficción y fantasy
1395 0 2
27 мин за четене

 

 

 

Лежах в снега, взирайки се в мрачното, мъгляво небе. Снежинките падаха бавно и зловещо, затрупвайки тъмната гора. Гледайки нагоре се разплаках. Стичайки се по устните ми сълзите оставяха соления си вкус.  Усещах всичко човешко - студ, мъка, самота и отчаяние. Сякаш цялото ми тяло бе потопено в литий и не можех да помръдна. Изправих се бавно и се отърсих от снега. Бях гол студът ме пронизваше и ледени тръпки караха цялото ми тяло да потрепва. Не усещах босите си измръзнали крака. Разперих крилата си за да ги отърся и раздвижа, след което направих няколко крачки. Беше тъмна нощ и се намирах в една гора - насред нищото. Приближих се до черното езеро и погледнах отражението си. Сега какво ли предстоеше? Една сълза капна от окото ми в тъмната вода. Неведението ме плашеше. Картината, която виждах пред себе си бе красива, но и навяваща много мрачни чувства в човешката ми душа. Внезапно чух стъпки и ръмжене зад себе си. Когато погледнах назад, видях глутница вълци, които вперили очите си в мен, бяха готови да ме разкъсат. В погледа им се виждаше гладът и свирепостта. Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо. Това място определено започваше да не ми харесва. Аз се затичах и в движение разперих  крилата си като постепенно се издигах оставяйки вълците да вият зад себе си. 


Летейки, се оглеждах за място, където можех да пренощувам. В близост на хоризонта ми се открои една висока катедрала и аз се приземих при камбаните ù. Катедралата бе най-защитеното и познато място за същество като мен. Беше ме страх все още да установя някакъв контакт с хората, за това седнах, обвих крилата около тялото си и стоях така известно време докато не се унесох  и  заспах от умората, която не ми позволяваше да се крепя повече. На сутринта се събудих от молитвите на един монах, който коленичеше и се кръстеше пред мен. Той явно бе дошъл да бие камбаните, за да извести часа, но неочаквано се натъкна на мен. За него аз бях ангел небесен пратен от бога - чудо, слязло на земята, за да спаси човечеството. Уви не, това описание не ми прилягаше. Аз съм и винаги ще бъда просто един грешник изпратен на заточение при хората. 


   - Здравей - усмихнах се повдигайки крайчеца на устната си.

Той ме погледна сякаш все още не вярващ на случващото се.


   - Тук си за да ме прибереш ли, ангеле?

Неговият ококорен, уплашен поглед някак приповдигна настроението ми.

  - Не се бой, човече, не съм дошъл за това, но моля те, умирам от студ, прибери ме някъде и не казвай на никого за присъствието ми.

Той сякаш занемя. Гледаше ме със страхопочитание.


  - Много е важно никой да не знае за мен! – говорех отчетливо и го гледах изпитателно, за да разбере важността на това което казвам.


Монахът без да задава въпроси и невярващ на случващото се  ме поведе по едни скърцащи, извити дървени стълби надолу към неговата стая като не установяваше очен контакт с мен. Стаята бе скромна с мирис на вехто и застояло. Имаше едно дървено легло, което изглеждаше изключително неудобно няколко икони, както и бюро с горяща свещ и разпръснати листа на него.  Монахът продължаваше да ме гледа с недоумение. Той бе възрастен човек с почти оплешивяла глава и добродушен вид. Беше леко изгърбен със сухи напукани и набръчкани ръце.


   - Чудо си ти, изпратено на земята,  защо точно аз бях избран да те видя. – Той ми подаде една от своите монашески роби и аз я обвих около  тялото си.


    - Не съм чудо, аз съм грешник, затова съм изпратен при вас хората.

Монахът ме погледна с недоумение.


  - Но раят съществува, истински е ! Моля те, разкажи ми от там ли идваш? – той нямаше търпение да разбере всичко. За него аз бях един знак за съществуването на всичко, в което вярва.


    - Аз съм прокуден, грешник, не ме свързвай с рая, не ще говоря за него!

Разхождайки се из малката стая ми причерня и паднах, бутайки свещта от бюрото в опита си да запазя равновесие. Не бях ял от много време,  забравих за нуждата на хората да се хранят.

Монахът се впусна веднага на помощ и ме вдигна, слагайки ме на леглото. После ми донесе половин хляб, вода както и някакво странно ястие, което не можех да определя. Храната не беше нищо особено, но за гладно същество като мен имаше невероятен вкус.


    - Не разбирам как може едно дете като теб да е грешник? - гледаше ме с недоумение човекът.


Аз въздъхнах, усещайки натиск на вратът си. Сякаш носех тесeн хомот около него.


    - Ние, ангелите сме като машини, които действат в полза на хората, нямаме право да взимаме страна, нямаме право да чувстваме, нямаме дори точно определен пол просто така сме създадени. Мисията ни е само и единствено да наблюдаваме незабележимо  всичко случващо се с човечеството и да се образоваме достатъчно, че да сме способни един ден да го поведем в правилната посока. Аз обаче си позволих да наруша законите и да взема страна като се опитах да защитя едно човешко същество. Поради тази причина бях прокуден и сега съм тук без ясен план какво следва.

 

    - Може да останеш при мен, аз всичко бих дал за божие дете дошло на земята – той ме погледна със съжаление. Имаше дълбок и мек поглед  от онзи тип, които те карат да се чувстваш сякаш можеш да му имаш доверие. Незнайно защо, може би бе заради погледа му или заради моята безизходна ситуация, но  аз му се доверих.

 

   - Благодаря за помощта, ще се възползвам от нея, но само за тази вечер. На сутринта ще съставя някакъв план и ще вървя по пътя си. 

Благородността на монаха бе нещото, което ме обнадежди, че престоят ми на земята няма да е толкова лош, колкото предполагах.

 

Цял ден разговаряхме, името му бе Арън и по душа виждах, че бе един изключително добър човек. Той многократно се опитваше да разбере неща за мен, като например от къде идвам, какво представлява мястото, от което идвам. Опитвах се да бъда пестелив по отношение на информация и често гледах да заобикалям темата, но моята ангелска наивност и неговият топъл поглед ме предразполагаха към приказки. Най-много му разказах за своите способности. Например за  това, че съм безсмъртен и приемам всякаква форма, каквато пожелая. Създаден съм с един облик както всички от моят вид и той се приема за официален.


Имам абаносово черна коса и очи със цвят на тъмносин топаз.  Мрачният външен вид не се срещаше често там, от където идвам. Повечето като мен имаха светли коси и очи. Те излъчваха светлина, докато аз винаги съм бил един такъв мрачен и неразговорлив. Не само душевно, но и външните ми черти издаваха, че не бях като тях. Още от самото ми създаване се предполагаше, че има нещо нередно в мен. Мога да съм или мъж или жена както и всякакво друго същество стига да пожелая. Всички ангели притежават тази способност. Засега бях приел естествена  форма на  седемнадесетгодишно момче. Бях избрал за себе си мъжки пол. Имах способността да внуша на хората само чрез поглед всичко, което пожелая, защото ние ангелите сме едни от най-силните същества на света. Имаме силата да направим много неща дори да сътворим хаос на земята, за това и при най-малката грешка биваме прокудени от Сената. Ние сме създадени само и единствено за да служим и стриктно да изпълняваме заповедите на Всевишния, защото както всички създания на тази земя и ние сме обект на божията воля. Нямаме абсолютно никакво право на чувства. Много ангели се обръщат срещу сената именно поради тази причина и те биват прокудени. Повечето от тях изпитват непреодолим гняв към своята несправедлива присъда. Най-старият познат на света, познат още като Дявола, Сатаната, Антихриста и много други имена. 

С него имаме до известна степен сходна съдба. Той също е бил ангел и то един от най-висшите самото му име - Луцифер значело „носител на светлината“. Той притежавал уникална външна красота и много способности, но изпитал завист към хората и любовта на господарят към тях, за това бил прокуден от Сената. Гневът му бил толкова голям, че до ден днешен върши зло на хората и ние се борим с него. Той  въпреки всичко успява да примами много ангели на своя страна, за това Сената е по-строг от всякога, когато някой направи грешка каквато аз сторих. 

В книгата Книгата "Откровение" написана от хората се разказва за деня, в който Сатаната ще бъде свален от небесата, задето повежда война с онези, „които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа“. Това е един ден, за който всички ангели се готвят от хилядолетия. Според писанията той има красив и примамлив външен вид, думите му са сладки, но отровни. Той безспорно бе майсторът на лъжите. С монаха разговаряхме дълго и по едно време той отново се качи, за да бие камбаните. 


Установих с изненада, че вече бе станало седем часът. Погледнах през малкото прозорче на стаята му и видях греещото Слънце, част от което се губеше зад тъмносив облак, висящ като завеса. Светлината му бе някак зловеща, сякаш нещо неприятно бе на път да се случи. Бавно светлината изчезваше и само леки лъчи се прокрадваха през настъпващите облаци. Аз се отпуснах на леглото и от приятната топлина и уют на стаята се унесох и заспах.  В съня си виждах образа на Самуил - моя най-близък приятел. Той бе именно този, който ме предаде. Краката ми ритаха и цялото ми тяло се бунтуваше, докато сцената на предателството се преповтаряше  отново и отново в главата ми. Защо, се питах, защо моят приятел се усмихна, когато получих своята присъда? Неговата необяснима реакция ме преследваше в най-дълбоките кътчета на съзнанието ми.  Аз се събудих облян в  пот  и с надеждата всичко това да бе просто сън, но за нещастие не беше. Все още се намирах в малката стая и чувах хъркането на Арън, който спеше на земята. Почувствах се гузно, че без да искам бях заел леглото му. Беше вечер, а  на мен вече не ми се спеше. Слязох за да разгледам мястото. Залата на катедралата бе доста голяма  и с множество колони. Изглеждаше доста зловещо през нощта. Имаше най-различни икони, които сякаш следяха всяко едно мое движение. 

Лунна светлина се прокрадна между облаците и навлезе през огромните прозорци. Цялото помещение бе огряно от слабите лъчи.  Аз започнах да разглеждам различните изображения. Имаше нарисувани архангели които аз самият не бях виждал. Те са едни от най важните за нашето общество и дори сред нас самите се носеха легенди за тях. 


Появяват се само при събития от много голяма важност, а през останалото време седят при  господаря ни като негова дясна ръка. Това  са именно седемте архангела които се споменават в Библията - Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Йехудиил и Варахиил. В сената ангелите се разделят на различни чинове. Серафимите и Херувимите се нареждат на първо място в йерархията. Те подбуждат любовта на хората към бога и имат най-голям брой крила. Самият Луцифер бил херувим преди да бъде прокуден. Вторият чин се състои от Господства, които наставляват земните владетели, като царе, крале и всякакъв друг тип. До тях по важност се нареждат Силите и Властите, които следят и награждават тези, които любят бога и се борят срещу силите на Сатаната. Третият чин, където се намирах и аз се състои от Архонти, на които е възложено да управляват природните стихии, Архангелите, които са небесните учители и Ангелите, които са най-близо стоящи до хората известявайки им божията воля.  В тази катедрала се почувствах смирен и извисен. Храмовете най-много се доближаваха до структурата на сградите където се провеждаха събиранията на Сената, но там от където идвам бяха с неописуеми размери и структура. Изведнъж чух скърцане и  усетих студено течение. Погледнах настрани и с изненада забелязах, че огромните врати на катедралата бяха отворени.


   - Здравей ,братко. - Чух гласа му зад себе си. Това бе Самуил!

   - Какво правиш тук, Сам? - попитах аз без да се обръщам. Стиснах ръцете си в юмрук, човешки чувства като  ядът и гневът напираха в мен и преливаха като пълна чаша.


   - Къде ти изчезнаха обноските, приятелю? Няма ли да се обърнеш и да ме прегърнеш или поне от учтивост да ме поздравиш?

Обърнах се към него и отново видях лицето му. Лунните лъчи се отразяваха в русите му къдрици като ги правеха досущ златни. Той бе облечен в бели дрехи и отново онази усмивка играеше по лицето му. Аз изглеждах като нищожество с моята монашеската дреха, рошава черна коса, бледа кожа и напуканите си боси крака до него. Бяхме едни напълно контрастни образи.  Той стоеше с отворени обятия към мен, но аз не направих нищо. Усмивката изчезна от лицето му.


    - Тук съм по нареждане на Сената. Възложиха една задача, която аз  държах да изпълня.


     - Знаех защо е тук - трябваше да приложи наказанието ми. При тази мисъл отстъпих плахо няколко крачки назад.


     - Тук си, за да отрежеш крилата ми, нали? – В очите ми напираха сълзи.


  - Съжалявам, но това е нареждането, приятелю - той извади един красиво измайсторен меч със сребърна дръжка. Мечът проблясваше на светлината и се отразяваше в тъмно сините ми очи. Имаше някаква история, стояща зад този красив меч, побиха ме тръпки по цялото тяло още щом го зърнах.


     - Знаеш ли, не е честно това, което направиха с теб... И то само заради хората. Винаги съм се питал защо те са най-любимите същества на господаря, а ние сме просто едни нищожества, които и при най-малката грешка биват прокудени? – Самуил се разхождаше напред назад и разглеждайки меча бе потънал в размисли.

Пред себе си сякаш виждах друг човек. Усмивката му винаги бе лъчезарна и небрежна а сега сякаш зад нея се таеше нещо мрачно и покварено.


      - Да не би да изпитваш завист, знаеш че  и  теб могат да накажат за това – погледнах го хладнокръвно и безизразно. Той се усмихна лукаво вперил погледа си в мен.


     - Просто размишлявах, не ме съди.


     - Знаеш ли, опитвам се да разбера целта на предателството ти спрямо мен, но едно ме мъчи… - щях да му споделя това, което ме преследваше в сънищата и мислите ми, но той не изчака въпроса ми и ме свали на колене. Аз седях кротко, а от очите ми започнаха да се стичат сълзи.


     - Не те предадох, Скайлър, това, което ти предстои е много по-добро, повярвай ми.


    - Искам да се върна при вас, моля те, разубеди Сената - погледнах го с отчаяние очаквайки  акт на милосърдие, но той така и не настъпи.

Всичко ще се оправи, дори няма да те заболи загубата на крилете ти. Виждаш ли този меч е най-острият съществуващ на този свят, с него са отсечени дори крилата на самия Луцифер, трябва да се гордееш че ще имаш честта да понесеш наказанието си с него.

Той продължаваше да разглежда мечът сякаш бе много ценна вещ за него. Не можех да разпозная приятеля си. Честно казано неговата безсърдечност ме плашеше.


          - Стой мирно, нали не искаме да отсечем тази красива глава.

Аз погледнах нагоре към огромните куполи на катедралата и в мислите си молех за прошка. На тях бяха изрисувани всички архангели и те сякаш с болка наблюдаваха страданието, което изживявах. С един замах Самуил отряза свободата ми. Отрязването на крилете на един ангел значи, че няма връщане назад - той е обречен да броди по земята без възможността да се върне обратно при своите събратя. Болката бе непоносима. Аз паднах на земята, кървейки обилно. Захапката ми бе силно стисната, а от очите ми течаха обилни сълзи. Трябваше да бъда силен, да продължа напред. Виках, плаках, но нямаше кой да ме чуе и да ми помогне. Осъзнах, че бях сам на този свят. Вдигнах главата си и видях погледа на Самуил - очите му бяха придобили кървавочервен цвят. Усещах, че има нещо нередно във всичко случващо се. 


    - В какво си се забъркал Сам, КАКВО СИ НАПРАВИЛ? -  крещях аз, изпълнен със страх.


     - Скайлър, не виждаш ли, избавих те от робството, на което бяхме обречени.

   - Минал си на НЕГОВА СТРАНА, нали? – клатейки глава, отказвах да повярвам, че моят приятел се бе заблудил по този начин. Самуил бе поел по покварения път на страната на Луцифер и отряза крилата ми,  за да нямам друг избор и аз самият  да поема по него.

Вече нямаше как  да се върна при сената и да докладвам това безумие. Нямах крила, нито изход пред себе си, нямах нищо!


   - Знам, че ще се противиш, но моля те, прояви благоразумие. Защо да сме роби, когато можем да бъдем крале, хората са по-слаби от нас, каква е целта да им служим, какво печелим? – той се бе заблудил и мислейки си, че е прав, се опитваше да ме привлече на своя страна, тъй като аз бях неговия най-близък приятел. Опитвах се да не го виня, а да му покажа правилния път с всички сили.


   -Моля те, върни се при сената, остави ме мен, просто не поемай по този път. Послушай ме и няма да сбъркаш! - на лицето  ми се бе изписала безкрайна жалост.

Коленичил пред  Самуил, аз го хванах за бялата роба изцапвайки я с кръв и го погледнах с последната си капка надежда да прояви благоразумие. Уви, беше твърде късно, очите  му имаха онзи червен отблясък, който значеше, че душата му вече бе свързана с тази на Сатаната, а тази връзка бе несломима. Като един от първите и най-висши ангели Луцифер имаше силата да накара подчинилите му си да направят всичко, което той им нареди. Това правеше битката с него толкова трудна. 


     - Да се върна при сената и да бъда пак роб - НИКОГА! Ще те оставя да си помислиш, и без това няма накъде да избягаш - Сам дръпна робата си от ръцете ми и отстъпи назад с намерението да ме остави.

Виждайки непоправимата безсърдечност у своя приятел  аз станах, издърпах меча от ръцете му и го насочих срещу него.

Той бурно се засмя при вида на едва стоящото ми треперещо тяло.


     - Ако не се вразумиш Сам, ще се боря до последния си дъх срещу теб! - заплашвах го с ясното съзнание, че нямам шансове срещу него. Той бе значително по-едър и силен.

- Наясно бях с това, че ще се възпротивиш, но разбери ти нямаш избор. Тъй като аз съм добър, ще ти дам срок да решиш на чия страна си. Ако не размислиш дотогава, то в такъв случай ще те преследвам където и да отидеш и…


- Ще ме убиеш! - завърших изречението.

То тогава направи го сега, защото аз никога няма да бъда на твоя страна -  хвърлих меча в краката му и застанах срещу него в очакване.

 

Лицето на ангела придоби една обърканост. Виждах как в главата му се водеше битка, какво да стори. Той взе меча, обиколи ме  плавно и застана зад мен, опирайки го в гърлото ми. Стоеше така очаквайки да променя решението си. Нетърпението напираше в него все повече и той натисна още по-силно меча, докато от вратът ми не бликна кръв. Аз не издадох и звук, просто исках всичко да свърши. Сам се предаде. Отдръпвайки  оръжието си от мен  понечи  да си тръгне.


  - При следващата ни среща искам да си променил решението си! – заплаши ме той, след което разпери крилете и полетя през  огромните порти на катедралата, оставяйки ме сам. 

Гледах как се отдалечаваше все повече и повече. След този сблъсък сърцето ми стана твърдо като камък. Щях да се боря с всички сили срещу този враг, досега познат като мой приятел.  Хората заслужаваха защитата, която им предоставяме, защото са едни изключителни същества с  безкрайни възможности и воля.  Сега аз бях един от тях, щях да ги опозная по-отблизо.


Приближавайки се до отрязаните си криле,  откъснах едно перо за спомен, след което ги замъкнах към гората и ги възпламених прикривайки уликите за съществуването ми.  Докато те изгаряха, аз гледах към подаващото се от планините Слънце и се почувствах някак прероден. Положителни човешки емоции се насъбираха в мен, опитвах се всячески да направя дългия си престой на тази земя по–поносим въпреки факта,  че към който и човек да се привържа, той с времето щеше да остарее и да умре, докато аз щях да запазя своята младост. Осъзнавах, че това е моето проклятие, което щеше да ме преследва до края на вечността. Пламъкът на изгарящите ми криле се сливаше с този на изгряващото Слънце.

 

От този ден нататък стартираше човешкият ми живот, който се надявах да бъде поне малко поносим.  Чувах в далечината звуците на коне, затова си тръгнах, оставяйки пламъкът да гори. Върнах се в катедралата, за да се сбогувам с Арън, но той не пожела да се раздели с мен. Ние, ангелите имаме едно такова въздействие върху хората, те се чувстват някак привързани към нас както нощните пеперуди към светлината.

Монахът бе готов дори да изостави катедралата, където бе прекарал голяма част от живота си и да тръгне с мен навсякъде, където отида. Аз също имах известна привързаност към него, все пак само той знаеше истината за мен и единствено на него можех  да споделям душевните си терзания, затова се съгласих. Той набързо стегна малкото багаж, който имаше и двамата потеглихме към нова дестинация.  Аз вече имах план как да се впиша в света на хората и бях твърдо решен да го изпълня…

           

 


                                                                                          ***

© Мелани Георгиева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??